Зоя Дюбоа е родена в София и напуска България с родителите си в края на 80-те години. През 1990 г. се записва в Алианс Франсез и няколко семестъра изучава любимия й (след българския) френски език. Водена от задълбочения си интерес към френските философи, художници, писатели и поети, както и към каузите, за които се борят, тя се записва да следва в Сорбоната специалността „Френски език и френска цивилизация”. Но не забравя родната страна и успоредно с изучаването на чужди езици, които ще й бъдат необходими за професионалната кариера, до учебниците й стоят български автори и техните произведения. След Сорбоната усъвършенства английски език в Британския институт в Париж. В продължение на 10 години пък учи италиански език в Италианския културен център, учителите там я наричат „читателката“, защото винаги е забила нос в някоя книга.
Така след усъвършенстването на няколко езика Зоя Дюбоа се утвърждава като преводач. Една от най-известните книги, които превежда на френски, е биографичната книга за Яне Сандански на Мерсия Макдермот. Двете се запознават в град Уъртинг, където историчката живее понастоящем, а книгата „За свобода и съвършенство“ става бестселър във Франция.
След като се омъжва за Жак Дюбоа, двамата често идват в България. Въпреки чуждия си произход, той много харесва нашата страна и непрестанно и с жар разказва на приятелите си за българите и колко красива страна е България. Той силно подкрепя съпругата си в заниманията й с литература – писане на книги, преводи, издаване на български автори в чужбина… Интересът на френските читатели й вдъхва нови сили за написването на други книги. Така Зоя и Жак Дюбоа учредяват издателство „Царот на Пирина“ и по повод годишнината от рождението на Яне Сандански излиза първата й книга на български език „150 години Яне Сандански“. През септември т.г. издателството ще представи на читателите в София том 1 от неиздаваните у нас досега мемоари на Мерсия Макдермот „Имало едно време в България“ в превод на Зоя Дюбоа.
– Госпожо Дюбоа, напускате България твърде млада и оттогава живеете във Франция. Чий избор беше това смело решение?
– Когато напуснах България, все още не бях пълнолетна и смелото решение беше на родителите ми. Живеехме в епоха на разтърсващи промени. Берлинската стена се срутваше. В нашата родина заради политически убеждения даже в най-задружните семейства често хората бяха настроени брат срещу брата, деца срещу родители и т.н. Аз имах свой приятелски кръг, с който много трудно се разделих. Имах и работно място, което ме чакаше, и щях да заема веднага след завършване на средното образование. Съдбата реши друго. Но държа да се знае, че не просто съм излязла от държавата с един билет за самолета. Пет месеца преди редовното завършване на средното образование се явих на предсрочни изпити по всички предмети и ги взех с висок успех, който ме освободи от матурата. Това стана за около 15 дни. Освен това бях проверена от всички наши инстанции, които решиха, че на мен може да ми се гласува доверие. Моят баща беше изпратен на работа в чужбина от държавата, а не си събра багажа просто така, напускайки територията на своя глава.
– Проучвали ли сте родовите си корени в България? Поддържате ли близки отношения с роднини, идвате ли често?
– До преди заминаването за Франция не бях проучвала родовите си корени. Познавах част от роднините си само до прабаба и прадядо. Имах някаква идея за техните възгледи и всичко се изчерпваше с това. Когато заживях надалеч, често размишлявах върху много неща, за които не ми беше стигало времето в България. Трябва да подчертая, че животът далеч от нашата татковина не е това, което някои наши съграждани си мислят, и не всичко се изчислява в определена сума пари.
В началото си идвах всяко лято, оставах по два месеца (юли и август) и това продължи няколко години. След това установих, че то не носи на никого нищо положително – нито на тези, с които се виждах, нито на мен. Срещите единствено усилваха тъгата ни, че не можем да бъдем постоянно заедно и да градим проекти за бъдещето, защото бяхме зависими от много фактори, с които не можехме да се справим. Така спрях да идвам за известно време в моята мила родна страна, търсейки начин да лекувам нанесените от времето рани. Това обаче съвсем не означава, че не се интересувах и не следях какво става. Напротив!
