Кирил Стоилов е роден в Благоевград и е завършил паралелката по изобразително изкуство в Националната хуманитарна гимназия. Студент е в същия профил в ЮЗУ „Н. Рилски“. Родителите му са далече от рисуването, майка му работи в детска градина, а баща му е инженер, елтехник, но и двамата с трепет и гордост следят творческото развитие на сина си. „От дете непрекъснато рисува, всичките му тетрадки бяха нашарени“, с обич си спомни майката: „Пътувахме веднъж с влака, а той, както винаги – рисува, беше в първи или втори клас. В купето срещу нас седеше възрастен мъж и го пита обича ли да рисува и може ли да му направи конче. Като чу категоричният му отговор „да“, човекът се усмихна: Щом можеш да нарисуваш конче, да знаеш, че или ще станеш художник, или инженер!“ И явно е познал.
Кирил вече два пъти е печелил националния „Sprite graffiti festival“, два пъти е бил на второ място, има първо място на фестивала „ON Fest Graffiti battle“ в София преди 5 г. и цял куп отличия от по-малки конкурси.
Графитите, или така нареченото улично изкуство, за кратко напуснаха естествената си среда и за пръв път влязоха в изложбената зала на художествената галерия в Благоевград. Събитието отпреди седмица събра солидна публика , а директорът на галерията Иван Милушев обяви като основен организатор 26-годишния благоевградчанин Кирил Стоилов, автор и „сърце“ на групата от 9-има млади и талантливи художници, пленени от стрийт изкуството. И както е редно, в качеството си на мотор на проявата, Кирил Стоилов, който носи артистчиния псевдонм WION, представи лично колегите си Никола Коцаков, Георги Стефанов, Драгомир Костадинов, Радостин Неделчев, Евгени Тодоров, Петър Тодоров, Петър Грънчаров и Димитър Грънчаров като част от елита на България в сферата на графитите. Неслучайно творците са нарекли изложбата си „Escape“, т.е. бягство от действителността и спасение едновременно.
– Кирчо, кога започна да се увличаш от графитите, кое те провокира и те отведе в тази посока на изкуството?
– Активно се занимавам от 2006 г., вече 10 години. Времето в гимназията бе ценно, научихме интересни неща, не само пряко свързани с учебния материал. Графитите няма как да не ги забележиш, предизвикват те някак и мисля, че това ме е дръпнало да се занимавам с тях, това се случи някъде когато бях в 10 клас. Преди това бях правил някакви опити, но не бяха сериозни.
Честно казано, преди време в града ни нямаше къде да се види кой знае какво, това изкуство навлизаше бавно и на малки порции. Самата форма, композицията, стилът може би ме е провокирал и съм се впечатлил, че е нещо необикновено. Защото рекламите са навсякъде в града, но на тях не съм им отделял внимание, а графитът, въпреки че съм бил хлапе тогава, съм го забелязал и съм го отчел като нещо доста значимо и съм решил, че трябва да се запозная с него по-отблизо. Осъзнах за какво става въпрос в 10 клас. Разбрах, че това, което виждаш тук-там на „повърхността“, е нещо, което е много по-дълбоко, когато започнеш активно да се занимаваш с него и разбираш неща, за които не си и подозирал.
– Кое от тези невидими неща те изненада?
– Отстрани като наблюдаваш, си мислиш в повечето случаи, че просто някаква група хора търсят разнообразие или забавление, или просто да изразят несъгласие или себе си. А се оказа една общност с активни и сериозни хора, които имат уникален начин да контактуват и да поддържат връзки, на практика е една сериозна структура, за която не съм подозирал, че съществува, преди да започна да се занимавам с това нещо.
– Да разбирам, че всички „графитаджии“ сте обединени в структура, така ли?
– Хайде да не казвам всички, но хората, които ръзсъждават по-реактивно. И в цялото това нещо има невероятна енергия, хората сякаш се „надушват“, но това общество го има, развива се, обменя си опит и идеи. Много интересно е, особено при контактите с творци, които се занимават с графити извън страната. Обоготяващо е да видиш как прилагат това изкуство в ежедневието.
