Иван Герасимов Яневски политически е член на БСП, въпреки че баща му Герасим като земеделец николапетковист е лежал през 1948 година в затвора в Ловеч, и то без съд и присъда. Според него страната ни ще се оправи, ако се явят на политическата сцена достойни хора с манталитета на Андон Златков-Дончо Войвода и Яне Сандански.
Роден е на 24 юни 1944 година в струмянското село Палат, живее в Микрево. Завършва средното си образование в гимназия „Яне Сандански“ в Сандански. Има завършен и минен техникум в Бобов дол. Почти цялото му трудово досие е попълнено с работа в рудници в Симитли, Елешница, Палат. Семейството си създава с Катерина от рода Янкови от село Велюшец. Има син Герасим и снаха Верка, дъщеря Красимира, медицинска сестра, и зет Стоян. Голямата радост в семейството са вече поотрасналите внуци Бойко, Катя, Ива и Даниела.
– Иване, бил си член на БКП, а сега на БСП и поддържаш тази партия, при положение че баща ти Герасим през 1948 година без съд и присъда е лежал в затвора в Ловеч.
– Ами всичко е до начин на живот, до разбиране, до възприемане на идеи, концепции и виждания. Като млад човек възприех социалистическите идеи като възможни и добри за развитието на страната, а като техен осъществител виждах комунистическата партия. Думите „свобода“, „братство“, „равенство“ бяха много примамливи. Много от идеите, включени в комунистическото верую, ги виждах и близки до учението на Христос. Друг въпрос е, че нещата между теория и практика бързо взеха да се раздалечават, но истина е, че в началото на така наричаното сега тоталитарно управление на страната нещата потръгнаха, но впоследствие взеха да буксуват, а и да спират.
– Баща ти Герасим не се ли опита да ти попречи да не влизаш в тази партия?
– Не, не ми е попречил. Тате е разбран човек, народен, народовластието винаги е било в разбиранията му, а това бяха идеи и на БКП, а и на неговата партия – БЗНС. Той беше от земеделците на Никола Петков, а неговата партия така се случи, че бе в опозиция на БКП. Имаше широко влияние и това се оказа достатъчно да го арестуват и вкарат в затвора. Скалъпиха му там нещо и влезе. То нали така стана и с Никола Петков – беше враг на народа, а сега пък вече е герой, но каква файда, като му сложиха въжето на врата…
Любопитна история е и арестуването на баща ми. Идват милиционери в Палат, където тогава живеехме, отиват у дома и питат за него. Мама им казва, че го няма, отишъл бил на големия събор-пазар Турица в Склаве. Тръгнали към Склаве и за да го познаят, изрязали главата му от една снимка с негови другари. Тази снимка и сега я пазя като скъпа реликва, макар че главата на тате я няма в нея. Та така бяха нещата, че в ония години имаше и вяра, и надежда, че ще се върви към по-добро.
– И сега ли държиш на БСП?
– Да, но далеч с по-малко вяра и надежда, че и при тази партия всичко буксува, и там май много често се стъпва на гнило. Но пък и не виждам от коя партийна централа ще се появи слънцето и ще огрее пътищата към доброто.
– Искаш да кажеш, че в страната ни нещо все не е както трябва?
– Да. Та не се ли вижда, че всичко е в разруха, в грабеж?! Бедните стават все повече и все по-бедни, а богатите все по-богати. И никой не се интересува как се получава това. Добре все пак, че в ония отминали времена хорицата си бяха понаправили къщи, та сега му мислят повече за дрешките на гърба и хляба.
– И няма ли да се оправим?
– А, защо, може! Всичко е до водачите. Има една лакърдия, че голи са тези народи, на които са им боси водачите. А нашите, поне повечето от тях, макар и с лачени обувки, са си боси, или пък прекалено потънали в лични интереси.
– И какво трябва?
– Трябва да се явят хора като Андон Златков-Дончо Войвода и Яне Сандански.
– Защо пък като тях?
– Защото са имали идеи, борили са се за тях. Достойни и истински водачи са били. Прецени сам – колко сега от големците, като паднат от власт, продължават да се ползват с народна любов. А Яне и Дончо, век е минал откакто ги няма, и никой не ги забравя. Това са били достойни люде, разполагали са с много пари, но не са злоупотребили нито с лев. Някой да е чул или видял на тяхно име някъде в банка или другаде пари? Не, нали? Много документи са останали в архиви от техни дела и всичко е водено до педантична точност. Поне за Дончо съм абсолютно сигурен.
