В полите на Рила планина над дупнишкото село Бистрица в местността Свети Спас се гради на 680 м над морското равнище православен храм. Той е стъпил върху останките на раннохристиянски манастир от времето на цар Борис Кръстител според преданията. Историята на храм „Св.Спас“ е изпълнена с разкази за чудеса още от започването на неговото строителство, което все още не е завършило. Мотор на строежа е активистът на ВМРО – Дупница Манол Манолов. Той е завършил „Начална педагогика” в ЮЗУ “ Н. Рилски” – Благоевград, работил е като начален учител. В момента е управител на фирма и сдружение „Св. Спас“. Семеен е, с шестнадесетгодишна дъщеря, съпругата му е адвокат в Дупница. Разговаряме с него за богоугодното му начинание и за нещата, които го угнетяват от съвремието ни.
– За какво те боли сърцето, Маноле?
– Боли ме, че я няма чистата и свята република България, за която се пожертва Апостола на свободата Васил Левски. Срам ме е от лицемерните политици, които мислят само за себе си, а не милеят за народа. Дупница затри паметта си и за Левски, и за неговия съратник Георги Измирлиев -Македончето. А Левски е идвал в Дупница да прави комитети, дошъл и в село Бистрица, но се разбрало, че заптиетата са по петите му, и е предупреден . Сбогувал се с бистришкия комитет, а за да не подпалят селото и близката гора, се укрил в Дупница, в къщата на родителите на Георги Измирлиев-Македончето, който е участник в Априлското въстание и е апостол, съратник на Левски, и негов заместник в революционния комитет. Двамата заедно правят комитети по селата в страната и споделят една и съща трагична съдба. Къщата на Македончето бе срещу бившия Учителски институт в Дупница, където имаше и възпоменателна плоча. Знае се, че Левски се е скрил при голямото вековно дърво в двора на къщата, защото заптиетата претърсвали всички къщи наоколо. Хората идваха да прегърнат и да се докоснат до дървото, да почувстват духовната сила на Апостола. Вековното дърво, което дълги години бе живият спомен за Левски, бе изтръгнато от корен с булдозер, въпреки съпротивата на много граждани, алармирали местната власт. Опитахме се от ВМРО – Дупница да спасим и къщата на Македончето, да стане паметник на културата, както в Благоевград направиха къщата на Македончето, но ни попречиха и бе съборена. Зли сили й бяха хвърлили око – да я няма. Изтръгнаха от корените и живото вековно дърво, за което плакаха много дупничани. Нищо не ги спря. Боли ме за това историческо и духовно престъпление в Дупница.
– Как започна да градиш храм?
– Всичко започна в началото на 2001 г., когато претърпях сърдечна операция. Дадох обет на Иисус Христос, преди да вляза в операционната, ако оживея, че ще съградя в негова чест чешма в двора на изгорената през османско робство църква „Възнесение Господне” в местността Свети Спас в Рила планина, над родното ми село Бистрица. От стари времена в Бистрица се носеше от уста на уста легенда, че под църквата е имало раннохристиянски манастир от първите градени от Борис Кръстител и че в него се е замонашил и завършил в молитва дните си. Манастирът бил вдигнат върху голямо тракийско светилище, както са градени всички раннохристиянски храмове по нашите земи. Много иманяри по тайни доби пред 90-те години са копали на мястото и се говори, че са изнесли ценни неща. Покойният проф. Божидар Димитров, шеф на НИМ, също няколко пъти е идвал на градищата в село Бистрица и на Свети Спас.
– Защо всички в Дупница те наричат войводата Манол?
– Първо, защото съм израснал в планината и гората и съм със силно свободолюбив дух. Мога да заявя, че от 1990 г. съм участвал във всички общественополитически промени в Дупница и общината. Бях на гребена на вълната – като съюзен организатор представлявах централното ръководство на ВМРО за Югозападна България, Перник ,Самоков, Кюстендил, Дупница, Благоевград. По това време животът минаваше доста бурно. Беше по времето, когато почетен председател на ВМРО беше главният прокурор Иван Татарчев, братът на дядо му Христо Татарчев е учредител на Българо-македонския революционен комитет в Солун през 1893 г. По моя покана Иван Татарчев е идвал няколко пъти в Дупница и в село Бистрица, където е чествал и рождения си ден, който съвпадна и с освещаването на знамето на организацията на ВМРО в Бистрица. И днес болката ми е голяма да гледам как един братски народ в две държави – България и така наречената Северна Македония, е разделян и владян от чужди сили сеещи раздори, и които нищо добро не му мислят.
