Когато залата е пълна до краен предел, напрежението може да се разреже с нож, а съдбата на целия мач зависи от една-единствена точка, спасението е само едно – да действаш смело и да желаеш победата повече от всичко. Точно това прави Никол Окоро – младата надежда на българския волейбол, която заедно със своите съотборнички изкачи най-високия спортен връх и донесе световната титла за България. Зад златния медал и широката усмивка на игрището обаче се крие история, изтъкана от къртовски труд и силна семейна връзка, пише aktualno.com.
Кръвта вода не става: Шампионското семейство Окоро
Въпреки че израства в семейство на професионални спортисти, волейболът не е предначертан избор за Никол, а по-скоро щастлива случайност. Майка й е бивша национална състезателка по шейна, сестра й – по ски бягане, а баща й е бивш футболист на ЦСКА. Логично е Никол да започне да спортува нещо и така тя избира волейболната топка покрай свои приятели, без да подозира докъде ще я отведе. Голямото вдъхновение в детството й обаче остава нейната сестра. Гледайки стаята у дома, отрупана с купи и безброй медали, Никол пораства с желанието да бъде като нея, въпреки че осъзнава трудностите.
Днес Никол с гордост носи същата червена емблема на ЦСКА, с която баща й някога е излизал на терена. Макар вкъщи да има лека и здравословна конкуренция за това кой е по-голямата звезда на „Армията“, тя свенливо признава, че към днешна дата може би води в класацията. Най-важните уроци по дисциплина Никол не научава в спортната зала, а у дома. Родителите й я възпитават винаги да бъде сериозна, да идва навреме и да подхожда към всяко нещо в живота с абсолютна отговорност.
Желязна дисциплина и горчиво-сладката цена на успеха
За широката публика златните отличия са блясък, но за Никол те означават сериозни компромиси. Като младо момиче в спорта, тя си дава сметка за предизвикателствата пред жените атлети. Никол споделя, че в спортния свят винаги ще има леко пренебрежение към жените и мъжете често изглеждат крачка пред тях. Въпреки това тя отчита, че волейболната федерация в България прави изключение и обръща еднакво внимание на мъжкото и женското направление, като оценява подобаващо и поравно техните огромни постижения.
Пречупването на световните волейболни гиганти
Пътят към световното злато поставя Никол пред сериозно тактическо предизвикателство. По принцип тя играе в зона четири, но по време на първенството се налага да поеме ролята на диагонал. Вместо да се огъне под напрежението, тя приема промяната и помага на отбора да премине през най-дългите и тежки препятствия – инфарктните победи с 3:2 гейма срещу фаворитите САЩ и Турция. По думите й, успехът на българския състав не се дължи на физическо превъзходство – момичетата са по-ниски и имат леки липси в техниката, но притежават нещо много по-ценно: те са истински сплотен отбор, който се бори до самия край.
Въпреки титлата световна шампионка и бронзовия медал, спечелен наскоро в държавното първенство с женския отбор на ЦСКА, Никол остава здраво стъпила на земята. Извън залата тя е просто едно обикновено момиче, което бърза да прекара малкото си свободно време с приятели. Нейният идол в спорта е Елица Василева. Фактът, че Василева е тръгнала от родния град на Никол – Дупница, и е достигнала до такова световно ниво, служи като най-мощната мотивация, че с труд всеки може да успее.
Следващите стъпки и голямата цел Олимп
Никол вече гледа напред и крои смели планове за следващите пет години. При добри предложения от Европа би продължила кариерата си там, но много харесва и възможностите в САЩ, където колежанската система предлага перфектната комбинация между тренировки и висше образование. Голямата й цел обаче остава олимпийски медал с националната фланелка.
А за момичетата, които тепърва прекрачват прага на залата, златната Никол има кратко, но силно послание: „Не се отказвайте. Винаги ще има трудни моменти, но трябва да се борите“. Защото накрая, след умората, остава само удовлетворението, че си покорил върха, запазвайки човечността и скромността си.
