Силвия Димитрова е председател на сдружение с нестопанска цел „Знание, успех, промяна“ в град Дупница с клон в Благоевград. Тази организация е част от Алианс за защита от насилие основано на пола. Към организацията работят консултативни центрове в Благоевград и Дупница за пострадали от домашно насилие, предимно жени и деца. Силвия Димитрова и нейните колеги работят също така и с извършители на домашно насилие – възрастни и деца, които обикновено са насочени от съда, като една от мерките за защита на пострадалите от насилие.
Тя е и автор на увлекателно написаната книга „Часовниковата кула“ (2018), в която чрез романовия подход се разказва за психотерапевтичния процес при работа с жена, жертва на тормоз у дома.
Бивш зам. председател е на ОбС – Дупница.
„Психотерапията е моя детска мечта, която осъществих малко по-късно в живота си. Преди да уча психология, аз завърших Техническия университет в София. Математиката е била мой любим предмет винаги, а решаването на математически задачи и търсенето с часове на правилното решение сега ми помага много в психотерапевтичната ми практика.
Смятам, че ако човек е решил да учи психология, той го прави, за да реши първо собствените си проблеми и след това да практикува тази професия.
Важно е психотерапевтът да е минал през собствена терапия и да е осъзнал собствените си страхове и травми, собствените си основания за подценяване. Когато си наясно със себе си, само тогава може да бъдеш истински полезен на другите. За да се занимаваш с чуждото несъзнавано, с душите на другите хора, е от особено значение да си постигнал до голяма степен вътрешна свобода. Важно е да си елиминирал максимално изтласканите страхове, несъзнаваните тревоги и травматични преживявания. Да си се освободил максимално от вътрешните си затвори”, смята Силвия Димитрова.
„Нямам ли право да ми е неприятно, че ти не искаш да прекараш тази вечер с мен, а предпочиташ да отидеш на рожден ден на приятелка?“.
ДА, ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА ПРАВО ДА СЕ ЧУВСТВА ПО НАЧИНА, ПО КОЙТО СЕ ЧУВСТВА. Може да ни е неприятно, че близкият ни човек иска да прекара време без нас, или че не иска интимност тази вечер, или пък че не ни е правил комплимент скоро…
Често чувам „Той или тя не пожела да направи това за мен, не се съобрази за това с мен, много ми е обидно, че се държи така с мен, стана ми много неприятно, че той/тя не ме изслуша, когато имах нужда да поговоря с някого“…
Но в същото време не поглеждаме нашето поведение и изискванията, които имаме към другите. Дали тези изисквания не са под формата на контрол или очакване другите да се съобразяват с нашите чувства, без да се съобразяват със самите себе си?!
Ако например мъж каже на жена си „Не ми е приятно да ходиш на рожден ден на твоята приятелка и аз да стоя сам цяла вечер“, а жената иска да отиде на този рожден ден и мъжът се разсърди, че тя е отишла, реално той държи отговорна жената за това, че на него не му е приятно нещо. Т.е. не жената е тази, която трябва да се съобрази с това, че на него му е неприятно тя да ходи на рожден ден на приятелка, а мъжът трябва да се справи с неговите чувства във връзка с тази ситуация. НИКОЙ НЕ ОТРИЧА ЕМОЦИИТЕ И ЧУВСТВАТА НА ТОЗИ МЪЖ, НО СПРАВЯНЕТО С ТЯХ Е НЕГОВА ОТГОВОРНОСТ. Тези чувства могат да бъдат страх от изоставяне или отхвърляне, нужда да контролира, нужда от съзависима връзка и др.
Ако майка каже на вече порасналото си дете „Страх ме е да пътуваш сам/а толкова далече. Моля те остани си тук, не ме карай да те мисля цял ден“ – признаваме емоциите на тази майка, породени от страха за детето й, но не трябва детето й да спре да пътува само защото нея я е страх. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ДЕТЕТО Й СПИРА ДА ЖИВЕЕ, СПИРА ДА ИЗЖИВЯВА МЕЧТИТЕ СИ, ЗА ДА МОЖЕ МАЙКАТА ДА Е СПОКОЙНА.
Друг пример – момиче казва на гаджето си, че не й е приятно, че той си говори с друго момиче. И даже на нея й се струва, че му е приятен този разговор. И започват нейните страхове дали това момиче не е повече от нея, не е по-красива, по-умна и т.н. Тук отново става дума за това, че момичето има несъзнаван страх /базиран на детска травма/, от това да не бъде заместена от някого, усещане че не се чувства достатъчно ценна като цяло и търси непрекъснато валидация и признаване на нейната ценност от другите. И не може да понесе приятелят й да погледне друго момиче, да направи комплимент на друго момиче, да проведе приятен разговор с друго момиче. Такива отношения могат да бъдат много токсични и изцеждащи и за двете страни. При работа с терапевт може да се стигне до причината защо това момиче се чувства толкова несигурно и поради това държи отговорен приятеля си за чувствата, породени от тази несигурност. И какви несъзнавани вярвания я държат в капана на тази несигурност?
Ние имаме набор от съзнавани и несъзнавани вярвания и убеждения, създадени от родителите ни и значимите за нас възрастни хора, когато сме били деца. Те стават правила, на които ние се подчиняваме, без дори да се замисляме.
Видимите правила, познати ни още от детска и юношеска възраст, са лесни за разпознаване – не пипай там, трябва да си лягаш в определен час, не закъснявай, прибирай се точно в десет, не се дръж така с мен, аз съм ти родител и много други…
Невидимите правила обаче са много опасни. При тях има сляпо, неосъзнато подчинение. Те съществуват на несъзнателно ниво, като – не си и помисляй, че няма да имаш нужда от мен, не ме напускай, защото ако ме напуснеш, аз ще умра и ти ще си виновна, не си и помисляй да бъдеш по-успешна и по-справяща се от мен, няма как да съм щастлива, ако не правиш, това което искам, не ми говори така, защото не мога да го понеса… Ние се подчиняваме, без изобщо да осъзнаваме това.
С разума си ние не можем да стигнем до тях. Това са убежденията и вярванията, придобити от начина, по който най-близките ни хора са се отнасяли с нас като деца или са се отнасяли помежду си.
Несъзнаваният импулс да се повтарят познатите модели, които ни водят до познатите чувства, се случва постоянно, колкото и мъчителни и пагубни да са тези чувства. Ако имаме несъзнавана травма от изоставяне или отхвърляне, ще виждаме и търсим /несъзнавано/ поведение на отхвърляне у другите към нас. Колкото и абсурдно да звучи, дори ще провокираме такова поведение, само и само да се върнем към познатото ни. Изпитана практика в живота на много хора е изборът на познатото поведение, което ни се струва по-безопасно и по-сигурно. Така си създаваме усещането за подреденост и предсказуемост в живота, тъй като знаем правилата и какво можем да очакваме. Разбира се, това е илюзорна сигурност.
Склонни сме да проиграваме конфликтите от миналото ни в настоящия момент и всеки път се надяваме да успеем да реагираме правилно – да се защитим, да няма болка. И очакваме от другите да не ни причиняват болка чрез отхвърлящо поведение. Виним ги за нашата болка. Точно както когато сме били деца сме очаквали от родителите ни да имат друго поведение спрямо нас, поведение, което показва любовта им. Това проиграване е много натрапливо и напълно несъзнавано. Този несъзнаван, ирационален импулс доминира изцяло живота ни.
Когато този натраплив импулс доминира над всички съзнателни решения, които ни се иска да вземаме в живота си, за да не страдаме, поведението ни може да бъде много разрушително както за нас, така и за другите, които не могат да сложат граници на това наше поведение.
В терапията градим нови вярвания за себе си, които постепенно се затвърждават чрез отношенията с терапевта, както и в реалния живот. Разбираме защо имаме нужда да държим отговорни другите за нашите чувства и започваме да поемаме отговорност за тях.