– Има ли божествена намеса в избора ти да оставиш организационните неща, за да градиш храм?
– Има такава! Моето „възкресение“ и срещата ми с Иисус! Както си бях на гребена на вълната, животът ми се обърна в един миг с внезапната смърт през 1998 г. на известния дупнишки бизнесмен и мой най-добър приятел и съратник във ВМРО инж. Емил Десподов, срещу когото бе извършено поръчково убийство, неразкрито и днес. Образован, ерудиран и изключително умен и перспективен бизнесмен, той се бе изпречил на пътя на някого в Дупница. От силния стрес от жестоката му смърт заболях тежко със сърцето. Разбрах тогава и значението на думата „предаден“. В българската история тя трябва да се пише с главна буква. До този момент всички ми бяха приятели и доброжелатели, но уви, заболях тежко и бях безсилен да изпълнявам техните желания и домогвания. Тези, на които помагах през годините, някои от които днес са известни милионери и политици, не само ме изоставиха и предадоха, но ми навредиха и финансово и морално. Всячески. Явно, че е трябвало да получа този тежък урок, за да преосмисля ценностите и приоритетите си. Животът ми бе в опасност, налагаше се спешно сърдечна операция, бях останал без финансови средства. И тогава с божия помощ моята майка, шепа останали приятели като Боби Миланов, Илия Лазаров, съратника ми от ВМРО Данчо Андонов, д-р Янев, и най-вече Любка Янева, шеф на синдиката „Подкрепа” в Дупница, подеха кампания за спасяване на живота ми. Заедно с хиляди мои съграждани събраха средства за моята операция. И ето че дойде дългоочакваният ден 12 февруари, денят на моята операция. След две години ходене по мъките бях качен на количка за операционната в правителствена болница Лозенец при екипа начело с д-р Любомир Спасов и поех към неизвестното. Ще излъжа, ако не кажа, че ме обзе страх, такъв, какъвто не съм изпитвал дотогава. По едно време исках да скоча и да избягам, но после се осъзнах,че ще се изложа пред всички, които се бориха за осъществяването на тази операция. Укротих душата си, изпълних се с вяра и надежда, и се оставих в ръцете Божии и тези на хирурзите. Какво е станало след упойката нищо не помня, не знам. Но, за вас лъжа, за мене истина, преживях нещо истинско, което ще помня, докато съм жив, и което изцяло промени насоката на втория ми живот, надявам се, в правилна посока. Ето какво видях: Виждам се в родния ми град Дупница на площада. Около мен имаше много хора, облечени в бели дрехи. Времето бе топло, слънчево, небето сияйно. Нямаше нито едно облаче, а хората весели, радостни, щастливи. Усмивки грееха на лицата им. Дръпнах за ръкава един непознат човек, защото не видях нито един познат, и попитах: „Кой големец ще посрещаме, защо е тая дандания?”. Той се обърна, усмихна се и приятелски ми отговори: „Ще посрещаме Иисус Христос!”. Удивен го попитах: „Как така Иисус Христос? Той си е на небето, та за нас гламавците на земята ще помисли”. Не дочаках отговора, нещо дръпна погледа ми към входа на ресторанта в центъра на града. В същия момент Го видях така, както го рисуват по иконите. Беше облечен в бяла туника, с ореол от златно сияние около главата, с дълга къдрава кестенява коса и топли сини като зората очи, от които нищо не можеш да скриеш. Погледна ме топло, усмихна ми се, от което ми стана толкова хубаво и спокойно, че с нищо не може да се сравни и с думи не може да се опише това, което почувствах и преживях. Тогава добих смелост и Го попитах: „Прости ми, Господи, мене грешния разбойник – комита, как да разбера дали си истинският, че много ментета се навъдиха на тоя свят?”. Той се усмихна и рече: „Аз съм Истината!”. Не се задоволих с отговара и пак попитах: „Прости ми, Господи, но как да разбера? Много хора, много истини, всеки човек си има негова истина“. Той пак се усмихна, погледна ме с благите си очи и ми каза: „Еее, Маноле, не казвам, че е лесно… търси Истината… Аз Съм Истината… Аз Съм Истината… Аз Съм Истината“…
Един ден се губи от моя втори живот, но този спомен ще остане в съзнанието ми завинаги. От реанимация ме преместиха, защото вече се бях събудил, и лекарите установиха, че операцията ми е успешна. Бях жив и започвах да живея втория си живот.
Започваше третият ден от живота ми, когато като на филмова лента преживях същото съновидение. Тогава реших за себе си и казах: „Господи, каквото си решил, това ще бъде. У Теб е ножът, у Теб е хлябът. Твоя е волята“… И досега непрекъснато забелязвам, че каквото и да правя, ако нещо ще става, то става, когато Господ е определил, не по-рано и не по-късно, каквото и да правя, колкото и да бързам.
Преди самата операция обещах на Господ, че ако преодолея с негова помощ това препятствие, ще съградя чешма на параклиса „Свети Свети Спас” в гората в село Бистрица и от нея да потече светена вода, защото знаех, че в околностите му е имало старо аязмо. Самото място, където се намира параклисът „Св. Спас”, е божествено и свято. Тук в миналото се е издигала църквата на селото, опожарена и разграбена от турците, а легенди говорят, че под основите на черквата се намира раннохристиянски манастир, за който се предполага, че е вдигнат от цар Борис Кръстител, който видял божие знамение върху руините на тракийско светилище там и построил манастир, в който по- късно се е замонашил и прекарал дните си в молитва за България.
Аз съм потомствен бистричанин, от Бистрица е родът на моята майка, прадядо ми, дядо ми, бащата на моята майка, както и нейните близки и роднини.
- След съновидението имаше ли други божествени знаци?
– Върнах се у дома от болницата без пари, но надъхан и твърдо решен да изпълня даденото обещание. Моят съратник и приятел Данчо Андонов ме свърза с шефовете от ТЕЦ „Бобов дол“ Васко Петков и Веско Крумов. И четиримата се изкачихме на параклиса на Свети Спас, който е в самата планина, за да видим мястото, където да изградим обещаната чешма. С нас се изкачи и Чавдар Огненски от селото, когото по това време бях назначил да отговаря за ВМРО в Бистрица. Мислихме, умувахме с инженерите и майсторите къде да изградим подпорната стена и чешмата – пред параклиса или зад него. Тогава Чавдар повика известния майстор Бойчо Фудолски, който живееше близо до параклиса. От този момент този изключителен майстор и добър християнин стана водещ строител на чешмата и на храма. Работеше кога с пари, кога само за яденето и цигарите, плътно и неотлъчно до мен повече от 10 години. Никога не ме предаде или изостави, и неговият живот като моя бе отдаден за изграждането на храма. С тържествен водосвет с трима свещеници започнахме изграждането. От ТЕЦ-а дариха материалите, изградихме четири подпорни стени – първо пред параклиса и чешмата, после зад параклиса. Свалихме и подравнихме с кубици земна маса пространството между двете стени, направихме стъпаловидни цветни алеи, фундаменти за навес, за ограда на дворното място на параклиса, стълби пред параклиса… Сутрин обикалях Дупница и събирах дарения да подсигуря храната и надниците на момчетата и се връщах отново да се изкача на Свети Спас. Всички бяхме въодушевени, защото святото място добиваше вид. Необяснима божествена намеса за мен е, че всяка нощ в съня си аз и майстор Бойчо сънувахме какво и как трябва да строим на следващия ден и го правехме на Свети Спас. Решихме да подобрим параклиса, който беше пред срутване. Обърнахме се към Светия синод и тогавашния патриарх Максим, който ни изпрати архитекта на синода. Като видя святото място, подпорните стени, чешмата с три чучура отпред, архитектът отсече и пред архиерейския наместник на Дупница Георги Паликарски: „Няма какво да подобрявате, търсете пари за голям храм, имате нашето благоволение и разрешение. Въодушевени от направеното и от подкрепата на Светия синод, започнахме с всички разрешителни и документи изграждането на новия храм „Св. Спас“. Месец след месец градежът напредваше, много добри православни християни от Дупница дадоха своята лепта за това. В събирането на дарения много активно се включи моята майка, която предложи да дари и замени свой наследствен имот за съседен имот на храма, който да стане зелено училище по православие на децата на Дупница.
– Маноле, продължиха ли божиите чудеса след изграждането на обещаната от теб чешма?
– Както всяка година от незапомнени времена още, на първия Спасовден след излизането ми от болница хората видяха съградената чешма с трите чучура, от която течеше светена вода, и ми благодариха и благославяха. Една случка в деня преди празника Възнесение Господне силно развълнува хората от Бистрица. Деца преди празника се качиха на „Свети Спас” с лопатки и метли да почистят святото място. Когато всички си тръгнали, братче и сестриче, които живеят до храма, били оставили на майка ми метлата да помете стълбите и баира, те се върнали да си приберат метлата. Тогава се случило чудо. Децата споделиха, че когато се качили на входа на новостроящия се храм, забелязали фигура на мъж, облечен с бяла туника, с ореол от сияние около главата, с разперени ръце, в които държал големи горящи свещи. Децата си забравили метлата, а на другия ден разказаха за преживяното на празника. Свещениците изтълкуваха знамението, че Свети Дух е слязъл от небето в храма.
Миряните от Дупница и село Бистрица вярват, че с построяването на едни от първите раннохристиянски храмове в подножието на Рила планина тук се е обособил силен духовен център на християнството още по времето на цар Борис Кръстител. Нещо повече, местни легенди разказват, че паметната среща на цар Петър, който дошъл да търси съвет от Рилския Чудотворец в много преломно време за съдбините на България и към когото се обръща с думата „братко“, описана в житието на светеца, е именно под древното светилище на връх Фенерка на тракийската пирамида, извисяваща се над Дупница в Рила планина. Говори се, че царят е коленичил пред светеца в молитва при днешния храм „Света Марина”, а закрилникът на България е отговарял на въпросите му със свещен огън от скалното тракийско светилище на връх Фенерка.
Божествен знак предхожда всяка стъпка от Дупница за село Бистрица, като започнем от дупнишкия парк Рила с откритата през 2008 г. на празника Голяма Богородица чудотворна икона на Пресвета Богородица с Младенеца и скалния комплекс с образите на Свети Иван Рилски и Света Петка в река Бистрица. Параклис на Архангел Михаил пази пътя за село Бистрица. Вдясно към Рила планина, преди влизането в селото, много вярващи разказват, че са видели появата в небето на Божията майка Пресвета Богородица и на Свети Иван Рилски, така както са нарисувани на иконите. Наскоро синът на кмета на село Бистрица Кирил Огненски също засне икона на Богородица над Бистрица.
Много миряни се изкачват до недостроения храм на „Св. Спас”, за да видят как ангели се спускат от небето и влизат в храма. Ловци от Бистрица разказват, че са виждали Свети Иван Рилски в монашески одежди да броди пред тях в снега при Фенерка и да се спуска към село Смочево, откъдето е най-прекият път за рилската обител и където в скална ниша има хилядолетен параклис, в който се е молел Чудотворецът. Миряни от селото изтълкуваха, че божествените знаци са много силно послание час по-скоро да се довърши храм „Св. Спас“ в Рилската света гора над село Бистрица. Трябва да завършим храма на Възнесението Господне.
Интересен момент е, че в двора на храма при ремонтните дейности намерихме на различни места костите на великан, идваха учени да ги проучват и стигнаха до заключението, че някога в тая част на планината е имало великани. Със свещеник умихме с мляко и вино костите и с кръст ги положихме в гроб в района. Стари хора от селото ни напомниха, че недалеч от „Св. Спас” се намира Марков камък, огромен камък, издигнат върху друг камък, който и днес ни диви за силата на Крали Марко, с която го е вдигнал там. Смятаме, че на „Свети Спас” са положени костите на Крали Марко.
– Какво остава да се направи?
– Остава да се направи ел. и ВиК инсталацията, да се преработи кръщелното, на втория етаж да се направи гостната, да се измаже отвън и отвътре, да се сложи дограмата, да се покрие абсидата със специални керемиди, да се направи дърворезба, зографи да зографисат иконите и други дейности, по груби сметки сумата е над 100 000 лв.
– Това ли е мечтата ти?
– Мечтата ми е да завършим храма и да направим духовно зелено училище за децата на България, където отново да бъда учител на деца. И да превърнем нашата Рилска света гора в силен духовен център и училище за православие, каквато е била мечтата и на Свети Иван Рилски, когато е създал килийното училище в Рилската обител, разказа Манол.
Дарения могат да се направят на следната сметка:
Първа Инвестиционна Банка. Титуляр: Сдружение СВ. СПАС 2022. ЕИК 207023306 BIC:FINVBGSF.
IBAN:BG12FINV91501017645049
Разговаря ДЕНИ МИЛЕВА
