О.з. полк. Цанко Стойков е роден на 8 април 1926 година в село Долно Кобиле, така наречените Западни покрайнини. Участвал е в първата фаза на Втората световна война. След това е волнонаемен учител в село Пастух и председател на ремсовата организация. Завършва школа за запасни офицери, след което е изпратен в свързочно поделение в Дупница. Завършва и Военна политическа академия. Бил е ръководител на футболен отбор „Марек“ /Дупница/. Участва в полагането на основния камък на Химико-фармацевтичния завод в Дупница като секретар на партийния комитет. Носител е на множество отличия – орден „9-ти септември с мечове“, орден „Червено знаме на труда“, Народен орден на труда – златен, съветски медал „Жуков“, медали за боева заслуга, плакет по случай 70 години от победата, почетен плакет от ветераните социалисти и много други.
Разговаряме с председателя на Съюза на ветераните от войните в община Дупница о.з. полк. Цанко Стойков.
– Полк. Стойков, Вие сте председател на Съюза на ветераните от войните в община Дупница. Съвсем скоро ще празнувате 90-годишен юбилей. Разкажете за родния си край?
– Аз съм роден на 8 април 1926 година в село Долно Кобиле, така наречените Западни покрайнини. Този край е от бившата Босилеградска околия. Произхождам от бедно селско семейство. Баща ми Владимир Стойков е загубил дясната си ръка и ни е отгледал, възпитал и изучил без ръка. Той беше активен борец за социални правдини. Бил е секретар на БКП преди 9 септември 1944 година. Той беше ловец с една ръка, нямаше грешка в стрелбата.
Майка ми Лятивка също беше активен помощник на баща ми във всичко и по отношение на борбата срещу фашизма. Аз имах по-голям брат, но си отиде рано. Имам сестра – Божика. Тя е родена на Божик. По-голяма е от мен, живее на село. Има дъщеря и внуци в гр. Кюстендил, които се грижат за нея.
– Какво беше Вашето детство?
– От детските години си спомням беднотията. Ходех на училище с една торбичка, в която носех книгите. Имаше училище в селото. Там съм учил до 4-то отделение. След това продължих образованието си в село Средорек, а гимназия в село Трекляно. Понеже брат ми и сестра ми бяха по-големи от мен, от тях се ограмотих. Отивах на училище заедно със сестра ми. Когато тя не можеше да реши задачите по математика, аз ги решавах. Когато станах юноша, станах член на РМС преди 9-и септември. Участвах в младежката бойна група, която се занимаваше с нелегална дейност. Разнасяхме материали за нашите загинали герои антифашисти и превеждане на нелегални към Босилеградския партизански отряд. След това се създаде една чета Средоречки партизански отряд. След като възстановиха границата със Сърбия, нашата група се присъедини към Средоречкия партизански отряд. Тази група участва в овладяването на Босилеград от представителите на фашистката власт. Средоречкият отряд отиде в Трета народоосвободителна бригада „Георги Димитров“ – гр. Кюстендил, с която заминахме на фронта и взехме участие в Първата фаза на Отечествената война.
– Разкажете за участието си във Втората световна война?
– Стигнахме до гр. Враня, а след това обратно се върнахме по разпореждане. В гр. Враня ни посрещнаха малко като окупатори. След като разбраха, че сме представители на партизанското движение в България, ни приемаха като братска армия. След завръщането ни от фронта по нареждане на министъра на отбраната всички ученици бяха освободени от армията, за да завършат образованието си. Аз завърших средното си образование, след което бях назначен за волнонаемен учител в село Пастух. До отиването ми в армията там, в село Пастух, бях председател на ремсовата организация. Имам редица ученици от гр. Дупница – Борис Стоичков, който е дългогодишен учител в Механотехникума, Цеца Съдичка, Цеца Григорова беше една от най-силните ми ученици. След това заминах в Първи армейски свързочен полк в гр. София. Оттам бях изпратен в школа за запасни офицери. Бях в свързочно поделение в Дупница на стаж като старшина-школник. През 1948 година бях произведен в офицерско звание и продължих офицерската си работа като строеви офицер. След това преминах като политически офицер – заместник-командир по политическата част на поделения. Завършил съм и Военна политическа академия. Заминавах се с възпитанието на военния състав на поделенията. По предложение на общинския съвет на партията и общината напуснах армията и отидох ръководител на футболен отбор „Марек“ /Дупница/. След това преминах на работа в Галенова фабрика – Дупница. Участвах в полагането на основния камък на Химико-фармацевтичния завод в Дупница като секретар на партийния комитет.