Случи ми се един път да споделя това с мои приятели и състуденти в Сорбоната. Те ми разказаха своя опит, какъв „лек“ използват, за да се чувстват по-добре, обясниха ми, че ще ми е необходимо доста търпение. Темата за корените беше разглеждана даже по време на лекциите по философия. Един френски философ казва: „Човек не е създаден, за да живее сам. Човекът е създаден, за да живее в общество“. Но за да намери истинското си място и да разбере ролята си в обществото, той трябва да знае своя произход, кой е и откъде произлиза. Така стигнах до заключението, че човек задължително трябва да си знае корените, а който не ги знае, трябва да ги проучи. Човек без роднини е като дърво без корени! Всичко това дава силно отражение върху житейския му път.
Така започнах проучването на своите корени. Искам да кажа, че както роднините от страна на баща ми, така и от страна на майка ми са се борели за свобода. Без да е необходимо да включваме тук политически възгледи.
Днес хората бързат да кажат, че съм от рода Сандански. Да, родственица съм на Яне Сандански, но не бива да се забравя, че имам по-близки роднини, деди, чиито имена са изписани на паметната плоча в градската градина на Дупница. Дядовците ми и бабите ми са борци за свобода и всички ги познаваха в града. За тях вестниците пишеха още едно време, а има и разкази. Всички едно време са били ударници на труда. Един от разказите, за които говоря, има заглавие „Чайки от бъдещето“ и е написан през 1962 г. от Крум Немирников.
Идвам в България 3-4 пъти годишно за по около месец и се срещам с роднини, с приятели и близки. Една от моите най-близки роднини живее в Дупница и се казва Анна Трайкова. През активния си живот тя е била учителка в града и почти няма човек, който да не я познава и уважава. Благодарение на нея получавам информация за голяма част от родословното дърво, което в момента изработвам.
– Как разбрахте, че сте потомка на рода Сандански от село Влахи?
– По доста интересен начин от майка ми. Един ден, докато бяхме отседнали в град Сандански и се освежавахме с моя съпруг и родителите ми, майка ми започна да ни разказва за града. Моят съпруг Жак силно се интересува не само от история, но и от историята на България и на Балканския полуостров, слушаше я в захлас и постоянно й задаваше въпроси. В един момент тя неусетно стигна до личността на Яне Сандански. И понеже зетят й не спираше с въпросите, а любопитството се разпалваше все повече у всеки от нас, тя изведнъж каза, че всъщност ние също сме свързани с него и ни разказа накратко. Имах чувството, че живея в друг свят, и поисках да прочета стотици страници, които според мен липсваха в моите познания.
По-късно се разхождахме със Жак по главната улица на града и се спрях в първата срещната книжарница. Малка, но спретната и с много богата литература. Книгите в нея бяха добре подредени, а книжарят беше отзивчив и готов да даде съвет и да помогне. Попитах го дали има книга за Яне Сандански. Той ме огледа, защото явно беше чул чужда реч преди 30 секунди, а сега му говорех на български. Освен това не ме познава, но си личеше, че с трепет и силно желание извади една много интересна книга – „Утопиите на Яне Сандански“. И докато му я плащах, той продължаваше да се чуди коя съм и откъде съм, за да купувам тази книга. Благодарих му и се върнахме с мъжа ми в хотела. До вечерта вече я бях прочела. Оттогава в мен се настани един исторически и литературен глад, по-силен отвсякога. Не само за Яне Сандански, но и за всички мои деди.
– Какво знаехте за Яне Сандански дотогава и какви източници ползвате за запълване на празнините от познания?
