Малко хора в Югозападна България познават дърворезбаря Костадин Пейчев, който от четири месеца живее в гр. Рила, в къщата на съпругата си Дани. Още по-малко са онези, които са виждали част от неговите превъзходни дървопластики, които разкриват творческата природа на този самоук майстор-дърворезбар. Посланията, които всяка от тези пластики изпраща до зрителя, не се нуждаят от „преводач“, защото са изключително простички притчи за многопосочните превъплъщения на артистичната му самоличност, в която се вплитат непокорният дух, чепатият характер и философският кръгозор на художника и дърворезбаря, взети заедно.
– Кога разбра, че Господ ти е дал и нещо, което много хора нямат – таланта да виждаш света от по-различен ъгъл?
– Заслугата не е моя, а на приятел на семейството ми, който, като видя рисунките, реши да ми подари книга с разкази за известни художници. Той беше първият човек, разбрал, че едно десет-дванадесетгодишно хлапе вижда света обемен, триизмерен и по начин, различен от този, който тогава са виждали очите на моите връстници и приятели. Спомням си, че на титулната страница ми беше пожелал да стана най-добрият художник. Е, все още не съм най-добрият, но се надявам, че през следващите 60 години може и да стана.
– Кои са трите думички, които те описват най-точно като характер или като човек на изкуството?
– Инат като характер, отговорен за поведението си човек и малко талантлив като художник-дърворезбар.
– Горе-долу по колко часа прекарваш в ателието?
– Преди да се пенсионирам, бяха по един-два, просто за релакс, но след това средно между осем-девет часа дневно, за да мога да измайсторя поне 4-5 пластики в месеца.
– Според тебе кое ги прави интересни?
– Свободата сам да преценявам какво искам да направя и как да го направя. Опитвам се да не фотографирам осенилата съзнанието ми идея, а да я „облека“ в триизмерен образ, защото в този й вид тя винаги е по-интересна.
– В доста от твоите творби има елементи, които се повтарят. Това израз на безсилие ли е, или част от творческия ти почерк?
– Зависи от коя камбанария човек гледа на нещата. Гледано от моята, това съм аз и направеното, което всеки може да види и да пипне. А колкото до „безсилието“ ми да изляза от „рамката“ на повторението, то е повече желание да си остана в нея, иначе никой няма да се впечатли от това, което правя.
– Горе-долу колко време минава, докато скицираната рисунка се превърне в интересна дървопластика?
– Времето, през което започва и свършва този процес, винаги е различно, но да речем средно около една седмица. Трудното е, докато пренеса идеята върху листа хартия. Оттам нататък всичко е въпрос на техника. Случвало ми се е сутринта да скицирам идеята и до вечерта да съм „издялкал“ и пластиката. По-често обаче се случва обратното. Имам скици отпреди 5-6, че дори и десет години, но и до ден-днешен все не ми стига кураж да седна и да видя какъв „заек“ може да излезе от тази дръмка.
– В предварителния ни разговор каза, че откакто си започнал да се занимаваш с дърворезба, си направил близо 2000 пластики. Къде може да се видят всичките, дори и на скица?
– Всичките накуп, т.е. заедно – никъде. Дори и самият аз съм забравил за повечето от тях как изглеждат. Но съм сигурен, че продължават да радват очите на различни хора по света, които са им отделили място в дома или офиса си.
– Казваш, че си разпилян, и сега ли е така?
– Кажи-речи, да, защото едва преди 3-4 месеца ми „просветна“, че наистина отдавна е трябвало да фотографирам всяка нова пластика. За мен обаче продължава да бъде по-важно какво бих направил утре, след месец или след година, а не онова, което съм направил в обратния ред на летоброенето. Признавам си обаче, че ако се бях сетил да архивирам всичко, което съм направил, днес щях да имам едно чудесно портфолио. Сега обаче имам фотоархив само на онова, което съм изработил през последните 4-5 месеца.
– Имаш ли пластика, която ти е любима?
– Да, това е опитът ми за духовен автопортрет. Нарисувах се не с думи, а с длетото. Близките ми хора не я харесват, но това не е повод да се тревожа.
– Как разбираш, че това, което е излязло изпод длетото ти, си е струвало отделеното му време?
– Ако не ми се иска да го счупя или хвърля в печката, значи е добро. Според мойта мярка, разбира се.
– Рядко или често ти се случва личната ти преценка да те подведе?
– Много рядко. Когато приключа със съответната пластика, оставам я да „отлежи“ за седмица-две и после отново я слагам на тезгяха за последна диагноза. Мине ли теста – отива на пазара. Не мине ли – заминава в печката.
– Кое е онова, което цениш у себе си най-много?
– Ината си. Кажа ли „да“, връщане назад няма. Кажа ли „не“ – също.
– Опитвал си да се занимаваш и със скулптура, но си се отказал от нея. Черна котка ли ти мина пътя, или разбра овреме, че това не е лъжица за тебе?
– Не ми е липсвало нито желание, нито умения да се занимавам и със скулптура, но да ти кажа честно, не съм сигурен, че ако бях продължил да нося едновременно две дини под една мишница, скулпторът Костадин Пейчев щеше да бъде толкова добър майстор, колкото дърворезбаря в мен.
– Защо дърворезбарите се броите на пръсти в сравнение с художниците например?
– Да си дърворезбар, преди всичко трябва да си художник, докато да си художник, не е нужно да си дърворезбар. Но това го казвам колкото да не си призная на глас, че не зная истинската причина.
– Какво не можа да промениш в себе си през тези 60 години?
– Останах си човек, който трудно се вписва в нормалното ежедневие на хората. Нямам полза от това, но тепърва няма смисъл да се променям. Просто свикнах със себе си.
– Ако можеше, какво би изтрил от живота си?
– Раните от детството ми, които времето не е успяло да излекува. Баща ни ни е зарязал със сестра ми още след като съм се родил и аз до днес не мога да да преглътна този горчив хап от живота ми.
– Най-вълнуващото ти преживяване като художник-дърворезбар?
– Първата ми изложба с дървопластики, още като бях ученик в Техникума по металургия в кв. „Кремиковци“. Черешката на тортата обаче си остава самостоятелната ми изложба през 1994 г. в зала „Витгенщайн“ на Българския културно-информационен център във Виена. Там показах 53 пластики, които се разпродадоха още преди часа за официалното откриване на изложбата. Проф. Владко Мурдаров, който тогава беше директор на центъра, се хвана за главата от изненада, че световно неизвестният металург от „Кремиковци“ Костадин Пейчев за една вечер успя да събере очите на толкова много хора. Според него такова чудо не се било случвало в цялата дотогавашна история на центъра.
– Намираш ли разлика между ценителите на изкуството там и тук, в България?
– Не мисля, че има някаква кой знае каква видима разлика, ако изключа факта, че там те са повече и доста по-заможни.
– Ти нямаш университетско образование и затова ми е интересно да разбера как те посреща и изпраща „академичната“ общност?
– Със самочувствието на миропомазана от Господ, въпреки че повечето представители на тази общност са просто някакви смешни палячовци в изкуството, а суетата им пречи да видят истинския си ръст в огледалото на времето и да разберат, че дипломата от университета не е доказателство, че можеш.
– Ако сега минеш по улицата и попиташ 50 или 100 случайни минувачи познават ли дърворезбаря Костадин Пейчев, колко от тях ще ти отговорят положително?
– Не повече от пръстите на двете ми ръце. Случи ми се преди много години, докато купувах книги на площад „Славейков“, поет, който продаваше стихосбирката си, да ме разпознае. Беше виждал мои пластики в една от софийските галерии заедно с физиономията ми. Стана ми приятно. Но такива срещи моменти са изключителна рядкост, защото повечето хора не са склонни да се зазяпват в творците на изкуството.
– Правиш ли нещо, за да може да си по-разпознаваем като творец с толкова интересна визия и разбиране за изкуството?
– Както виждаш, правя пластики. Това малко ли е? Зад гърба си имам близо 30-ина самостоятелни изложби в столицата, двойно повече участие в общи прояви, изтипосвали са ме в едно-две тв предавания. Ако мислиш, че трябва да изляза и на улицата, няма да го направя.
– Кои хора купуват днес произведения на изкуството – тези, които могат да си го позволят финансово, или тези, които умеят да го оценят?
– Тези, които умеят да оценяват, купуват пластики като моите, а другите, които ги бие парата, купуват и картини на Пикасо.
– Възможно ли е човек да издържа семейството си чрез изкуството, което създава?
– Може някой и да може, но аз не съм пробвал.
– Само бедността ли е причината да губим сетива за духовното у нас?
– Не! Част от хората, които купуват моите пластики, например са от т.нар. средна ръка, но успяват да заделят по някой лев за очите и душата си. Познавам обаче и баровци, които не си знаят парите,
но не съм видял да са развързали кесията си за някаква картина, пластика или скулптура. Така че не парите, а липсата на човешка душевност е причината да губим често сетива за духовното.
– Колко пъти се е случвало да се разочароваш от хора, на които си вярвал или си приемал като приятели?
– Много, затова трудно завързвам приятелства. Диоген навремето е търсил човеци, а аз търся и приятели, но не намирам нито едното, нито другото, ако изключим жена ми Дани.
– На 3-ти март навърши 60 г. Мислил ли си как ще изглеждаш в огледалото на живота след десет години, да речем?
– Няма какво да мисля, аз си зная – едно заядливо, беззъбо старче.
– Рядко или често си критичен към онова, което създаваш?
– Винаги.
– На кой въпрос никога не си успявал да намериш логичен отговор?
– Защо, след като живея в толкова „интересно“ време, все по-рядко срещам интересни хора.
– Колко от мечтите ти все още са останали несбъднати?
– Всичко, което съм искал, го имам, но никога не съм имал време да довърша недовършените си проекти и затова през следващите 60 години смятам да работя яко.
– Основна тема в твоето творчество, ако съм преценил вярно, е човекът. Изваял си го в стотици варианти. Не си ли го изучил вече?
– Интересувам се не от човека въобще, а от философията, която той носи в себе си. Търся да пресъздам дълбочината на погледа, да накарам зрителя сам да отгатне какво се крие зад него. Затова хората са впечатлени от това, което „дялкам“.
– Кое е изречението, което се стараеш да не произнасяш като самооценка?
– Леле, колко съм кадърен.
– Интересуваш ли се от чужди дървопластики, за да видиш какви теми разработват другите художници, как ги интерпретират и т.н.?
– Не, но се опитвам да открия художници, които имат същата творческа аура като моята. Като Атанас Дафинов например. Не го познавам лично, но съм виждал негови графики. За мен той е невероятен художник – оригинален, неподражаем, запомнящ се.
– Трите въпроса, които искаш да зададеш на себе си сега, когато навършваш 60 г.?
– Ще сколасам ли да свърша всичко, с което съм се захванал в ателието, ще ми даде ли Господ още внуци и докога няма да ми пука за хорското мнение.
– За какво искаше да стане дума още в този наш разговор?
– Дали изкуството има място в духовното безвремие, в което живеем ние, българите. Но нека оставим тази тема за следващия път и да ти сложа от виното, с което се хваля пред малкото приятели, които са ми останали днес.
Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ
