Директорът на училището в Рибново М. Джуркин:В годините на прехода оставихме едно-две поколения полуграмотни, не знаеха за какво да учат – за безработни ли, и се влюбваха в мутри, мерцедеси, чалгаджийки…днес те трябва да учат с децата си в електронна среда

„Питай ме за каквото искаш – за Рибново, за образованието. Ще ти кажа” – така директорът на училището в Рибново Манчо Джуркин посрещна в кабинета си репортер на „Струма”. Ръководителят на СУ „Йордан Йовков” е известен с това, че винаги казва мнението си, защитава и отстоява позицията си. Така на среща с министъра на образованието и управляващите през 2019 г. в Благоевград М. Джуркин стана и предложи да се създадат затворени комплекси, в които децата да учат, да се възпитават и социализират. Сега в разговор „очи в очи” в продължение на 2 часа директорът направи „пълна дисекция” на българското образование, изложи цялата си идея за обособяването на училищни комплекси с филиали и повдигна редица важни въпроси – като например обучението в самостоятелна форма и това как 25-30-годишни хора, изкарали навремето до 4-5 клас, тепърва трябва да учат до 10 клас, за да вземат шофьорски книжки…

– Г-н Джуркин, как върви дистанционното обучение при вас, в училището в Рибново?

– Нормално, вече натрупахме опит от март месец, когато беше първата вълна. В този смисъл имахме предварителна подготовка и много плавно преминахме към обучение към електронна среда от разстояние. За пръв път „тестваме” и по-малките ученици в „Тиймс”. Обратната връзка, която имам, поне засега е обнадеждаваща. Почти всички ученици се включват. Много важно е и че родителите също натрупаха опит, разпределиха си времето, видяха къде трябва да помагат, къде могат да оставят децата сами. И както Вазов по повод Априлската епопея говори за опиянението на един народ, така и ние сега сме – обучението на един народ.

Между другото наистина едно-две поколения, които оставихме през прехода да не кажа неграмотни, но полуграмотни и без особен интерес към образованието, имат нужда заедно с децата да поработят в електронна среда.

– Тъкмо щях да кажа, че онлайн часовете са нещо като „открити уроци” и на тях могат и нерядко присъстват майки, баби…

– В интерес на истината, колкото и да отричаме образованието в електронна среда, трябва да сме „слепци”, за да не видим, че това е пътят на следващото поколение. И друг път съм казвал, когато сме говорили с Вас, че „мишката изяде книжката”, че онзи възрожденски патос за попа, даскала и кмета трябва безвъзвратно да отиде в историята. Просто няма как децата да се прехвърлят в миналото или в нашия свят, а ние трябва да отидем в техния и лека-полека да го коригиране, да видим пропуските, защото децата не могат да правят анализ, липсвайки им опит. Ние обаче, техните учители, спокойно можем да направим този анализ – какво губим и печелим от образованието в електронна среда и от присъственото.

И на йота не бива да даваме приоритет на обучението в електронна среда. Категорично трябва да заявим, че ролята на българския учител ще остане неизменна, защото без живата връзка, без човека в центъра на каквото и да е няма как да стане. Сама по себе си машината, колкото и да е съвършена, е просто машина, най-малкото не можем да й предадем чувства, погледа, усмивката. Даже сега наскоро четох, че в Полша маските трябва да са прозрачни, защото по изражението на говора учениците също възприемат част от нещата. Така че няма как да заменим учителя, но не бива да отричаме изцяло обучението в електронна среда, защото някъде то е даже по-ефективно. Особено когато учениците са натрупали някакъв минимум знания, вече са осъзнати и имат цел в живота. Това обикновено е във втората степен на гимназиалния етап. Там за добрите, мотивирани ученици е много полезно да се редуват през няколко дни електронното образование и присъствената форма. Говоря като математик, цял живот се занимавам с това и знам, че сам математика няма как да учиш. Това и ролята на учителя – да те насочи към знанието, факта, съответната цел.

– При последния ни разговор споделихте, че ако зависи от Вас, и гимназистите ще учат присъствено.

– Разбира се, аз и сега поддържам това мнение. Пак казвам, електронната среда не трябва да се отрича, но тя е най-удачно да се прилага, когато няма друг вариант. Например когато ученикът има затруднения, работа в семейството, подпомага родителите или е болен. При такива обстоятелства защо това да не е форма на обучение? Разбира се, ние все още нямаме идеалната подготовка, виртуалните класни стаи. Това изисква огромен ресурс.

Когато в българското училище във всеки един кабинет можеш да провежда обучението едновременно и присъствено, и виртуално, тогава можем да говорим за този подбор. И не ние да го обявяваме или да правим нещо изкуствено /да минаваме ту в електронно, ту не/. Просто самият ученик избира. Звъни на класния ръководител и казва, че за съответния ден иска да учи в електронна среда.

– А това според Вас може ли да се случи наистина?

– То вече е факт и неслучайно споменах, че това е пътят на следващото поколение. Аз винаги съм бил оптимист. И ако някой беше казал, че през месец март образованието ни ще успее в рамките на 24 часа да премине към електронна среда, не половината, а 90 процента от хората щяха да се изсмеят. Но видяхме, че се случи. Е, резултатите не са на 100 процента, но учим активно заедно с родителите, децата, наваксваме. И ако предишни години сме имали непрекъснато ваканции – дървена, парна, токова, грипна, каква ли не, сега от началото на годината учебния процес не е прекъсвал и за един ден. Виждате, че и Министерството на образованието реагира адекватно и удължават учебната година там, където обучението в електронна среда е било по-дълго. В този смисъл мисля, че и семейството, и училището, както и обществото трябва да си подадем ръка и да гледаме заедно в една посока, защото не може да има по-голяма цел от образоваността на децата, на следващото поколение. От тази по-голяма инвестиция не виждам как можем да направим.

Аз самият съм наясно, че съм тук временно, но мисля какво ще остане след мен. Знам, че като се построи новият корпус на училището, ще съм вече пенсионер, но това е инвестиция за 100 години напред, за следващото поколение. Това е като да засадиш дърво. Плодовете на ореха идват след десетки години, но бихме ли опитали вкуса, ако нашите предци не бяха засели? Затова искам да кажа, че винаги съм живял с мисълта, че България започва от моя дом, къща, училище, село. Разбира се, моята родина, държава оттам вече да навържем моята Европа, света… Човек трябва да си поставя малки, изпълними цели, такива по силите му.

– Стъпка по стъпка…

– Има една такава мисъл, че въображението никога не трябва да изпреварва положението. Това далеч не означава да не мислим и да не гледаме в бъдещето, но трябва да правим нещата бавно, полека, доколкото и каквото зависи от нас. Глобалният проблем започва от малкия, машината се задвижва от малките болтове, затова всеки трябва да мисли за своя дом, клас, училище. Това казвам винаги и на колегите, и на децата. Проблемът е, че някак си много леко се научихме някой друг да е виновен, да поема отговорността. Няма как обаче друг да носи отговорността за работата, с която ти си ангажиран пряко.

– Говорейки за „камъчетата”, за инвестициите в следващото поколение, си спомням как на среща-дискусия „Европа в нашия дом” преди две години в Благоевград предложихте лично на министъра на образованието децата да бъдат затворени по 12 часа /от 9 сутринта до 21 часа вечерта/ в комплекси – детски градини и училища, за да се социализират.

– Не само да се социализират. Говорих в контекста на новия Закон за предучилищното и училищното образование, в който наред с обучението и възпитанието вкарахме и друг ключов елемент в днешно време – социализацията. Факт е, че нашите деди и прадеди гледаха на образованието като на религия, на нещо свято. Те не оспорваха думата на даскала, знаеха, че по интуиция е прав. Не че ние сме безгрешни, но хората знаеха, че в 97 на 100 учителят е прав, мисли и прави най-доброто за детето. Е, може в три процента да си превиши правата, но все пак и той е човек, изграден е от мускули, нерви…

Впоследствие обаче се разби ценностната система, и то не само при малцинствените групи, а при цялото българско общество.

– И учителят не е авторитет…

– Не само, че не е авторитет, но и не знаехме за какво да учим. Това е особено изразено в последните 10 години, когато се казваше, че учим за безработни. Създадоха се редица гръмки специалности – селски, градски мениджъри, администратори… но без никакво покритие. Когато разбихме икономиката и се получи първоначалното натрупване на капитала, за много от младите хора пример беше мутризацията. Момичетата се влюбваха в мутрите с мерцедеси, в чалгаджиите. Дадохме превес на пошлостта, наглостта и простотията. Тази разруха се отрази в най-голяма степен на образователната система. Младите нямаха  добрия пример, те не виждаха възрастния, умния, учителя, инженера, лекаря. Просто искаха бързо – сега и днес да забогатеят. Така всяка втора къща в Рибново стана магазин, а другата част отвориха гатер-банциг, защото можеха лесно да вземат дърва от гората. Всички станахме еднолични търговци. Разбира се, този период отмина, но винаги е било така по време на преход.