– На какво възпитавахте военния състав?
– Възпитавах ги да бъдат дисциплинирани, политически правилно ориентирани. Политическият офицер е решаващият в поделението. Без негово съгласие не можеше да се вземе политическо решение.
– Вашата оценка за въоръжените сили преди демократичните промени и сега?
– По моя оценка сега нямаме армия, която да защитава сигурността на родината. Сегашната армия не може да напълни един стадион като „Бончук“. В Дупница, когато правехме заря, взимахме войници от гр. Самоков.
– Според Вас трябва ли да се върне наборната военна служба?
– Да, абсолютно. При нас в Дупница идваха младежи от Югоизточна България. С тях организирахме цели роти за обучение и ограмотяване. Имахме едно момче – Пешо от Белозем, Пловдивско. Той ми казваше: „Другарю капитан, сега като се прибера в Белозем, ще чета вестници на моите съселяни“.
– Вие сте ветеран от Втората световна война, носител на множество отличия, разкажете за тях. На какво Ви научи армията?
– Армията ме научи преди всичко на дисциплина и отговорност. Тя изгражда мъжете. Аз затова дадох предложение на инструкторите за записване на шофьорски курсове да се иска уволнителен билет от армията, че са служили, защото в армията се изгражда дисциплината и отговорността.
– Как се запознахте със съпругата си?
– Със съпругата ми Евдокия /Дочка/ ме запозна един мой приятел – Стоимен Ангелов-Бай Чиме. Моята съпруга е от село Червен брег. Те бяха три приятелки. Едната беше с бяла панделка, другата с червена, а моята бъдеща съпруга – със зелена панделка. На една среща с младежи се запознах с трите приятелки и аз си харесах Дочка. На една манифестация бях дошъл с двуколка и пострадах при падане от коня. Тогава дойде при мен бъдещата ми съпруга и спретнахме дружбата с нея. Евдокия беше завършила стопанско училище и работеше като шивачка в шивашка кооперация „Солидарност“. Беше една от най-добрите шивачки. Тя беше много свестен човек.
– Разкажете за децата и внуците си?
– Имам две дъщери – Наташа и Зоя. Наташа има две дъщери – Любослава и Евдокия. А Зоя има син – Веселин, който е инженер, и дъщеря Виолета.
– Съюзът на ветераните от войните работи ли с община Дупница?
– Работим добре с общината, но може и още по-добре.
– Вие сте човек с голям житейски опит. Разкажете за някои проблеми, които трябва да се решат в община Дупница?
– Трябва да се създадат условия за паркирането на леките автомобили, които се увеличават всеки ден и тротоарите не могат да се ползват от пешеходците както трябва. Имаме една малка улица „Лоза“, на която не може да се живее, защото се задушаваме от газовете на леките автомобили. Ако тази улица е прикачена към „синята зона“, няма на нея да паркират чужди леки автомобили. Паркира се и по автобусните спирки. Когато пристигне автобусът, няма къде да спре…
– Какво ще посъветвате младите хора?
– Младите хора да не забравят, че са българи. Да се отнасят с уважение към възрастните хора, да се включват в трудовата дейност, да си търсят работа в България, защото заминат ли навън, забравят, че са българи!
Интервю на
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