– Графитите и стрийт изкуството добре платени ли са?
– Може да бъде изключително добре платено, но то е неконвеционално и малко като хазарт. Като с всичко в живота – има и доза шанс, но най-важното е човек да бъде последователен и упорит. Няма друга рецепта според мен, рано или късно, като прави нещо стойностно човек, то няма как да остане „покрито“ и незабелязано, ще „изплува“ по един или друг начин, убеден съм в това.
– Трудно ли се рисуват графити? Нямам предвид грозните драсканици по току-що боядисаните фасади, но все пак ти имал ли си такъв период?
– Всеки е минал през този етап, може да има изключения, но като си в по- ранна възраст, не правиш графити с цел да съсипеш нещо или да получиш „уважение“ заради направена беля. По-скоро търсиш начин да оставиш следа, да покажеш, че съществуваш. Това търси в началото всеки начинаещ с графитите, да бъде забелязан от другите в това общество.
– Разпознаваеми ли сте всеки поотделно, имате ли свой подпис, характерен начин на изразяване, нещо, което да отличава авторството ви?
– Да, определено. Това е основното за всеки графити художник или вандал, както и да го наричат, всеки търси индивидуален стил, който да е като печат на неговите работи.
– По-различно ли е при стрийт изкуството търсенето на собствен стил с това при всеки млад художник творец, който рисува с утвърдените техники?
– Пътищата са малко по-различни. Имат допирни точки, но изкуството на графитите не е позволено навсякъде, по-скоро е забранено. Това коства често много повече, отколкото човек си представя – да се види нещо на публично място.
– При толкова ограничения за „платното“ как намираш ти например място за изява?
– Когато се движим из града, на нас, графити художниците, очите ни са като скенер, отделяме внимание в търсене на стена, за която например няма да е проблем да ползваме, или е някъде по-встрани, да кажем на стара сграда – места, на които можем да прекараме повече време, за да направим нещата си по начина, по който искаме, без да бъдем притеснявани.
– Времето ли е най-сериозният „враг“, който унищожава вашето изкуство, специални бои ли използвате?
– Факторите са много, не е само времето, въпреки че и то е важно. Ако е на по-видно място, всеки може да се досети, че може би ще бъде пребоядисано.
– Имал ли си такива случаи в практиката?
– Да. И винаги има какво да се случи – някоя сграда може да бъде съборена, и то може да стане след 3-4 дни. Но всеки, който държи на работата си, държи на документацията и си прави архив на всичко, което прави.Защото знае, че във всеки момент то може да бъде загубено…
– Това ли е най-страшното, да загубиш безвъзвратно творбата си?
– Не е най-страшното, поне за мен. Аз съм приел, че работите ми няма да са видими винаги. По-важно е да оставиш следа, да, направил си го, правиш някакво име, но да успееш да дадеш и на друг поне желание да направи нещо, дори не графити, а нещо, което му доставя удоволствие, дето му дава удовлетворение и в същото време да е продуктивен.
– Каза, че това изкуство е бунт. Срещу какво и за какво?
– Не знам, конкретно не мога да посоча, но мисля, че всеки човек има нещо, с което се бори.
Може привидно на някои да не им личи, но си мисля, че човек не може да се нарече жив, ако няма нещо, срещу което да се бунтува, да се стреми да направи по-добре…
– За радост не всички хора изливат терзанията и въжделенията си с рисунки по стените…
– Да, всеки избира начина. И нистина едни ще ни определят като вандали, други като артисти. Но почти всики, които изливат графитите като начин на реакция, са запознати с риска и какво може да последва, но въпреки това го правят. Пак ще повторя, че целта не е някой ден някой да им каже „Браво!“ задето са били толкова скандални, а по-скоро, че са създали нещо много сериозно. Не толкова като произведение, а като внушение.
– Това ли е основната цел?
– Определено. Ако беше толкова просто това изкуство, нямаше да има такова търсене на форми и цветове. Та иначе защо просто човек с печатни букви да не напише онова, което иска да каже и какво означава то?!
– На теб кое ти е най-трудно в тази работа?
– Най-трудно ми е да имам търпение. Когато работя, сякаш нямам търпение да го видя давършено. Понякога работя доста експедитивно и дори се оставям на моменти да взимам съвсем спонтанни решения за импровизации, добавяне…
– Правиш ли предварително проект на онова, което ще правиш в мащаб на стена или проекта ти е в главата?
– Правил съм доста, но с времето все по-често разчитам на това да импровизирам, защото листът и планът на него е едно, съвсем друго е повърхността, върху която твориш, и ако няма импровизация, няма какво да “раздвижи нещата”.
– Има ли работи, с които се гордееш, на които продължаваш да се кефиш, като ги видиш?
– Доста са. Има някои частни поръчки, които съм правил и съм бил наистина удовлетворен. Когато разговарям с човека с някаква идея и аз съм другият, който може да го направи, винаги има момент, в който ми става много интересно. Защото не знам какво друг човек чрез моите способности би искал да види. В повечето случаи опитвам да дам някаква насока, винаги съдействам, за да са получи максимално добре това, което човек си представя например на стената.
– Къде си изпълнявал частни поръчки?
– На много места, в интериора на жилища, екстериора на сгради, дори бус, големи платна, които служат например за винили на магазини и реклами, какво ли не. Човек, ако се огледа, може да разбере, че повечето повърхности могат да бъдат преобразени за отрицателно време.
– Кои са най-интересните ти поръчки, тези, които и теб са провокирали?
– Имах поръчка да изрисувам едни стенички към ветеринарна клиника, бяха в градинката, бетон, който едва ли някой иска да е първото нещо, което се изпречва пред очите му, като погледне през прозореца. За 3 дни ги превърнах в екзотична „градина“, сякаш гледаш към растителност в джунгла.
– Какво най-често рисуваш в домовете на хората?
– Детски стаи много често с герои от приказките или анимационните филмчета. Някои предпочитат орнаменти или флорални детайли в хола например. Всеки човек е различен.
– У вас изрисувал ли си стените?
– У дома имам стая, в която цялата стена е облепена с плакати от специални събития, свързани с графити. Те измерват за мен времето и местата, на които съм бил и виждал.Другото са вид стикери, които взимам от повечето хора, с които работя заедно и рисувам, с които сме приятели и те са един вид подпис или автограф, те са името им в сферата на графитите и те също са на тази стена, защото се радвам всеки ден като ставам да ги виждам там и да ме радват.
– Помниш ли най-тежкия си проект?
– Преди време в София трябваше да изрисувам една огромна рампа с интересното име „Колос“. Работих над нея 2 дни, уж не е кой знае колко дълъг период, но аз всъщност не съм спирал, защото сам трябваше да я изрисувам. Беше вид реклама на фирма, която организира един фестивал.Спомням си, че след втория ден, не знам колко материал бях изхабил, но беше най-дългият период, в който не бях спирал да работя и беше адски изтощително.
– Родителите ти как приемат твоето толкова нестандартно изкуство?
– Разбират ме. Мисля, че в началото може да им е било по-трудно да го възприемат, но винаги са знаели, че ще стигна до някаква точка. Знаели са, че не се занимавам с графити просто защото искам да се разнообразя или е някакъв преходен период, който да премине просто като тийнейджърско вълнение. То е част от живота ми, аз така живея.
– Изненадва ли те засилващият се интерес към този тип изкуство?
– Да ме изненадва – не, но ме радва. Очаквал съм винаги, че рано или късно хората ще видят, че с това изкуство целим с него да сме продуктивни, а не деструктивни, винаги има начин да трансформираш едно място в по- интересно, стига да имаш желание и идея.
– Къде е границата между кича и изкуството в работата ти?
– Не знам, мисля, че човек трябва да се довери на инстинктите си. Няма точна рецепта. Инстинктивно човек го оценява като погледне и си дава сметка, че има нещо повече от просто боя на стената.