Ние преживяхме и друга тема – Възродителния процес, която не е в контекста на настоящия ни разговор, но аз съм съвременник на този период. Помня как първите години от умерения ислям, който беше установен тук, се отиде в крайния. Полека-лека нещата се наместиха, но как да го нарека – имаше грешки на растежа. 

– Казвате, че лека-полека нещата са се наместили, това означава ли, че сега младите хора имат пред себе си добри примери?

– Разбира се! В първите години не всички отиваха навън, пътуваха. След, с влизането на България в Европейския съюз, младите хора вече обиколиха светя и видяха, че доброто, направеното там се постига с работа, с труда на хората, с реда, който са възприели, и със спазване на правилата. Така малко по малко младото поколение прави анализи и вижда, че за да се постигне нещо, и на Запад, и на Изток трябват труд, инвестиции, понякога и риск. Да се научиш да губиш и печелиш.

– На срещата през 2019 г. заявихте и че образованието не е приоритет за хората в Рибново. Сега, анализирайки ценностите, нещата по-различни ли са?

– Ако трябва да бъда максимално откровен, все още образованието в Рибново не е приоритет, а трябва да бъде и да е издигнато в култ. В крайна сметка човек не може да има в живота си десет приоритета, а само няколко. За мен най-важните са да създадеш семейство, деца и след това да ги образоваш, възпиташ и социализираш. И тук не говоря за социализация в тесния кръг на думата, а за глобална. Тези деца ще излизат по света, ще се срещат с други хора, с други религии, ценностни системи. В понятието социализация влиза и това да имат търпимост, да спазват правилата, защото младите ще пътуват и ще се връщат. Аз много се радвам, че хората тук отиват и се връщат.

Още през 70-те години село Рибново излиза навън, защото тук няма поминък. През комунизма нашите хора работиха в селското стопанство от Кулата до Дуранкулак. Тръгваха ранна пролет и се връщаха късна есен. Сега в момента са от Португалия до Урал – навсякъде. Просто са много гъвкави и трудолюбиви. Виждате и строителството в селото ни.

– Тук направо има бум на строителството. За пръв път виждам да се вдигат толкова много нови къщи в едно населено място.

– Това всичко е с външни пари. Там /в чужбина/ работят, печелят, но се връщат и строят тук. За мен българомохамеданското население е едно от най-родолюбивите. Трудно напускат корените си, родителите си. Да, живеят и работят в чужбина, но децата остават в Рибново, учат тук. Това единствено на мен ми създава дискомфорт в края на учебната година и началото на следващата, защото родителите вземат по-големите ученици и се прибират късна есен. Затова човек трябва да бъде гъвкав. Много често ми звънят от Португалия, Испания и ми обясняват, че семейството не може да се прибере за 15 септември, защото почва сезонът на ябълките или гроздето и ще изпуснат 5 хил. евро, с които ще изкарат зимата. Обикновено това са добри ученици и аз обяснявам на родителите, че детето може да отсъства до една седмица, директорът няма правомощия да разреши повече. От друга страна, хората вървят, търсят своя начин, но важното е, че пак се връщат.

– Но защо образованието все ще не е приоритет?

– Това е някак си наслагвано. На мен ми се струва, че държавата сгреши най-много с Възродителния процес – с изкуственото налагане, а не с убеждението като естествен процес. Късното Възраждане така или иначе щеше да дойде и тук, както си намери път в Смолян. Но именно затвореността на Рибново, това, че е последно село, откъснато от света, Възродителният процес, религиозността уби желанието. Аз си спомням, че нашите майки и бащи живееха с друго отношение към училището, към образованието. И ако даскалът те напляска, те ще направят същото и няма на кого да се оплачеш. Разбира се, това са несравними неща в два различни свята, системи, но все ми се струва, че полека-лека младото поколение постига своите цели. Те видяха, че и къща може да имаш, и телевизор… Някои хора, особено що се отнася до затвореността, бита и консерватизма, си мислят, че в селото ни живеят някакви аборигени. Напротив, в Рибново съжителстват 19 и 21 век. Тук техниката, всичко за каквото се сетите – телефони, таблети, компютри, интернет… е последна мода, най-новите модели. Ето например, понеже от МОН ни търсят справки разполагат ли децата устройства, ще ви кажа, че почти всички на 100 процента имат.

– Тоест нямате проблем с телефони, компютри, лаптопи за провеждането на дистанционното обучение?

– Не с устройствата, имаме проблем с отношението към образованието. Може би и аз съм пристрастен, като директор искам във всяка една къща да се говори само за училището и образованието. То и така трябва и да бъде – в една къща не се ли говори за образование – зачеркни я.

– Всъщност Рибново е ако не единственото, то със сигурност едно от малките населени места в страната, където няма демографска срив, а напротив – прираст. Дори и училището трудно побира всичките 550 ученици, но сега, както знаем, започна изграждането на дългоочаквания нов учебен корпус.

– Има демографски срив и ще Ви обясня защо. В края на 90-те години в Рибново се раждаха средно годишно по около 90 деца и имахме по 4 паралелки. Сега раждаемостта е паднала почти наполовина, към 45-50 деца. Така че и Рибново демографски е засегнато, но все още има естествен прираст. Усещам обаче, че младото поколение малко по малко като че ли започва да пренебрегва битуващото мнение – едно дете стига, с две максимум. Само тази година /б.р. 2020/ в колектива на училището от колеги учителки са се родили 7 деца.

– Браво, живи и здрави да са! Значи имате бъдещи ученици?

– Да /усмихва се/ имаме бъдещи ученици. Аз често се шегувам с колегите, особено при постъпването на млад човек. Ако е неомъжена жена или неоженил се мъж, им казвам: „Виж, договорът ти ще стане постоянен само когато видя, че се задомиш. Нали трябва да работите против демографския срив?”.

– А колко първокласници очаквате за предстоящата учебна година?

– Трябва да видя по списъците, някъде към 50 са. Рибново е средищно училище, возим и деца от Осиково, от където имаме по 5-6 ученици годишно, но и там училището е много хубаво.

– И вече сградата не ви стига, или както описахте ситуацията веднъж – трябва да преминете към трисменен режим, за да се съберете, затова започва изграждането на нова? 

– Да, не ни стига. Сградата е наистина малка. 15-16 класни стаи, това е максимумът.

– На колко паралелки?

– 24 редовни и 14 групи за целодневно обучение, или общо 38. Няма как да се съберем в 15 стаи, а на две смени стават 30. Ние затова учим и в стола, в мазета, коридори. Изобщо всичко сме пригодили за стаи, но вярвам, че до 1-2 години този проблем ще се реши трайно и окончателно. Успоредно с едно обаче се иска и другото – ето, говорихме за организация, виртуални класни стаи, това, което трябва да стане в българското образование.

– Имате предвид обновяването, разрастването на материалната база да върви заедно с модернизацията, технологиите, или както Вие казахте – идеалната подготовка за електронна среда?

– Амбициите на младия човек да печели, да надгражда, да материализира всичко е за сметка на децата. Затова, когато говорих пред министъра за затворени комплекси, където децата да са по цял ден, от 7 до 19 часа, имах предвид на едно място да е всичко в училище. Като се започне от училищния стол, двете спортни площадки, съответните кабинетите, дори и работилниците – там, където ще е професионално образованието. Пак казвам, всичко да е на едно място и като „пуснеш” ученика там, да има къде да учи, да спортува и да имастая за отдих. Това е затворен комплекс, или да го нарека учебен център. Просто детето влиза с карта и не може да напуска, а родителите нямат грижа цял ден. Сега образователните институции са разграден двор. Дори и по най-добрите училища гледаш как учениците излизат, когато си искат, ходят по кафенетата отсреща, 11-и клас напуснал, 12-и клас имали свободен час… Това просто не трябва да се случва. За обособяването на комплексите е необходим, разбира се, съответният ресурс и инвестиции, като идеята е и там да се осъществява естественият подбор.