– До този момент знаех много малко за Старика. Може би само това, което пише в учебниците по история. Бях виждала къщите на роднините от този род в махалата Бешика, но нямах реалната представа за техните обитатели, която имам днес. Улица „Яне Сандански“ в квартал Бешика е пряка на улица „Паисий Хилендарски” (някогашната „Васко Манолов”), на която живееше баба ми по майчина линия (която е от този род). Бавно и полека пред мен изплува един друг град, който беше населен с… мои деди (по майчина и бащина линия), с техни бойни другари, приятели…
Колкото повече търся и намирам информация, толкова повече ми се струва, че онова, което знам за моите предци, е капка в океана. Използвам всички достъпни източници: книги, вестници, устна информация от хора, лични наблюдения. Много автори са писали по въпроса: Мерсия Макдермот, Борис Сандански, Константин Кюлюмов, Антон Страшимиров, Ефрем Каранфилов, Пейо Яворов, Георги Коцев, Йордан Костадинов, Трендафил Марулевски. Списъкът е непълен.
– Завършвате в Сорбоната специалността език и френска цивилизация, която няма аналог в България. Може би е близка до френска филология? Посочете разликите?
– Мисля, че френска филология отделя много повече внимание на изучаването на самия език. Френската цивилизация в Сорбоната включва много повече знания – философия, изкуство, история, литература, като не остават на заден план френски език и неговата фонетика, история, корени.
– Пишете, че френският език ви е любимият след българския. Помните ли кой запали искрата на тази любов?
– Аз много отдавна обичам литературата. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че тази моя любов идва още от люлката. В нашия род с това ни закърмят. Започнах да пиша съчинения на 4 години, когато с моите родители живеехме в столицата на Монголия – Улан Батор. Там се научих да пиша на пишеща машина. Всички около мен – родителите ми, моите баби, дядовци, лели, чичовци – имаха по една книга до себе си, която четяха. Даже и в най-краткия свободен миг: в тролея, рейса, трамвая, във влака или на плажа през лятото на почивка. Щом я свършеха, същата вечер започваха следващата. Така четейки книги, аз научих, че френският език е бил език на благородниците, на културните и начетени хора; че четенето на книгите и просвещението е прозорец към света, който задължително трябва да бъде отворен и човек да се старае да разширява пантите и големината на стъклата. Френският език е на дипломатите и най-вече на тези, които са се борили с мирни средства – не защото не знаят да си служат с оръжия, а защото от словото по-силно оръжие няма и то може да проникне там, където огнестрелните оръжия не могат да достигнат. А дар словото не всеки притежава. По времето на Екатерина Велика руският кралски двор е говорел френски език, а не руски. Цяла Европа е говорела на френски.
В часовете по литература в гимназията класната ни ръководителка Божидара Кондова намираше начин да ни заинтригува и да ни посочи литература, която не е в програмата. Обикновено ни препоръчваше френски автори като Балзак, Зола, Виктор Юго, които аз прочитах на един дъх. Много исках да ги чета в оригинал и съжалявах, че в училище уча английски. За съжаление не живеехме в епохата на Екатерина Велика и трябваше да се адаптирам. Светът говореше английски. Но аз този език така и не го обикнах, както френския. До момента, в който се оказа, че въпреки коректните ми оценки по английски, ще замина за Франция. Тогава се записах на частни уроци по френски език при един от най-добрите учители в София, Бояджиев, който подготвяше за кандидатстудентски изпити и ми даде солидна основа само три месеца, преди да се кача на самолета за Париж. Там започнах да чета в оригинал автори и книги, които ме интересуват, което за мен беше истинска наслада. Все едно, че на някое дете на 3 години са му купили захарен памук и го качват на въртележка, колкото пъти иска. Открих огромната разлика между оригинала и превода на една книга. Това ме накара да стана преводач.
– Имате издателство с многозначителното име „Царот на Пирина“, превеждате и издавате книги на български автори в чужбина. В същото време и сама пишете. Посочете някои заглавия и автори.
– Аз лично като автор публикувах най-напред на френски език. Моят творчески писателски път започна като автор за деца с трилогия за малките читатели: „Мама се изгуби“, „Илияна празнува Хелоуин“, „Илияна и Дядо Мраз“. Третата стана бестселър и любима книга на веригата FNAC, но за съжаление още не са отпечатани на български език. Пиша и за възрастни. Последната ми творба е полицейски роман, написан на четири ръце, който засега съществува само на френски език.
За името на издателството не се чудих дълго време. С моя съпруг решихме, че „Царот на Пирина“ е много красноречиво за издателска къща, чиято издателска линия е историческа и предимно специализирана в историята на България.
С преводи се занимавам повече от 20 години и съм член на Съюза на франкофонските преводачи (ATLF Association des traducteurs littéraires francophones). Единственият друг българин, член на този съюз, е Цветан Тодоров. Издателство „Царот на Пирина“ скоро ще представи на българските читатели книгата „Имало едно време в България“ – мемоарите на Мерсия Макдермот. А нейната книга „За свобода и съвършенство – биография на Яне Сандански“ в мой превод беше представена на френските читатели през март 2020 година.
Предвиждаме разпространяване и на други автори като Борис Сандански, Михаил Гунчев, Анжела Димчева, Иван Робанов, Методи Панайотов и други.
– Как бе посрещната и възприета във Франция биографичната книга на Мерсия Макдермот за Яне Сандански?
– Във Франция книгата на Мерсия Макдермот „За свобода и съвършенство – биография на Яне Сандански“ беше посрещната с голям интерес. Тя привлече погледите на читатели от различни социални съсловия, които освен че проявиха силна заинтересованост, бяха много изненадани от факта, че нищо не знаят за такава голяма личност като главния герой, както и почти нищо за описаните вътре събития. Мисля, че това отвори очите на някои от тях за интелектуалната преграда по време на Желязната завеса. Отрицателни реакции не е имало от страна на френските читатели. Само смайване, много въпроси и след прочита на втория том най-честите бяха: „Къде може да се намери още информация по въпроса? Ще има ли други книги от този автор скоро на френски“?
– Поддържате близък личен контакт с Мерсия Макдермот. Как се запознахте и сближихте?
– С Мерсия Макдермот ни запозна авторът на „Утопиите на Яне Сандански“. След като намерих електронния му адрес в края на книгата, му написах електронно писмо, в което изложих мнението си за тази му творба. Така започнахме кореспонденция и аз му предложих да я преведа на френски. Той отказа превод под предлог, че има много по-изчерпателни и интересни книги от неговата и ме насочи към Мерсия Макдермот. По-късно ми предложи да разговаря с нея и да й препоръча да се свърже с мен. Той реализира това при едно от пътуванията си до Англия, когато й е занесъл някои служебни материали. Двете започнахме кореспонденция и тя почти веднага ми изпрати един екземпляр. След прочитането й реших лично да отида да изпия един чай по английски с нея и да си поговорим на брега на Ламанша. Д-р Макдермот живее в собствен апартамент, на висок етаж, с прекрасна гледка към Ламанша, а не в старчески дом, както писаха някои вестници, които са доста зле информирани. В нейния хол на почетно място е поставен огромен портрет на Яне Сандански.
Мерсия Макдермот е много приветлива личност и в същото време в нея няма нищо високомерно или помпозно, каквото би могло да има в личност от нейния ранг. След двата часа, които прекарахме заедно и разговаряхме на български език, се прегърнахме като истински приятелки, сякаш се познаваме от десетки години, и си обещахме да си пишем. Кореспонденцията ни е редовна и до ден-днешен, а понякога се чуваме и по телефона.
– Предполагам, че тя следи какво се случва в България. Как възприема промененото отношение към нейния любим български герой Яне Сандански?
– Да, тя постоянно следи какво се случва в България. В постоянна комуникация е и с някои наши списания и журналисти. Мисля, че отношението към Яне Сандански не я учудва. Освен това, ако добре съм разбрала, тя го е установила още когато е пребивавала в България. Затова пише и в мемоарите си, които превеждам в момента. Там тя му е отделила специална глава.
– Превеждате на български спомените на Мерсия Макдермот, които без съмнение ще предизвикат голям интерес у българските читатели. Споделете накратко какво съдържат те и каква част от тях са свързани с България?
– Спомените на Мерсия Макдермот вече започват да предизвикват интерес и малкото бъдещи читатели, които знаят за тяхното предстоящо представяне, ги очакват с нетърпение. Нейните мемоари са изцяло свързани с България, а не само частично. Авторката започва от времето, когато за първи път пристига на Балканския полуостров. След това описва запознанството си с най-добрата младежка бригада на язовир „Копринка” – българската бригада. Оттам нататък проследява всичко, което преживява като една Алиса в Страната на чудесата по време на 18-годишния си престой у нас. Посещението й при Георги Димитров, когато той е министър-председател. Познанството й с Павел Вежинов, с когото се запознава по време на бригадите и след като се изгубват от поглед, се срещат отново, когато той е министър на културата. Специална глава отделя на братята Кирил и Методий и на създаването на нашата азбука. Разбира се, тя не забравя Карлово, чиято почетна гражданка е, както и най-бележитият гражданин там – Васил Иванов Кунчев. За това има около четири глави и аз се надявам следващата година да представя книгата в Карлово по случай 150 години от обесването. Не забравя и любимия си исторически герой – Яне Сандански, нито Македонския въпрос, който е неразривно свързан с него.
А стилът в книгата е верен на Мерсия Макдермот – лек и увлекателен, извайва образи, местности и събития до най-малката подробност, съживява ги, за да ги представи на читателя по възможно най-достоверния начин. Достоверен, без измислица. Тя лично ми сподели, че нарочно е нарушила всички академични правила и не е писала на приповдигнат стил, за да бъде приятно за читателя.
– През май се навършиха век и половина от рождението на Яне Сандански. За жалост национално тържество нямаше. Вие обаче бяхте специален гост на честването в родната му махала Шемето към Влахи и в град Кресна. Доволна ли сте и в какво се изразяваше вашето участие?
– Не се учудвам, че няма национално тържество. След като кметът на града, който носи неговото име, има за цел да върне името Свети Врач, а когато през 2019 г. проф. Светлозар Елдъров предложи Мерсия Макдермот за почетен гражданин там, това предизвика доста странни реакции – какво остава за национално тържество.
Аз бях посрещната като специален гост в Кресна и във Влахи, за което много благодаря на организаторите. Голям принос в организацията на тридневната тържествена програма в тези две населени места има секретарят на кметството в град Кресна Петър Галчев, с когото сме роднини.
Във Влахи се отслужи специална литургия по този случай, на която присъстваха както официални представители от управата на Кресна, така и най-важните представители на духовенството. Аз участвах с картините си и представих моята книга „150 години Яне Сандански“. Бяхме поканени с братовчед ми Борис Сандански да разказваме на ученици от първи до четвърти клас в местното училище за Старика, за неговите борби и за неговия патриотизъм, за войводата и революционера Яне Сандански, за неговите дела и подвизи и за това какъв пример трябва да бъде той за всеки от нас в много отношения.
– Колко време ви отне проучването и написването на книгата „150 години Яне Сандански“? В какъв тираж е и как се разпространява?
– Самото проучване все още ми отнема време, тъй като аз предвиждах доста по-обемиста книга. Това е първата част на произведение, което ще бъде в няколко части. Както съвсем правилно вече на няколко пъти няколко критици отбелязват, то не е цялостно. Това е само началото на литературен труд в няколко части, а останалите все още не са написани.
Написването на тази част не отне дълго време – само 15 дни. Но главното предназначение на книгата беше да отбележи годишнината от рождението на Пиринския цар, както и да предложи на българските читатели непубликувани за широката публика досега факти. Тиражът е в неколкостотин екземпляра. Признавам, че първият тираж беше доста малък, тъй като читателите в България не ме познават като автор на книги. Представяла съм книгата на Мерсия Макдермот за Яне Сандански, но своя книга досега у нас не бях представяла и започнах със скромен тираж. Оказа се, че тиражът се изкупи като топъл хляб и ми се наложи да отпечатвам спешно втори (по-значителен от първия), който също е на изчерпване. Скоро ще трябва да отпечатвам трети. Разпространяването засега го правя лично аз по много причини. Книгата се продава и в чужбина. Трябва да се знае, че извън границите на нашата страна много българи изпитват силна жажда за историческа литература и просто попиват книгите.
– С какво най-силно ви впечатлява личността на Яне Сандански?
– Той има много силни черти на характера и винаги се е борил за справедливост и свобода. Разговарял е с хора от всички социални класи и е прибягвал до оръжието само когато е бил принуден и не е имало друго разрешение. Най-вече по отношение на предатели и изменници.
Бих искала да отбележа, че ако днес мненията по отношение на Яне Сандански са доста противоречиви у нас, то не бива да се забравя, че реално погледнато, други страни си присвояват неговата личност. Нека не забравяме, че той е роден във Влахи, излиза оттам на 7-8-годишна възраст и през всичкото останало време къщата на неговите родители и на доста от роднините му се намират в махала Бешика в Дупница. Това са исторически неоспорими факти. Днес други държави на Балканския полуостров претендират, че той бил техен гражданин. За него са написани книги и на английски, френски и други езици, но това не го прави англичанин, французин!
– В предговора към книгата си пишете, че имате силната подкрепа от съпруга си. Разкажете нещо за него.
– Моят съпруг Жак Дюбоа силно обича България, нейния народ, нейната история. Откакто сме заедно (от 10 години и сме женени от 9) той често посещава родината и има отлични впечатления. Има приятели в България. С някои спортува, с други разговаря за история. Желанието му да може нашата история да стигне колкото се може по-далеч извън границите на държавата ни му даде идеята да направим издателството, което издаде моята първа книга на български език „150 години Яне Сандански“ (първите ми книги са публикувани на френски език и под псевдоним). Един от любимите му герои е Яне Сандански, друг – Левски. Той говори с жар за всичко, което засяга историческите събития (минали и настоящи) в нашата скъпа Татковина и обяснява на своите приятели и познати във Франция, а те не са малко, че една от следващите им дестинации за ваканция в чужбина задължително трябва да бъде в България.
Един от неговите големи приятели у нас се казва Методи Панайотов, който заедно с децата си (майка му и брат му за съжаление вече не са между нас) полага неимоверни усилия за построяването на музея „Иван Балабанов“ в Бараково, който дава своите плодове. На него моят съпруг дарява предмети (шампионска купа по футбол на отбора, в който той е играл, и футболна топка с подписите на известни френски футболисти като Кристиан Карамбю, Роже Льомер, Лизаразу, Юри Джоркаеф… от времето, когато Жак е бил футболен съдия), които трябва да занеса следващия път.
Жак обича България не по-малко от Мерсия Макдермот, с тази разлика, че не пише литература и работи в друга област. През активния си живот е бил архитект и се е занимавал с архитектурните планове на бутици като Сефора, Носибе, банка БНП… Днес той е в пенсия, но поддържа редовни приятелски отношения с някои бивши колеги и приятели архитекти, които все още развиват кариерата си. След пожара на „Парижката Света Богородица” един от тях бе натоварен с архитектурния план за възстановяването й.
Жак редовно ме разпитва за все повече информация и история. От няколко дни насам разбра, че град Кресна има нужда от средства, за да направи ремонт на читалището и да отвори музея към него. И той побърза да се отзове на апела на кмета Николай Георгиев, като направи дарение с надеждата да спомогне за бързото обновяване на този културен център и скорошното отваряне на това просветно място. Без култура и просвета един народ не може да съществува. Да живееш значи да се бориш, а по-силно оръжие от словото няма!
– Кога отново ще бъдете в България?
– Пристигам отново в началото на септември. Предвиждам литературна презентация на една нова книга в София. Представяне на книгата „150 години Яне Сандански“ в Дупница, където имам много добро съдействие от страна на директорката на библиотека „Зора“, която преди повече от век Сандан Паша лично е ръководел. Освен това съм направила свързани с темата картини, които придружават книгата. Надявам се да успея да я представя и на други места.
Разговаря по скайпа Лалка Бенгюзова