Да поливаш пустинята
Понякога нещо ни се струва много несправедливо и имаме нужда да спорим, да доказваме, да убеждаваме другите, че те не са прави, когато ни говорят по определен начин или твърдят нещо, което според нас не е вярно /особено когато ни касае лично/.
Някой ни казва: „Ти как може да разсъждаваш така, това е много глупаво“, и ние се втурваме да убеждаваме този човек, че начинът, по който разсъждаваме, изобщо не е глупав. Даваме доводи в защита на тезата ни, губим време и енергия, за да докажем правотата си.
Но често в такива ситуации се оказва, че даваме енергия на този, с когото спорим и на когото „доказваме правотата си“.
ИМА ХОРА, КОИТО НЕ МОГАТ ДА СИ НАБАВЯТ ЕНЕРГИЯ САМИ И ИМАТ НУЖДА ДА СИ Я НАБАВЯТ ЧРЕЗ ДРУГИТЕ.
КАК МОЖЕМ ДА СИ НАБАВИМ ЕНЕРГИЯ?
Например чрез упражняване на свое хоби или водейки приятен разговор, в който събеседниците се изслушват и зачитат взаимно. Енергия си набавяме през неща, които обичаме да правим и ни носят удоволствие – разходка, четене на книга, спорт, пътуване, разговор с любим човек, почивка, забавление, общуване с деца, животни, приятни хора и др. Всеки сам за себе си знае какво му е приятно и го зарежда. Както всъщност и сам за себе си знае кое го изчерпва…
Хората, които са вечно сърдити и намръщени, обвиняват другите за несгодите си, клюкарстват, мислят негативно, завиждат – няма откъде да си набавят енергия. И тогава се „вкопчват“ в някой добър, позитивен и емпатичен човек и започват да „смучат“.
Ако този човек им поддаде, точно защото е добър и емпатичен, след общуване с негативни хора се чувства като изцеден.
„Смученето“ на енергия може да става по различни начини, част от които са:
Кавга с другия – намираш си причина да се скараш с някого, дори и за нещо дребно /което често прераства в нещо голямо/, възмущаваш се от дума или действие на някого, който би ти се хванал на въдицата /това често са близки хора/, нападаш и ги обвиняваш, и така имаш някой на разположение, някой, който ти обръща внимание, дава ти от времето и енергията си, като спори или се кара с теб, доказва ти, че не си прав, когато си го обвинил за нещо;
Вменяване на вина и отговорност за това, че се чувстваш зле, наранен си, заради постъпка на другия човек. Общо взето изкарваш се жертва, вменявайки вина на другите, без изобщо твърденията ти да имат общо с истината. Целта е да обвиниш и уязвиш другия, да го направиш слаб и така да ти е по-лесно да теглиш енергия от него. Разбира се, съзнателно искрено вярваш, че ти си жертвата, а другият е злодеят, който те наранява. Съзнателно нямаш намерение да черпиш енергия, но всъщност го правиш, точно защото не можеш да се справиш с негативните чувства, които са вътре в теб и които са изчерпали енергията ти.
ЗАЩОТО НАШИТЕ СЪЗНАТЕЛНИ И НЕСЪЗНАВАНИ СТРАХОВЕ, ТРЕВОГИ, КОНФЛИКТИ ИЗЧЕРПВАТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГО ОТ НАШАТА ПСИХИЧНА, КАКТО И ОТ ФИЗИЧЕСКАТА НИ ЕНЕРГИЯ.
При работа с психолог несъзнаваните ни вътрешни страхове и конфликти започват да стават осъзнати, и така стават управляеми. Ние вече знаем как да се справим с тях, точно защото имаме избор как да ги приемаме и да ги управляваме. Когато са несъзнавани, ние действаме импулсивно, нямаме никакъв избор.
Казваш, че щом другият човек ти е съпруг/а, приятел, роднина, син/дъщеря е длъжен да те изслуша, когато имаш нужда. Искрено мислиш, че другите трябва да са ти на разположение, когато ти имаш нужда, без да се замисляш, че тази твоя нужда се проявява ежедневно.
Ласкателства – казваш колко си благодарен, че човекът те слуша и може да споделиш с някого тревогата или болката си и 3 часа не спираш да говориш за негативните си чувства, без да се интересуваш дали на другия човек не му идва в повече. След този разговор единият си тръгва „олекнал“ от към негативни чувства и тревоги, а другият натоварен с тях. От физиката знаем, че енергията не се губи, тя само се трансформира от един вид в друг. На другия ден, или след няколко дни, човекът, който не може да си набавя сам енергия, а и чрез негативните си чувства и мисли е изразходвал и тази енергия, която е взел от емпатичния човек, отново има нужда да си я вземе от някого, да се нахрани. И всичко се повтаря отново и отново…
Какво да направим, за да запазим енергията си?
Първо да си дадем сметка, че хората, които са негативни и оплакващи се непрекъснато, страхливи и тревожни са, не поемат отговорност за чувствата и действията си, често остават без енергия и имат нужда да си я набавят чрез другите.
ДА ПРИСЪСТВАМЕ СЪВСЕМ ОСЪЗНАТО В ОБЩУВАНЕТО СИ С ДРУГИТЕ ХОРА. Ако усетим, че започват да ни натоварват, просто да им кажем, че това ни идва в повече и предпочитаме да сменим темата. Разбира се, има ситуации, в които е важно съвсем осъзнато да сме там и да се натоварим психически, защото знаем, че в тази ситуация нашият партньор, приятел, дете, родител /когато детето е пълнолетно, разбира се/ имат истинска нужда от нас в този момент и им е много трудно да се справят сами. А СЛЕД ТОВА Е МНОГО ВАЖНО ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ, ДА НЕ ОСТАВАМЕ В НЕГАТИВНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ.
Когато нашето непълнолетно дете има нужда от нас, за да ни разкаже или сподели нещо, което го е разтревожило, отговорност на родителите е да са до детето си, независимо дали ще се натоварят емоционално. Защото детето няма психическата годност да се справи с негативните емоции и родителят е длъжен да бъде до детето си в неговото неприятно преживяване. Разбира се, тук също трябва да се прави разлика до колко родителят трябва да поема емоциите на детето си и доколко трябва да го остави да се справя само, а той просто да бъде там, но не и да се справя вместо него. Но това зависи от възрастта, емоционалната зрялост на детето и др.
Да усещаме кога някой човек ни предизвиква и търси кавга с нас точно за да може да се почувства по-добре, давайки ни своите негативни чувства.
Да си даваме сметка кога някой иска да ни унижи и да надделее над нас, за да усети своето мнимо надмощие над някого и да се успокои, че той самият е важен и велик – тогава можем спокойно да се оттеглим от кавгата, като не влизаме в обяснителен режим. Дори можем да се съгласим с другия, въпреки че неговите твърдения са много абсурдни или ни обиждат, знаейки, че ТОВА Е МЪДРОСТ, НЕ ОТСТЪПЛЕНИЕ.
Мъдрост е, когато знаейки какво се случва, съпругата казва на съпруга си, който я нарича тъпа „Аз нямам проблем да съм тъпа според теб“. Без отвръщане на обидата, без доказване, че не е тъпа, без спорене, без обвинения и припомняне на стари неща. Просто оттегляне с усмивка от „бойното поле“, разбирайки, че в която и да е война победители няма.
Често се дразним от хора, които много искат да изпъкнат, да са над другите. Такива, които казват: „Нали знаеш, че е по-добре да си нямаш работа с мен?“, или „Аз съм важен и специален човек, фактор съм, ще се съобразяваш с мен“, а в същото време, погледнати отстрани, са направо смешни с това перчене. С такива хора отново няма нужда от доказване, че не са толкова важни, за колкото се мислят. Не е нужно и да им показваме, че са смешни. Можем да кажем просто: „Да, така е“, имайки си своето мнение за този човек, както и мъдростта, че ако спорим с него и оспорваме неговото величие, само ние ще загубим. Защото често при такива хора това да са велики в очите на другите, несъзнавано е равно на оцеляване – „Признаваш, че съм велик, значи съм жив. Ако не признаваш моето величие, мен ме няма, не съществувам изобщо“.
КОЛКОТО ПО-ОСЪЗНАТИ ОСТАВАМЕ В ОТНОШЕНИЯТА СИ С ДРУГИТЕ, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ МОЖЕМ ДА СЪХРАНИМ ЕНЕРГИЯТА СИ, да не я разпиляваме напразно и непрекъснато доказвайки нещо или пък поемайки негативните чувства на другите, с мисълта че това ни прави добри. А понякога ласкаейки дори самите себе си, че спасяваме някого. Тук стои друг въпрос – защо имаме нужда да спасяваме другите и защо имаме нужда от такова признание. Но това е друга тема, която всеки сам може да изследва в собствена терапия и работа с психолог. При работа с психолог също така хората, които разчитат на другите да им осигуряват енергия, могат да разберат откъде идва тази нужда при тях и да се справят с нея.
ИНАЧЕ ИЗПАДАМЕ В СИТУАЦИЯ ДА ПОЛИВАМЕ ПУСТИНЯТА, НАДЯВАЙКИ СЕ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЕМ ДА Я ПОЛЕЕМ…
Когато оставаме осъзнати в общуването си с другите, когато не разпиляваме енергията си напразно – освен че запазваме нашата енергия и вътрешна хармония, даваме възможност на другите да се погрижат за собствените си емоции, да се научат да си набавят енергия сами. Разбира се, всеки доколкото може…
Да можеш да кажеш „не” означава да можеш да се отделиш от другите, особено от майката
Когато едно дете се чувства потиснато и осъждано от авторитетите около него /родители, роднини, учители, обществото/, като вече възрастен човек отново се усеща „малък“ и вижда другите като силни, като авторитети, на които няма право да се противопоставя.
Когато се роди едно дете, то мисли себе си за слято с майката. Във възприятието на детето между тях няма граница. След като достигне до определена възраст, то започва да си дава сметка за личните си граници и да ги изпробва. За да успее да се отдели като самостоятелен индивид със собствена идентичност и собствен АЗ, е нужно да може да каже „не“, както и да приеме „не“ от другите.
ДА МОЖЕШ ДА КАЖЕШ „НЕ“ ОЗНАЧАВА ДА МОЖЕШ ДА СЕ ОТДЕЛИШ ОТ ДРУГИТЕ, ОСОБЕНО ОТ МАЙКАТА.
ТУК Е МНОГО ВАЖНА РОЛЯТА НА МАЙКАТА – ТЯ ДА Е ОСЪЗНАТА ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ГРАНИЦИ и да може да покаже това като модел на поведение, че детето да я разбере. Това умение на майката позволява детето да развие лична сила и независимост.
Когато има тази добра основа, изградена на ГРАНИЦИ, ПОСТАВЯНИ ОТ РОДИТЕЛИТЕ С ЛЮБОВ, НО И С КАТЕГОРИЧНОСТ, растейки, детето ще има смелостта да казва „да“ или „не“ спрямо собствените си вътрешни нужди, а не спрямо заучени модели на поведение. Детето разбира, че понякога нуждите му могат да бъдат задоволени, друг път не, и че в това няма нищо страшно.
Когато в терапията разглеждаме моделите на връзките, които човек има в рожденото си семейство /с родителите, баби и дядовци и други значими за детето възрастни/, виждаме как тези модели се повтарят както в работната среда, така и в партньорските взаимоотношения.
Когато един родител не позволява на детето си да изразява свободно себе си, своите емоции, страхове и копнежи, а казва „Ти трябва да се държиш така …“ или „Не може така да се чувстваш…“ – т.е. има някакъв натиск, изискване, очакване от родителя към детето като вече възрастен такъв човек ще търпи такова потисническо поведение и от страна на партньор, колеги, приятели. Казва „да“ на изискванията към него, дори и да не са му приятни, опитва се непрекъснато да оправдае очакванията, които другите имат към него. Такива хора избягват конфликти, защото се страхуват от тях. Споровете, конфликтните ситуации и отстояването на собствено мнение не са им познати, ЗАЩОТО КОГАТО СА БИЛИ ДЕЦА, АВТОРИТЕТИТЕ НЕ СА ИМ ПОЗВОЛЯВАЛИ ДА ИМАТ РАЗЛИЧНО МНЕНИЕ ОТ ТЯХНОТО, НЕ СА ИМ ДАВАЛИ ПРОСТРАНСТВО ДА ИЗРАЗЯТ ЕМОЦИИ, КОИТО НЕ БИХА СЕ ХАРЕСАЛИ ИЛИ БИХА УПЛАШИЛИ САМИТЕ АВТОРИТЕТИ.
Основното желание, което стои зад поведението на човек, който не може да каже „не“, е това да бъде обичан, харесван, признат, видян като личност. Често такива хора се задоволяват и с малко внимание към тях, смятат такова внимание за харесване или любов. Дори понякога това внимание да е негативно, все пак е внимание.
Страхът да не бъдат отхвърлени, изоставени, изолирани е водещ в тяхното поведение спрямо хора и ситуации.
Истината е, че колкото повече такъв човек угажда на другите, толкова повече се обезценява. И другите не могат да го обичат и ценят, защото той самият не обича и цени себе си. Колкото повече човек остава в такава ситуация, толкова повече се оправдават най-големите му страхове – отхвърляне, изоставяне и толкова повече така жадуваните любов и валидизиране се отдалечават от него.
По време на терапия човек се научава, че не е страшно да каже „не“. Но по-важното е, че се научава да каже „да“ на себе си, а не да очаква от другите да го направят за него /а пък те не са и длъжни/.
В терапията човек опознава страховете си, негативните си вярвания, заради които стои в позицията на жертва спрямо другите и започва все повече да разхлабва хватката около врата си. Прави го със собственото си темпо и ресурси, но резултат винаги има.
Но е важно да се реши на първата крачка…
Стокхолмският синдром при децата
Често даваме пример за Стокхолмския синдром, който се състои в това, че хора, които са били взети за заложници, са взели страната на своите похитители.
Когато даваме такива примери, обикновено говорим за насилие при възрастни хора. Но същото проявление този синдром има и при децата.
Дете, което расте в нездрава психологическа среда, може да се превърне в жертва или насилник спрямо своите връстници. Да вземем пример с дете, което расте в семейство, където изобщо не се зачитат неговите лични граници. Например няма самостоятелна стая, а е на повече от седем-осем години /спи при родители или баба/, когато иска да изкаже мнение, се прекъсва гневно, самите родители или единият родител е много тревожен и не може да постави граници на детето си ясно и категорично, а пък другият родител се опитва да постави граници чрез бой, обиди или гневни изблици, дават се противоречиви послания за това кое е правилно и неправилно, кога детето е обичано и кога не, в зависимост от поведението му… И още много други подобни ситуации в посока на недопускане на детето да изяви себе си и собствените си емоции. И в същото време да се държи отговорно за емоциите на своите родители. Могат да се дадат много примери за една несигурна привързаност и противоречиви послания, които объркват детето. То не се чувства защитено. Напротив, даже се чувства непрекъснато нападано или пък усеща родителите си толкова лабилни, че не може да усети сигурност. Разбира се, ще търси сигурност при някой друг.
Такова дете може да бъде лесна мишена и да бъде поставено в позиция на жертва при общуване с връстниците си. Намира за приятел друго дете, което е свикнало да решава конфликтите с бой, обиди и караници. Обикновено при второто дете нещата в семейството са не по-малко травматични, отколкото при първото – скандали между родителите, физическо и психическо насилие, на които детето е свидетел, насилие и спрямо самото дете. Какво му остава на детето, освен да са научи да оцелява чрез агресия. Често това дете е АУТСАЙДЕР – „непослушното, лошото“ дете, което създава проблеми вкъщи и в училище. С „лошото си поведение“ се опитва да отвлече вниманието от същинския семеен проблем – насилието, или несъзнавано да го прехвърли върху себе си, за да защити единия си родител от тормоза. Възможно е родителите да прехвърлят отговорността върху него – аутсайдерът е “виновният”, а реакциите му са поредните бунтарски прояви. В комуникациите си с околните такова дете демонстрира остро агресивно поведение или безразличие, апатия и презрение. Тъй като не намира одобрение в семейната среда, много рано започва да го търси в алтернативни младежки групи с противообществени прояви. Често посяга към алкохола и наркотиците, а има вероятност и да развие суицидно поведение. Изпитва омраза към себе си и към света и е склонно към насилие.
Такова дете аутсайдер задължително се сближава с дете с жертвенско поведение /това се случва и при възрастните хора/. От една страна, детето аутсайдер се държи агресивно с детето жертва, а от друга страна, може да го закриля от други деца /тук се наблюдава наказание и съблазняване едновременно/. Често обаче се налага над първото дете – ще общуваш с този, ще стоиш тук при мен, няма да си гадже или приятел с този и така нататък. Дори понякога детето жертва да се опита да избяга от ситуация, която не му харесва, другото дете го догонва и връща насила. Така, както в семейната среда са нарушавани личните му граници, така и в тези отношения тези граници се нарушават непрекъснато. То няма знанието и опита да се защити, да се опази. Изцяло е във властта на детето аутсайдер, защото по същия начин е било във властта на неосъзнатите си родители, които са злоупотребявали с него емоционално.
Първото дете се чувства привлечено от второто дете, точно заради усещането, че някой може да го защити, на някого може да разчита, въпреки че и към самото него има агресия. НО ИМА И ПОКАЗВАНЕ, ЧЕ Е СПЕЦИАЛНО ЗА НЯКОГО. Обикновено в началото на приятелството им второто дете показва голяма любов и подкрепа към първото дете и така успява да го „хване“ в мрежите си. От друга страна, това е и познатото противоречиво поведение от вкъщи за детето жертва – важен си ми, виновен си ми. А всяко познато нещо също ни носи сигурност, колкото и да е неприятно.
А пък второто дете се чувства привлечено от първото заради усещането за мощ над някого. Във фантазиите си то е силно и може да реши всякакъв проблем, може да се справи с насилника, то владее ситуацията и няма да пострада.
Колкото и второто дете да се държи зле и непредвидимо с първото, толкова първото дете се чувства привлечено от второто дете и го търси. Получава се една несъзнавана зависимост на жертва – насилник, която се наблюдава и при възрастните хора. Създава се една травматична токсична връзка, в която се редува прелъстяване и наказание.
Децата, свидетели или жертви на домашно насилие, независимо дали това насилие е психическо или физическо, независимо дали е явно видимо или замаскирано през грижа и любов, но в същото време е злоупотреба в емоционално отношение, изграждат модели на поведение, които стават защитна стена в ежедневието им.
Агресивното поведение или поведението на жертва при децата /а и при възрастните/, не се поражда от само себе си, защото детето е „лошо или с проблемно поведение“, а симптом, чрез който детето показва свое страдание и болка. За това поведение винаги има определени причини и тяхното изясняване е в основата на ефективната работа с деца и младежи.
Нека не забравяме, че НИЕ, ВЪЗРАСТНИТЕ, СМЕ ОТГОВОРНИ ЗА ЕМОЦИОНАЛНОТО И ПСИХИЧЕСКО ЗДРАВЕ НА ДЕЦАТА!