Няма смисъл да се заблуждаваме, че всички ще станат вишисти, то не е и нужно на обществото. Трябва да пригодим образователната система така, че да отсяваме децата – в начален етап, в прогимназиален, в първи гимназиален и във втори гимназиален. Всяко дете да знае накъде ще се насочи, а не се съобразяваме с болните амбиции на мама и татко, понеже тя не се е реализирала и не е станала учителка, а сега детето да стане. Да, но то няма желание за това, на него насоката му е друга и е технически грамотно. Друго обича животните, ще стане прекрасен животновъд, трети ще бъде прекрасен майстор, техник. Светът има нужда от всичко, няма странни професии и просто това трябва да бъде отношение на самите родители. Не да се фиксират върху това, че синът или дъщеря им трябва задължително да са вишисти и да станат еди-какви си, а самото дете да се насочи там, където е най-добро и има заложби.

– В този ред на мисли смятате ли, че много ученици ще се възползват от възможността, залегнала в новия закон, да преустановят образованието си след първи гимназиален етап или да учат до 10 клас?

– Голяма част от учениците, завършвайки първи гимназиален етап, няма да преустановят образованието си, но ще минат в друга форма – квалификации, самоусъвършенстване. Може да надграждат знанията си в центрове, колежи, в самия завод, предприятие или например, когато създаде ферма и види, че му е необходимо, да има и ветеринарна подготовка. Истината е, че на нас ни трябва средният ешалон. И като виждаме, че някой не иска да става вишист, защо трябва да го държим насила до 12 клас? 

С първи гимназиален етап всъщност се балансира точно този момент, че до 16-годишна възраст образованието е задължително съгласно Конституцията. В днешния глобален свят, променящ се за часове, ученето ще остане за цял живот, но един осъзнат човек, навършил пълнолетие, сам ще прецени къде да отиде, как да се преквалифицира, а не това да се случва изкуствено. Затова говоря за степени и да отсяваме децата. В много образователни системи още в начален етап ти казват: ти си за професионално образование, другият е за хуманитарен…

– Един вид да се открият заложбите на децата?

– Точно така, и този подбор трябва да стане естествено и независимо от нас. Затова се въведоха националните външни оценявания в 4, 7, 10 клас. Те са за обратна връзка и за коригиране на посоката. И пак казвам, трябва да има естествен подбор. Не може ученик, неявил се или изкарал двойка на НВО, да влиза в профил математика, да вземаш всички „на кантар”, за да си попълниш бройките и да се титулуваш елитно училище. Такива паралелки има и в Благоевград, и в Гоце Делчев, и в Сандански, даже и при нас, в Рибново, има профил „Природо-математически” – и край, всички станали математици. Не! Това трябва да се коригира! След ще се отсяват най-добрите и ще е елитно, ще е едно в областта. Там ще се подготвят бъдещите професори, сътрудници на БАН… Другите ще учат в професионални гимназии за различни професии. Така трябва да бъде структурирано образованието.

Всъщност като наблюдавам процесите, и отвън, и отвътре виждам още едно несъвършенство. Завършвайки първи гимназиален етап, оставаш нещо като нищо – нито основно, нито средно образование.

– Защото при завършването на първи гимназиален етап се издава удостоверение…

– Да, удостоверение, а не диплома. Проблемът е, че с това удостоверение не може да кандидатства и да се реализира на по-късен етап.

– Всъщност може да вземе шофьорска книжка.

– Е, да, но и при тези прословути шофьорски книжки има несправедливости. При нас има самостоятелна форма и просто гледам – идват, изреждат се какви ли не, само и само да завършват 10 клас, за да вземат книжки, но не могат. Така тикаме тези хора да фалшифицират, да се опитват да купуват, да карат без книжка…

– Говорите за това, че по стария закон шофьорска книжка се вземаше след завършено основно образование /8 клас/, а сега по новия е след първи гимназиален /10 клас/?

– Точно така. Има две полуграмотни поколения, напуснали училище след 5 клас, и сега трябва да  караме тези хора, които са на по 25-30 години, в разцвета на силите си, тепърва да учат до 10 клас, за да вземат книжка. Значи говорим за демографски срив, ще се изразя може и да е грубо – за циганизация, а в същото време лишаваме стотици хора, които са на пазара на труда, от възможността да се предвижват свободно. Това е капан. Постоянно се сблъсквам с такива хора, те са гъвкави, зрели. Просто навремето са прекъснали, защото родителите са нямали отношение към образованието или пък са останали сираци. И сега аз ще го уча на синус и косинус, ще решава задачи за 10 клас, все едно че за да вземеш книжка, трябва да си професор. И кому е нужно това?

– В такъв случай може би единственият вариант е да му дадете изпитите?

– Не става въпрос за един или два изпита, та да му ги дадем. Това са 20 изпита в 5 клас, 20 в 6 клас… и кога ще стигне до 10 клас – никога. В същото време се ангажира огромен ресурс – та квестори, та документация, и защо?

Просто държавата няма как да си контролира нещата и е най-лесно административно да накаже някой – който не е учил, да не взема книжка. Така обаче лишаваме хората от основното им право на придвижване. В същото време никой не иска да разкрива самостоятелна форма на обучение. Това е много тежка и отговорна дейност, а финансирането е минимално.

Конкретно в Рибново има самостоятелна форма не заради искащи да вземат книжки, а заради момичета, които се омъжват рано. Като казвам рано, нямам предвид на 12-годишна възраст, а в 11, 12 клас, въпреки че не знам кое е по-голямо „престъпление”: едно момиче да се омъжи на 17-18 години или хубава жена кариеристка на 45 години да не се е омъжила, но това са си мои разсъждения. Та всяка година около 5-6 момичета напускат по тази причина, омъжват се, раждат едно-две деца и после искат да продължат образованието си.

– Тоест давате им възможност да се върнат на училище и да завършат образованието си?

– Да, и именно заради тях сме разкрили тази самостоятелна форма. Впоследствие взеха да идват хора от целия регион, от Сандански, от областта и си мислят, както и Вие споменахте, че ще им даваме изпитите и така ще завършат. Да ви кажа ли колко човека са се записали в самостоятелна форма, откакто съм тук в училището?

– Колко?

– Над 500, но са завършили не повече от 30. Просто трябва да се намери друга форма и начин за хората, а те са стотици хиляди в цялата страна, които трябва да доучват, за да вземат книжки. Може би за тях, говоря за хора на по 25-30 години, трябва да се даде възможност да учат до 7 клас при заварено положение и така да вземат книжка след основно образование. Защото едно е да караш някой да учи още 2-3 години /до 7 клас/, а друго до 10 клас, ами те просто не искат, някой и не могат и се отказват. Замислете се защо трябва да губим времето на един млад, осъзнат човек на 30 години да учи тепърва 6 или 7 години за една книжка? 

– Това наистина е много важна тема и за пръв път, поне доколкото аз знам, някой директор поставя въпроса.

– Да, това е основна тема и аз винаги съм искал да я поставя на национално ниво. Знаете ли, при мен идват много хора, както казах от цялата област, и искат да постъпят в самостоятелна форма. Аз ги записвам, защото нямам право да им откажа достъп до образование, но разговарям с тях чисто човешки и ги съветвам да се обърнат към тези, за които са гласували, към парламента, и да кажат: „Вижте, имам 5 или 6 клас , на 30 години съм, а вие тепърва ме карате до уча до 10 клас, за да стана, както казват в нашето село, един прост шофьор”. Добре, нека за настоящите ученици да е до 10 клас, но за другите да остане до 7 клас.

Г-н Джуркин, може ли да направите едно обобщение и да споделите, ако зависи от Вас, кои три неща бихте променили в образованието?

– Аз ги назовах в процеса на разговора ни, но сега ще ги систематизирам. Най-напред ще направя българските училища затворени комплекси. От сутрин до вечер да е център на образованието. Ако трябва, и там да са дискотеките, но животът на младите хора да е в тези комплекси. Друго важно нещо е, че не бих затворил нито едно училище и ще върна образователните институции в малките населени места.

Ще ви дам пример какво направих в Осиково. През 2007 г. училището в Осиково бе закрито и преместено в Рибново. За няма и 10-ина години сградата бе опоскана и стана изтърбушена като българско ТКЗС през 95-96 г. Какво констатирах? От Осиково возя средно по около 50 деца дневно. Сутрин автобусът отива в 6,30 часа, малкото дете в 1 клас трябва да го качиш, да го доведеш до Рибново и да се прибере след двусменния режим вечерта. С извинение, но през деня, особено когато има сняг, то се напикае, просто си е малко. Това ме принуди да изискам от общината да ми върнат сградата. Вложих над 100 хил. от бюджета на училището и възстанових сградата. После отидох при министър Вълчев, на когото свалям шапка, той е човек от системата и разбира нещата до съвършенство, и него не го слагам при политиците, а при държавниците. Обясних му как стоят нещата и че за мен училища не трябва да се закриват, а да се преместят, прехвърлят към другото училище. Министър Вълчев отпусна пари, реновирахме го. Сега сградата в Осиково даже изглежда по-хубава от тази в Рибново, само дворът е 10 декара.