– Защо?
– Сигурен съм, защото съм потомък по линия на майка ми Миропа Томовска на Дончо Войвода, той по дядо е Томов, роден е в Палат, където съм роден и аз, а и тате, дядо и са от рода Яневски. За Дончо може да се говори много, а и за баща му Златко Томов. Златко Томов е също войвода, известен е и като Капитан Златко. По време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 година е бил утвърден от въстаническото ръководство за капитанин, сиреч началник
/старейшина/ на селищата из Малешевска планина. Устроил се е в най-личното тогава село Цапарево, откъдето, освен че ръководил революционните дела, бил и съдия, и кадия, човек с народни разбирания, много тачен, а тези му качества наследил и синът му Дончо. Той клонял и към Върховния македонски комитет. По много неща не бил в съгласие с Яне Сандански. Знае се, че са се срещали поне два пъти и са имали съгласие за някои неща, като това се потвърждава и от участието им в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година.
– От стари хора съм слушал, че Дончо Златков е имал над село Палат своя голяма дъбова кория и е казвал, ако някой й посегне, „за всяка дъбичка ще се сече главичка“. Това от чувство за опазване на личната си собственост ли го е казвал?
– Вярно е, имал е Дончо кория. И за нея се е грижел, но такова отношение е имал и към кориите на другите палатчани. Търсил е възможности да кара хората по-малко да секат и повече да създават, и затова се е родило това за „дъбичката и главичката“. Той все казвал, че гората не е само закрилница, но е и хранилница, дава фураж на добитъка, а пък от овцете, козите и говедата хората получават храната си.
– В какъв образ сега е Дончо за хората от селата в Малешевско?
– Ще кажа само за хората от Палат и Микрево, тъй като ми е по-познато. Помни се по разкази и спомени, а и по опазени документи. Знае се, че не е бил никак набожен. Трудно се е доверявал на хората, а дори и на четниците си. Говори се, че когато той е спял, цялата чета е бодърствала, та да не се случи някой сакатлък, а когато пък четниците са спели, той е бодърствал. Това прави колкото за личната си безопасност, толкова и за тази на четата. Имал си и своя агентура във всяко село, които му докладнали всичко що става. Любопитна случка има с дъщеря му Мария. Разболяла се тежко. Придумали го да я отведе при свещеника, за да й даде причастие за оздравяване. Отвел Дончо Мария при попа и му казал: „Попе, ако умре Мария, ще… мамка му и на Господ, а и на тебе“.
– В Историческия музей в Благоевград се пази голям архив на Дончо. Как е намерен?
– И това е много любопитна история. На Историческия музей този архив е предаден през 1971 година. Съдържа 1109 документа, които са заведени в отдел „Възраждане“. Целият този архив е бил укрит в едно гърне, закопано в стената на родната му къща. Поверил тайната си само на прабаба Ката, съпруга на брат му Тома. Тази прабаба Ката на стари години предала казаното на баба Цвета, а тя пък споделила със сина си, моя вуйчо Методи. Целият архив представлява писма, заповеди, разписки, изплащани такси и някои от тях касаещи броени или получени пари до грош. Такива документи се откриват и в архивите на Яне Сандански. Това подсказва за високия морал и на двамата, готови винаги да дадат отчет на всичко, случило се.
Много любопитно е и как е укрито гърнето. То е било вкопано в стената, като е било закрито със специално изработен камък близо до мутлата в зида. В гърнето не е била открита не само никаква жълтица, а дори грош от по-дребните тогава пари. Сред документите обаче има много интересни заповеди. Някои касаят морала между хората. Една заповед се отнася до изневярата на моми и булки, които трябвало при залавяне да бъдат бити с тояги. Това е било с цел да се опазва населението от разврат. Хората са приемали с разбиране разпоредбите му, признателни му били, а това се потвърждава и от факта, че след освобождението, макар и преселил се в Дупница, е бил избиран за народен представител в София за Петричкия район.
– Да се върнем към тебе, какво си работил през годините?
– Ами след Механотехникума в Бобов дол, беше 1965 година, станах шлосер в рудник „Ораново“ в Симитли, и то към главната извозваческа галерия в началния й стадий, когато се достигаше въглищният пласт. Оттам ме командироваха в рудник на „Редки метали“ в село Елешница, където бях по поддръжката на техниката и скоро станах началник смяна и началник участък. Тук има нещо, с което мога да се гордея. В моя участък се прие почин планът за шестте работни дни да се изпълнява за пет. Това се получи и така моят колектив се оказа първи в Пиринския край, който има честта да работи пет дни в седмицата, а после това постепенно бе последвано във всички сфери на икономиката в Пиринско.
– Това донесе ли ти някакви облаги?
– Ами да – един почивен ден повече и повече време за приятели, за семейството. Пък и ме забелязаха. Като специалист ме изпратиха в СССР, в Кривой рог, известен рудодобивен район на р. Днепър. Жилата на рудата бяха с дължина над 100 километра. Там се специализирах в шахтьорството. С шахтата Дренажная стигнахме дълбочина от 1600 м, докато в рудниците в Елешница най-дълбоката шахта – „Капитана“, е с дълбочина от 450 м.
След гостуването в СССР нещата ми потръгнаха още повече. Имах един бригадир – Минчо Папазчиков, човек без образование, но кадърен поне за трима инженери накуп. За един месец прокара мината в хоризонт от 620 м при шахтов извод. Трудов стаж имам и от мина „Славянка“ край родното ми село Палат.
– За тази мина се говори, че е „спомогнала“ много хора от Палат и други селища да не дочакат старини. Вярно ли е?
– Вярно е. Мината се закри през 1992 година. В нея се добиваше флуорит. Беше силно силикозна, и то най-вече към 60-те години, когато заработи, добивът се осъществяваше чрез сухо биене и хората излизаха от рудниците с прах по главите и дрехите, като излезли от воденица. Голяма част от този прах при дишането се е наслоявал в белите дробове и това е довеждало много от работниците да си отиват преждевременно. Това се случи и с мои трима вуйчовци – Методи, Дончо и Стойко, и тетиновците Илия и Петър, та и тате Герасим.
– А ти как посмя да работиш там?
– Това вече е в друго време, въведено бе вече водното биене.
– Според теб минното дело сега по-добро ли е от това, каквото е било?
– Какво приказваш? Та сега нима има нормално минно дело?! Има търсене на възможности за лесни печалби и нищо друго. Та нима сега я има голямата мина „Пирин“ в Брежани? Та останало ли е нещо от мината в Елешница, която бе? Мините някога бяха авангард в поминъка, а сега берат душа.
– Сега като пенсионер как я караш?
– Ами карам я някак си. Не съм лишен от мечти за по-добро бъдеще. Връщам се и в отминали години, в спомени, премислям, сравнявам… Ето ме примерно като гимназист в Сандански. Когато постъпих, бяхме към 9 паралелки с по 40 ученици във всяка, а това ще рече 360 ученици. Като дойде ред да излизаме като зрелостници, не бяхме повече от 120. Едни бяха напуснали, отказвайки учение, други пък – преместили се в други училища, но имаше и много, които повтаряха класа поради слаби оценки. Ред имаше тогава, дисциплина имаше. Всички бяхме с униформи, с фуражки, монограми, та от половин километър се познаваше, че си ученик. Тогава да мине ученик край учител и да не свали шапка и да не поздрави, си беше голямо провинение.
Абе ясно бе някога, че големите хора в селището бяха кметът, даскалът и попът. Всички им се кланяха. Сега кметът си гледа обществените поръчки и да може да чупне нещо от тях, попът си гони паричките от разни служби, а даскалът пък е изоставен, та даже е подчинен на учениците си, а и на родителите им, и всеки го плаши, а на това отгоре и властниците го приемат вече за второ качество човек. На първо място излизат тези, така наричани бизнесмени, които никой не ги пита що за бизнес имат…
– От какво мислиш, че идва тази деградация?
– От какво? От липса на власт, от корумпирана власт, от занижени морални ценности. Специално за учителите пагубно се оказва и това, че парите следват ученика. Заплатите на учителите са в зависимост от броя на учениците и така всяко училище гледа да привлече и запази колкото се може повече бройки, пък ако ще и повече от две в оценка да не знаят.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ
