Името му е Йордан Георгиев Данков, но всички му казват бай Данчо. Той е един от любимите слушатели на Радио Благоевград. Много от ефирните приятели го поздравяват, а и той си има свои фаворити, които не пропуска да поздрави: Виолета Младенова от Своге, Вера Кръчкова от Марикостиново, Надежда Чобанска от Долни Раковец, Али Кърджалиев от Горно Дряново. Напоследък към своя списък добави и Грета Георгиева от Блажиево. Един ден ми се похвали, че е на първа страница във вестник „Струма” и беше щастлив. На снимката се ръкуваше с министъра на труда и социалната политика Хасан Адемов, който беше дошъл на посещение в Дома за стари хора в кв. „Струмско”, където бай Данчо живее отдавна. Разговорът му с министъра бе описан в статия на Димитрина Асенова и той все още пази в тефтера си телефона на журналистката. Обича да общува с хората и да се чувства полезен. Готов е да помогне на всеки, който има нужда от него, и затова реших да разкажа накратко кой е той, с какво се е занимавал, защо живее в Дома за стари хора… защо една от любимите му народни песни е „Майсторе, майсторе” в изпълнение на Мариана Манолева.
Роден е на 21 март 1948 г. в с. Стоб. От там е и родът му. Баща му Георги Данков Войнов отишъл да работи като инспектор в Министерството на финансите и семейството се пренесло да живее в столицата. Там Данчо започнал работа в Кремиковци най-напред като механик. Записал курс за напрегнати конструкции и започнал да строи мостове. Ние всички минаваме по мостове, но малцина знаят какво означава тази технология.
„Напрягахме желязото със западногермански и френски преси – разказва бай Данчо. – Докарваха стоманата от най-големите фирми в Германия и само в България използвахме метода чрез напрягане за строеж на мостовете. Като завърших курса, започнах работа в цех за предварително и допълнително напрегане към Кремиковци и тогава от 71 заплатата ми скочи на 400 лева. Заводът за стоманобетонни конструкции в Кремиковци беше отделно от металургията. В него работехме около 15 хиляди души, а в металургичния завод – към 30 000. Но да обясня – напрягането е лека работа, стига да спазваш техниката на безопасност. Ако не спазваш правилата, струните, които напрягахме, имаха скорост, по-голяма от тази на куршума, и много хора загинаха от невнимание.
Строихме мостове навсякъде в България – на Витиня, моста над гарата в Ямбол, Аспаруховия мост във Варна, мостовете по река Струма… С колегата Христо работехме на смени – там напрягахме панелите по метода „Фресине” и допълнително чрез пао преса, която напряга 24 струни наведнъж. Това са железата, но ние ги наричаме струни, и като ги напрегна, дрънкат като китара. Немската стомана имаше свойството да се разтяга като ластик.
Питаш ме какво означава методът „Фресине”? Това е фундаментална технология в строителството, която се използва за създаване на предварително напрегнат бетон. Методът е изработен и патентован от френския инженер Южен Фрейсине през 1928 година и по този начин той прави революция при изграждането на мостове, виадукти, халета и други обекти. Технологията се основава на изкуствено вкарване на натискови напрежения в бетона с помощта на силно опъната високоякостна стоманена арматура, което неутрализира опънатите напрежения от бъдещите товари.
А що се отнася до пао пресата – терминът „преса“ се отнася до мощно хидравлично оборудване, което издърпва /или напряга/ армировката, след което тя се закотвя в специални форми преди изливането на бетона. Подписвахме се на технологични карти и давахме гаранция за 30 години издръжливост на обекта. Питал съм дали сега дават гаранция например за мостовете при Симитли, но те се чудят какъв е този документ.
Девет години работих в Кремиковци и след това заминах за Ленинград. Там бях със семейството си. Съпругата ми Райка работеше като касиерка в кухнята в Ленинград и в Усогорск. В Коми имаше българско училище и децата ни останаха там да учат, а аз ходех по обектите. И там бях строител на мостове, но като заварчик, защото панелите идваха готови, напрегнати. Ние ги монтирахме и аз заварявах само котвите. Имах най-високата степен заварчик и затова ми доверяваха тази работа. Там изкарах 12 години. Пращаха ме да строя мостове и на север, където човешки крак въобще не беше стъпвал. И в Коми строихме, на реките Мезен, Уса сме правили мостове…”.
Показа ми една снимка с лодка, която си е купил в Коми. Каза, че там си е купил и пушка, защото нямало човек без оръжние в този регион, което се продавало свободно в магазините. И продължи разказа си:
„Когато ни пратиха зад полярния кръг, където 6 месеца е ден, 6 месеца нощ, всичко се правеше на агрегати. Там температурата стигаше до -70 градуса. Ние нямахме термометър и не знаехме при каква температура работим, но руснаците идваха и казваха – спирайте работа, и ние влизахме във фургоните. Фургоните докарваха с вертолети, а танковите агрегати произвеждаха ток. Бях млад и можех да работя при всякакви условия”.
Никой днес не говори за майсторите от онова време, но всички все още ползваме плодовете на техния труд. Затова бай Данчо обича песента „Майсторе, майсторе”. Само тя му напомня за младостта и за енергията, която е оставил по мостовете в страната и зад граница.
Бай Данчо се връща със семейството си в България. Големият им син Георги умира от белодробна емболия. След няколко месеца умира и съпругата му и тогава бай Данчо решава да напусне къщата си в с. Стоб и се премества да живее и работи в Благоевград. Взема под наем едно хале в Покровник, където продължава да прави врати и огради от ковано желязо. Един ден срещнал племенницата си Емилия Халилова, която била директор на „Социални грижи” към общината, и тя му предложила да се настани в Дома за стари хора в кв. „Струмско”, където живее и днес.
„Много съм доволен от г-жа Иванова, директорката на дома – споделя бай Данчо. – С нея се разбираме прекрасно. Тя ми позволяваше допреди 5 години да работя. Последно работих на двете черкви в кв. „Струмско”. Правих свещник на 3 етажа, стелажи и 6 перостии, върху които се поставят казаните за готвене на курбаните. Налегнаха ме обаче много болести и често се налага да ходя в различни болници. Искам да препоръчам билкаря Петър Асенов от Перник, който много ми помогна и с неговите билкови прахчета успя да се калцира туморът на черния ми дроб. Трябва да се взимат поне една година. Откакто ги ползвам, болките ми отшумяха. Бях отслабнал с 30 кг за два месеца и всичко ми горчеше, но откакто ги пия, вече ям всичко. И ще си дам телефона на тези, които имат нужда от подобен лек. Искам да съм в помощ на страдащите хора”.
Бай Данчо ме помоли да запиша неговия телефонен номер – 0882547507, защото наистина иска да помогне на хората в нужда. Неслучайно една от любимите му песни е „Душа болит” в изпълнение на Михаил Шуфутинский. И затова цитирам нейното начало:
„Ще потъмнее среброто, ще мътнее златото,
ще се поизносят вещите и думите.
От албума ще се усмихне нежно младостта.
Изпод плочите надгробни ще прогледне тихата трева.
Всичко на света ще се преосмисли и векът ще се смени.
Ще се търкулнат годините надолу по баира.
Само ти, душа на суровия живот, си пленница.
От мен като от тъмница гледаш в небесата.
Душата боли, а сърцето плаче.
И земният път все още е прашен.
А тоз, който обича, сълзите си не крие.
Нали ненапразно душата боли…”.
Когато душата те боли, се разболява и тялото, но бай Данчо продължава битката за живота!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
