Книгата „Пет кървави изповеди. Българи от Пиринска Македония в капана на югославската УДБА“ с автор Асен Аврамов излезе наскоро от печат в издателство „Орбел“ на благоевградския писател и журналист Цанко Серафимов. Това е документален разказ за съдбата на петима млади българи от Пиринска Македония, потърсили спасение от репресиите на комунистическия режим в България чрез бягство през Югославия към Запада, които попадат в смъртоносната прегръдка на УДБА. Някои са заставяни да „служат на македонския народ“, като са връщани в България като диверсанти, шпиони и агитатори за нова македонска нация и присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Много от тях загиват в престрелки при преминаване на границата. А онези, които отказват да се подчинят на волята на УДБА, както и други, които не одобряват „демократичния“ югокомунизъм и настояват да заминат на Запад, попадат в ада на Титовите затвори и концлагери, където са подложени на жестоки инквизиции и унижения, някои изгубват живота си…
Разтърсващите разкази за житията и страданията на тези мъченици, изскубнали се от кървавите катакомби на „демократична“ Югославия, са записани от Асен Аврамов, най-довереният съратник на водача на ВМРО Иван Михайлов, който по негова заръка се среща с българските емигранти. След всяка среща представя доклади, които приличат на стенографски записи. Те са предоставени на издателя от Вида Боева-Попова, личната сътрудничка на последния велик водач на ВМРО Иван Михайлов, която е автор на предговора на книгата. Нейният съпруг Антон Попов от Горна Брезница, Кресненско, също е хвърлен в югославския бункер на смъртта в Герово, а впоследствие е открит в италианския лагер „Капуа” от Асен Аврамов и спасен.
– Г-жо Попова, наскоро излязлата книга на Асен Аврамов е по Ваша идея. Разкажете за читателите на „Струма“ кой е Асен Аврамов?
– Асен Аврамов, адвокат по професия, е най-доверената личност на Иван Михайлов. Той беше от онези дейци на македонското революционно движение, които воюваха не с оръжие, а с интелект, дипломация, с умение за непосредствено общуване с хората. Син е на Кочо Аврамов от с. Скрижево, Егейска Македония, виден учител и сподвижник на Даме Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и Иван Гарванов. Като студент по право в Софийския университет ръководи студентското дружество „Вардар“, а като секретар на Македонския младежки съюз успява да укрепи организацията в тежките години на разцепление на ВМРО, заставайки на страната на Иван Михайлов. През 1929 г. заминава за САЩ, където успява да убеди дейците на Македонската патриотична организация в правилността на действията на ВМРО под ръководството на Иван Михайлов, а след като през 1932 г. се връща в България, става един от най-влиятелните легални дейци. След комунистическия преврат през 1944 г. емигрира в Италия, където до края на живота си е неизменно до Иван Михайлов. И в Рим Асен Аврамов водеше легален начин на живот и изпълняваше всички задачи, които му поставяше лидерът. Той беше истински войник, изцяло отдаден на македонското дело, поради което не създаде семейство.
– Какви са Вашите лични спомени от Асен Аврамов?
– С него ме запозна Антон, моят любим другар, когато пристигнах в Италия, за да се срещнем след седем години раздяла. Тук накратко ще подчертая, че срещата ни трябваше да стане в Триест. Аз предложих в писмо на Антон. Когато пристигнах /разбира се, с паспорт пътувах/ в Триест, той ми се обади по телефона от Щатите и ми каза да замина за Рим, където беше резервирал стая в хотел. Докато не се натъкнах на този материал, който вече е отпечатан в книгата, не можах да си отговоря защо Антон не искаше да дойде в Триест. След прочита ми стана ясно, че най-леко става отвличането на патриоти от Триест за тогавашната сърбокомунистическа Югославия. Първата ми среща, два дни след като през 1961 г. бях в Рим с Антон, беше именно с Асен Аврамов. Аз идвах от Белград, където следвах, но и там даже не бях срещнала такава култура, елегантност, която ми говореше, че това е човек от висока класа. Нещо, което бе изчезнало в Македония след 1945 г. В разговорите ни той много повече знаеше за положението ни в Македония под сърбокомунистическия гнет. На тази среща, провела се в кафене „Стационе термино”, той ми се представи под друго име – с името Петров. И когато открих чрез вестник „Македонска трибуна“, че се казва Асен Аврамов, аз продължих да се обръщам към него до края на живота му с името Петров. Благодарение на него получих политическо убежище и можах да остана на Запад. Той се яви като мой адвокат пред международната комисия, пред която изложих мотивите си да стана политически емигрант. Естествено, мотивът бе, че в Македония бе забранено да се наречеш българин. Ако се опитам да разказвам за Асен Аврамов подробно, ще е за книга.
– Как се роди идеята за книгата?
– Идеята за книгата се роди неочаквано за мен. След кончината на Иван Михайлов трябваше, колкото ни позволяваха силите, да продължим да работим за народното дело. Между книжата ми попадна този материал, който бе старателно подготвен на пишеща машина. Заинтересува ме, защото някои от емигрантите, които са пострадали, аз познавах чрез Антон. А от него знаех за този лагер на смъртта в местността Герово, недалече от хърватския град Риека. Прочетох всичко на един дъх и реших да го набера на компютър. Това беше може би 5 години преди кончината на Антон. За някои липсващи факти реших да направя интервюта с близките на загиналите, които живеят във Вардарска и Пиринска Македония. Всичко реализирахме двамата с Антон. Бог ме насочи към Цанко Серафимов, познатия журналист, поет и книгоиздател. Лично не го познавам, но неговите произведения за българщината и за Македония ми направиха силно впечатление и ме убедиха, че той е предан българин и честен човек.
– В книгата се представят съдбите на петима българи от Пиринския край, преминали през жестоки мъчения в югославския лагер „Герово”, сред които и Вашият съпруг Антон Попов. Как е успял да премине той през тази Голгота? Кое е това, което го е държало и спасило, за да издържи на нечовешките изтезания?
– Антон е корав българин. Разказваше ми, че още в крехките години се е повлиял от Христо Ботев. Научил е наизуст всичките му стихове, а знаеше и негови статии. За Антон бе първо родината и после всичко друго. Той за любимата си е смятал, че и тя требва да върви по неговия път за свободата. Именно това е според мен, което го е спасило да оцелее. В карцера започнал гладна стачка. Според мен Бог го бе определил да бъде до Иван Михайлов, който се е нуждаел от такъв честен и предан българин. Само така мога да си обясня неговото спасение от карцера.
При леко задрямване в карцера на смъртта в съня му се появила една дата. Скочил изненадан и бил убеден, че на тази дата ще бъдат освободени. Така и се случило. На тази дата, полуживи, сърбокомунистите ги натоварват в камиони и ги изпращат в Италия. Някои от неговите другари емигрираха в Щатите и Канада. Други заминаха за Виетнам като американски войници. Между тях е и Иван Атанасов от четата на Антон, която нелегално бе преминала границата при Малешевско. Споменавам за Иван, защото по-късно той като американски военен в Хонолулу, Хаваите, ще бъде истинският спасител на Антон и мен, който ще гарантира пред американските служби, че Антон никога не е работил с УДБА или с Държавна сигурност. Същото гарантира и за мен, тъй като, когато живееха в Охрид като емигранти, почти всеки ден идваха у нас вкъщи. Знаеха, усещаха, че сме солидно българско семейство.
– Разкажете нещо повече за Иван Атанасов?
– Той е един от шестимата от четата в Брезница. Само минути преди да потеглят към границата, Антон го взима настрана и му шепва, а той отговорил: „С тебе, Ноно, и накрай света ще дойда“. Хвърля през прозореца портмонето, за да остави пари на родителите си, и тръгва. Докато е в лагера в Капуа, се записва в американската армия и заминава за Виетнам, Япония и най-накрая в Хонолулу, Хаваите. Жив е и оженен за местна хавайка. Когато УДБА през 1962 г. се опитва да клевети Антон в Щатите, а и мен, защото приех да стана политически емигрант, американците викат Антон на разпит в Синсинати, Охайо, където са настанени с брат си. Държат се доста грубо, като го обвиняват, че е бил агент и на двете служби – УДБА и Държавна сигурност. Ние знаем кой го клевети. Тогава Антон посочил Иван Атанасов Пантев в Хонолулу да бъде запитан той какво знае за Антон, защото бяха неразделни. Той гарантира, че Антон ги е съветвал даже да не стават теренджии.
– Изследвано ли е приблизително колко българи от Пиринска Македония са преминали през югославския лагер „Герово”? От книгата научаваме, че избягалите българи в Югославия са вербувани от УДБА да стават диверсанти, така наречените „теренджии“, които са връщани в родните си места с определени задачи. Каква е била целта?
– Колко са българите, преминали чрез този лагер, като цифра не знам. Но смятам, че са били много. Някои от избягалите българи работили са като теренджии. Единствената задача била да пренасят пропаганден материал със съдържание, че в Пиринско народът е от „македонска нация“. Големи пари Тито е пръскал, за да може да завладее тази българска област. Именно за да се попречи на подобно теренджийство, пристигна в Охрид Тодор Разсолков с още един студент, за да предупреди шестимата избягали от Брезница да се пазят от тази напаст. Затова и убиха Разсолков. Впрочем в книгата пише за този прекрасен и безстрашен българин.
Чрез Асен Аврамов имаме и други изпратени спомени на емигранти, минали гръцката граница. Други заминали от Югославия за Германия и там написали спомените си как са били измъчвани в затвора „Идризово”. Трябва да подчертая, че УДБА подкупваше чрез пари техните синове, за да върнем спомените на бащите им. УДБА целеше да не остане помен, за да помакедончат по-леко синовете на тия мъченици.
– Какво е било отношението на Иван Михайлов, който живее под чужда самоличност в Италия, по отношение на тези български емигранти, имал ли е комуникационни канали с някои от тях?
– Иван Михайлов имаше комуникации с емигрантите чрез Асен Аврамов. Той даваше указание как да се провеждат разговорите с новодошлите на Запад емигранти. Асен Аврамов замина и в Брюксел, за да се създаде дружеството „Тодор Александров“ от емигранти, напуснали нелегално Вардарска и Пиринска Македония и се озовали в гръцките лагери. Оцелелите ООН ги е изпращала най-много в Белгия. Иван Михайлов чрез Асен Аврамов създаде такова здраво дружество, което носи името „Тодор Александров“, че УДБА се беше доста изплашила. Техните агенти не смееха да стъпят в Брюксел. Агенти като този Драган Богдановски, когото днес „македонците удбаши“ се опитват да го наложат като герой за „македонщината“ им сърбоманска за едни и заблуда за други.
– Книгата разкрива една жестока действителност преди 60 г. в бивша Югославия, за която малцина знаят. Казано е, че който не познава историята си, е обречен да я повтори. Съществува ли такава опасност в днешните времена на фона на сложната международна обстановка и буксуващите преговори между България и Северна Македония?
– Аз мисля, че, както казваше и Иван Михайлов, а и Асен Аврамов, и камъните говорят, че ние сме българи. Чувала съм Асен Аврамов да казва и следното: „Отидете на гробищата и четете всеки гроб… Всичко говори, че сме българи“. Достатъчно е да знаят, че след 1945 г. чрез терор и възбрана наложиха „македонската нация“, за да разберат, че са българи. Народът знае, но нужно е покровителство например от ООН за няколко години. Този народ за 48 часа ще каже, че са българи. Друг начин е и този: ако Косово успее /знаем, че настоява/ на север Македония да граничи само с Косово, уверявам ви, че за 24 часа всичко ще стане българско. Така бе при навлизането на българските войски в Македония през април 1941 година. Нима познаваха българската история? Нали минавахме за южни сърби! На баща ми, както и на всички, никой не им е наложил да извадят български кръщелни на децата си през тези четири години.
Що се отнася до комисиите, които уж преговарят, ще кажа следното: Каквото и да се преговаря, винаги България ще е жертвата. Това в никой случай не трябва да става. Техните, на македонците, „преговори“ са да пипнат Пиринско. Мечта и на двете съседки. Неслучайно базата на ВМРО на Иван Михайлов бе в Пиринско. Те бранеха тази територия, защото тя е българска и ВМРО е българска организация. Ще повторя: Няма мегдан за преговори. Преговор значи за тях навлизане в България.
– Какви са наблюденията Ви по отношение на диалога между обикновените хора от двете съседни държави България и Северна Македония?
– Като българка от Македония, която няколко пъти посетих след промените България и Македония, мога да подчертая чрез моите наблюдения, че народът в Македония спонтанно, натурално приема всичко, което идва от България. Дори и малките дечица нямат никакъв проблем с езика, когато заговорят с туристи от България. Югославските школи ги няма, а и страхът по улиците. Има само едно мълчание, което е свързано с преживяването – с насъщния.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
Сем. Попови с Асен Аврамов /вляво/ и Иван Михайлов /вдясно/
Като млади на Запад
Вида и Антон с Иван Михайлов
Вида и Антон Попови