– В смисъл затвореното училище в Осиково сега е филиал на училището в Рибново?

– Да, учениците учат тук, а тези от ПИГ-вете /полуинтернатните групи/ са там. Когато падне сняг и понякога автобусите не могат да движат по 10 дни, обучението е изцяло там, пътуват само учителите. Знаете ли, колкото е по-малко едно населено място, толкова е по-задружно. Те, хората, си искат и 8 март, и Нова година да си празнуват, и рождени дни. Сега съм обещал на младите и спортна площадка да направя.

– И колко деца от Осиково обучавате?

– 52, но аз броя и младите до 25 години, общо са 120 човека. Осиково е живо, младо село. Направи ми впечатление и друго. Понеже гледам списъците с подлежащите ученици, установих, че всяка година по няколко деца от Осиково „изчезват”. Питам кмета къде са, а той отговаря, че са отишли в Гоце Делчев, защото в селото няма училище. Сега обаче всички са там. Така че това е пътят – не да се затварят малките училища, да се прехвърлят към съседни образователни институции.

– Значи Вие имате съществен принос да не се обезлюдява селото?

– Абсолютно. И така трябва да бъде навсякъде. Пак Ви казвам: ако зависеше от мен, бих направил големи учебни комплекси с филиали в малките населени места. Моето мнение е, че трябва да се направи окрупняване, защото не може в радиус от 5 км, както е в нашата община, да има едно средно, три обединени и две основни училища. Няма как това да съществува, а и Гоце Делчев им е на 5 км.

– Може би едно с няколко филиала?

– Да, едно с голям комплекс, например в Гърмен.

– Като говорим за мрежата и окрупняване, какво мислите за обединените училища? Не е тайна, че голяма част от тези образователни институции, обучаващи ученици до 10 клас, изпитват трудности при реализирането на приема.

– В момента ги тестваме, но маломерните паралелки са страшен бич. Знам по себе си. Ние имаме много малко маломерни паралелки. Три години сформирахме по три паралелки в 1 клас на минимума. Просто децата бяха 54, за 2 класа са много, за три са малко. Да, обаче лампата свети едно и също и за 10, и за 26 ученици, и заплатите си вървят, но финансирането е друго.

– Смятате, че сами ще се откажат от статута си на обединени училища ли?

– Те вече се отказват, не могат да сформират паралелки. Ето в нашия район обединени училища има в Лъжница, Корница, Дъбница, Дебрен, Долно Дряново. Значи 5 обединени училища с почти нулеви паралелки в села, дето са едно до друго, а при това Гоце Делчев им е на 5 км. Просто няма как да стане. За мен обединените училища трябва да бъдат изключение, а не правило.

– И последно искам да Ви попитам, понеже казахте, че Рибново е затворена общност, от тази гледна точка имате ли проблем при намирането на кадри? Кандидатстват ли млади хора за учители?

– Първите години много трудно намирах учители. Сега вече, да не кажа, че има свръхпредлагане, но всички места са заети от редовни учители. Имаме и три-четири учителки в майчинство, но нямаме проблеми. В последните години много младите хора, особено от по-отдалечени райони, където няма друга реализация, се ориентират към педагогически специалност, към учителската професия.

– Вие лично колко млади хора назначихте за тази учебна година?

– Честно ли? Аз не оставям млад човек без работа. Всеки, който се върне от университета, го вземам. Просто съвестта не ми позволява да го оставя млад човек педагог на улицата. Затова често ме критикуват, че непрекъснато назначавам, но кажете – какво става с един млад човек, завършил университета, ако година-две-три стои без работа?

– Отчайва се?

– Отчайва се и заминава за чужбина, а после се тръшкаме, че децата ни са избягали.

Ние сме голям колектив – 60 човека, винаги има някой в болничен, в майчинство, а има и толкова национални програми  например „Подкрепа за успех”. Затова намирам работа на младите хора. Това е естественият център за тях и те трябва да са тук, в училището!

СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА  

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *