Много често в часове на усамотеност се връщам в богатия арсенал от спомени, които променят моето настроение в ежедневието. Затруднявам се да си отговоря на въпроса – кои са факторите, които предопределят количеството и качеството на спомените в човека. Понякога мисля, че това е времето, годините, през които човек живее, контактува и опознава света около себе си. А друг път мисля, че това е количеството от изживявания – научни, професионални и житейски. Отговорът на този въпрос беспорно се присъжда ту в единия, ту в другия фактор от живота на човека. По първия фактор има народна поговорка, която гласи: „През целия си живот не е посадил нито едно дърво“. В живота са предоставени възможности за всички възрасти, което налага още отрано човек да проумее потребността – нито една от тях да не бъде пропусната. Може би тази човешка достоверност ни е карала и в нашето детство да не пропиляваме младостта си. Труда като елемент на възпитанието ние генетически наследявахме от родителите си. Трудно е сега да съпоставя детството ни отпреди 80-90 години с това в настоящия момент. Но милите ми спомени ме карат да мечтая за онова, което трудно се среща сега – честността, взаимното уважение и трудолюбието. Още от най-ранна детска възраст ние мечтаехме да изградим своето щастливо бъдеще. Иска ми се да разкажа за един мой вълнуващ спомен от детството, който не мога да залича от съзнанието си.
Родното ми с. Шишковци е част от плодородната земя по долината на р. Струма. Почвено-климатичните условия са определили и основния отрасъл – овощарството и лозарството. Това може би е дало наименованието на целия Кюстендилски край като Овощната градина на България. Населението тук придобиваше умения и навици при отглеждането на сочни плодове и грозде. В реализацията на част от плодовете участвахме активно и ние, децата. Тази възможност ни се отдаваше благодарение на жп линията София-Кюстендил. Част от пътниците изкупуваха на гарата в селото черешови вешела за прясна консумация. Редовен наш клиент беше и народният художник Владимир Димитров-Майстора, който идваше при преминаването на така наречените „пощенски влакове“ сутрин от София за Кюстендил, а следобед от Кюстендил за София. По тях той изпращаше своята кореспонденция, като на глас казваше: „Това е сигурна поща“ (в първия вагон имаше пощенска кутия). Изкупуваше черешово вешело от някое детенце, не успяло да го продаде на човек от влака. Той винаги ни казваше с успокоителни и насърчителни думи, че на следващия влак ще има повече пътници и непродадените вешела ще ги „лапнат“ бързо. Съветваше ни: „Навярно пътниците търсят по-шарени вешела, затова добавете различни цветове от узрелите сортове череши“. От тази възможност нееднократно се възползвах и аз. Спечелените парички за всяко детенце бяха много ценни.
Но заедно с многото щастливо изживени минути имам един спомен, който и сега, 82 години по-късно, ми дава основание да смятам, че несправедливостта наранява човека повече, отколкото основателно направените му забележки.
Беше ясен, топъл ден в края на май. Родителите ми рано сутринта заминаха да работят при по-заможните селяни. На мен ми беше поръчано да пусна кравите на паша, а на обед да ги прибера в обора. Да обядвам и с кошничката да отида в нашето лозе, където имахме вече зрели череши, и да набера достатъчно от тях, за да си изплета черешово вешело. Но случи се беда. В момент на тези емоционални вълнения и удоволствието от това, че успях да си набера достатъчно добре оцветени и вкусни череши, си тананиках песничката: „Черешки червенки, румени, засменки, за мамулче двенки, кой не ги опита, после ще да пита, пита и повтаря де е черешаря“. Изведнъж полският пазач (пъдарят) Петър Христов внезапно ме потупа по рамото и с груб тон ме обиди, че извършвам нарушение, като крада от чуждите плодове. Той каза да събирам черешите и че ще ме води при кмета да давам обяснения, тъй като тези череши според него са били на комшията Кирил Мацков. Дълго му обяснявах, че неговите дръвчета са под междата, а тези, които аз берях, са над нея и са в нашето лозе. Той обаче беше категоричен, че и долните, и горните череши са на чичо Кире. Това наложи да събера в кошничката набраните череши и като арестант ме заведе в общината при кмета.
Когато отидохме в общината, кметът го нямаше, а писарят чичо Асен Христов изпълняваше временно функциите на кмет. Много възпитан, изключително ерудиран, той успокои конфликта и предложи заедно да отидем на „очна ставка“ при наблизо живеещия собственик Кирил Мацков. Като пристигнахме, излязоха двамата със стрина Маца, погледнаха в кошницата и казаха, че такъв сорт „Черен Наполеон“ нямат, а това са от черешите на моите родители. Като подразбра причината, стрина Маца се насочи към пъдаря: „Да му ядеш ушите! Защо тормозиш детето? Ако майка му е тук, главата ще ти строши, а ти си нарамил пушка, като че ли турски аскер караш!“. Чичо Кире я подкрепяше с обвинителни думи. Тогава писарят каза на пъдаря: „Хайде, заминавай си, Петре, и втори път да не допускаш подобни глупости!“.
Писарят имаше дъщеря, Надка, която беше моя съученичка. Той ме помилва по главата и каза, че дъщеря му е говорила за мен – че съм най-добрият математик в класа и възпитано момче. Попита ме колко вешела щях да направя и по колко лева продавам едното. Аз отвърнах, че само за едно вешело съм набрал череши, а на влака обикновено го продавахме за 20 лв. Той извади портфейла си и ми подаде 2 по 20 лв., като каза, че в кошничката има повечко череши, затова ми плаща цената за две. Аз не исках да взема парите, но стрина Маца, която беше свидетел на нашия разговор, каза: „Вземи ги, Милчо, щом ти ги дава чичо ти Асен. Той е преценил за какво ти ги дава“.
Следващият ден беше понеделник и учебен. Съученичката Надка ми сложи 2 черешки на ухото, подаде ми кошничката и каза: „Ти си толко мило момче, а този змей, пъдарят, да те обвинява, че крадеш! Не го е срам!!!“. Сподели, че черешите са били много вкусни и друг път, ако набера от този сорт, татко й казал да им ги донеса, а пък той ще ми ги плати.
От дълги години насам не съм наблюдавал подобна търговия с черешови вешела на пътническите влакове. Времената се менят и факторите, които от ранна възраст са ползвани за възпитание на децата, са коренно променени. Не зная за добро или не, но в младите семейства детският труд е пренасочен. Интересите на децата са променени, а това е довело до промяна и в взаимоотношенията им. От позицията на моите 92 години мисля, че човек трябва да утвърждава всичко, което е позитивно, във възпитанието на младото поколение. Това може би по естествен начин ще обогатява човека с добродетели и ще го предпазва от негативните прояви на несдържаност, егоизъм и отмъщение между хората. Последните години, особено в нашата страна, се наблюдава един подем на духовно обогатяване, което е гаранция, че в бъдещите поколения ще цари мир и разбирателство между народите.
МИЛЧО СПИРОВ, с. Шишковци
