рецитира и участва в пиески и скечове, и така вече 70 години. Тя е майка на бившия зам. кмет на Банско Михаил Попстефанов и заедно със съседката си Мария Захова, чийто син Лазар Захов беше зам. кмет, но на кмета Александър Краваров, се прочуха като „бабите от Банско“ в телевизионното шоу „Следващият, моля“.
С известната банскалийка разговаряме за житейските уроци, които е научила през 82-годишния си земен път и необикновената история на нейната прабаба Катерина Цилка.
– Г-жо Стефанова, ти си от рода на известната банскалийка Катерина Цилка, станала историческа героиня покрай аферата „Мис Стоун“. Какво знаеш за нея, какви спомени имаш?
– Катерина Цилка е от Попстефановия род, баба на моя съпруг. Нейният баща се казва Никола, а чичо й Михаил е бил свещеник в старата евангелска църква на Банско. Тя е учила в Ню Йорк в семинария и в училище за милосърдни сестри, където се сближава с албанеца Григор Цилка, когото познава още от училището в Самоков. Нейна учителка е била американската мисионерка Елена Стоун, която идва да проповядва в Банско и води курс за протестанти. През 1901 г. двете са отвлечени от четата на Яне Сандански и за тях е поискан откуп от 14 000 турски лири, с които са планирали да закупят оръжие. Докато американците осигурят сумата, жените са влачени по горите. Екатерина е била бременна с първото си дете след брака си с Цилка, но била със силен характер и не се изплашила. Парите за откупа са предадени в сандък до евангелската църква. Екатерина ражда дъщеря, която кръщава Елена – на името на учителката си Мис Стоун. След това има и синове – Скендер и Валтер. Най- интересното е, че дъщеря ми сега носи фамилията Стоун.
– Как така?
– Моят зет е българин, от Варна, но като ученик на една екскурзия избягал. Установил се в САЩ, където живее и досега. Иван Стоун се запознава с дъщеря ми Мария покрай негов приятел художник, който често посещава Банско с една компания на бившия здравен министър Никола Василев от правителството на Филип Димитров. Първо се чуват по телефона и на Великден идва в Банско и се среща с нея. На третия ден на празника, когато сватбите не са разрешени, отец Камен Бараков ги венча, след като взе разрешение от патриарха. Венча ги в църквата „Св. Параскева“ в София с 5-има свещеници. За мен беше изненадващо, защото тя ме уведоми за сватбата предния ден. Тя сама реши, защото беше на 33 години. Аз никога не съм пречила, нито съм се бъркала на децата си. Когато разбрах, че зет ми се казва Стоун, си рекох: Боже, какво е това нещо? Да има връзка с Мис Стоун? Та то е било толкова отдавна. А той бил Станоев, но в Америка е променил фамилното си име. Съдбата така е решила. Да се съберат в днешни времена и дъщеря ми от Попстефановия род да носи фамилията Стоун. Мария също е медицинска сестра като нейната прабаба Катерина Цилка.
– Ти също си доста популярна покрай твоите публични изяви като певица, майстор кулинар и с участия в телевизионни риалитита. Откога си на сцената?
– Още от 12-годишна възраст. Имахме съседи, чиято дъщеря беше женена за Иван Мацурев. Покрай възрастните жени аз научих много песни. От дете декламирам, участвала съм в хорове при г-н Балев, който водеше мандолинен оркестър. Пяла съм соло, а сега съм във фолклорната група на пенсионерите.
– Имала ли си сценична треска през тези 70 години като самодейка?
– Не, никога не се притеснявам. Ето, на 1 април – Деня на хумора, като се явихме със съседката на сцената, публиката започна да ръкопляска. Те не знаят какво ще кажем, но аз имам чувство за хумор, разказвам сценки, които аз измислям. Нямам дар слово за сериозни неща, но за вицове и смешки просто ми извира. Ако ми кажете едно изречение, веднага ще продължа с някакъв комичен сюжет. 6 месеца ходих със съседката Мария Захова в София в шоуто на Башар Рахал „Следващият, моля“ по ТВ 7. Той каза, че професорите от БАН се мъчат 60 години да направят речник на диалектите в България и не са успели, но на „нашите баби от Банско“ всичко се удава. По сценарий ние казвахме думи, които зрителите трябваше да разгадаят какво означават. Например една жена от Родопите била ухапана от замберо, т.е. от паяк. Представяхме диалекти от различни области и задавахме въпроси към участниците. Те ни казваха на почивката, че най-много се страхуват от нас, бабите и виетнамците, които пееха български песни на техния език и трябваше да познаят песента, а при нас значението на диалектната дума. На нас ни беше много мъчно, защото при нашите въпроси все изгаряха.
– Какви забавни случки имаш покрай сценичната дейност?
– Сещам се за една прясна. Аз съм в болница след операция и съм в коридора да се раздвижвам. Покрай мен се разхожда младеж, той вързан и ми казва: „Следващият, моля!“. Пък аз викам: „Не съм на опашка“. А той пак го повтори, познал ме.
– Значи си придобила слава и известност.
– Е, придобила съм. Те и роднините по София се обаждат и казват, че често ме гледат по телевизията. Ние от 16 години при откриване на туристическия ски сезон готвим традиционни бански ястия – около 30 на брой, които нареждаме на една маса. Хотелите отделно си правят техни трапези. Когато дойдат участниците, най-напред идват на нашата маса, където са старите бански ястия – без консерванти.
– Кой те е учил на кулинария?
– Да ти кажа, това е дарба Божия. Плетях много хубаво с 8 цвята чорапи. От музея все идваха да ми ги търсят. Да пея ми се отдава, да готвя ми се отдава, имам и чувство за хумор. И си викам: Боже, толкова много дарби си ми дал, благодаря ти! Понякога, когато ме болят колената, си река: Боже, какво да правя? А после се сетя и казвам: Прости ми, Боже. За да стигна аз до 82 години и да съм на крак, това е много нещо. Баща ми почина на 100 години и нямаше една бръчка на лицето. Никога не се ядосваше, никога не повиши тон, никога не върна човек, който идваше за услуга. Беше вярващ човек. От 16-годишен изкарвал прехраната си като горски работник. Нито един ден не се лиши от билков чай – от кантарион, от риган, от боровинка, от ягоди.
– На какво най-много се радваш?
– Най-голямото ми щастие и радост беше, когато родих децата си – дъщерята и сина. Със съпруга ми, който беше много интелигентен човек, счетоводител, ги възпитахме в честност, трудолюбие и уважение. Това е най-големият ми подарък. Дъщеря ми непрекъснато се обажда, синът ми също е много грижовен и готви много хубаво.
– Ти пееш и в църковния хор. Къде ги научи?
– Самоука съм. Каквото чуя от другите жени хористки. Слушам внимателно проповедта на отец Филип и като дойдат жени и ме задумат, им казвам: Не ми думайте, аз трябва да следя какво казва отецо.
– Как ти се струва животът в Банско?
– Животът стана навсякъде напрегнат. Безработица, за пенсиите да не говорим. Като няма доходи, трябва да си счетоводител. Така да разпределиш парите, че да има и за дърва, че да има и за отопление, че да има за храна и за лекарства. Тук се настроиха хотели, но както казват наши роднини: Това не е онова девствено Банско, което беше. С тесните, калдъръмени улици, със старите къщи. В нашия квартал сме доволни, че тук се е запазило старото Банско. Имаме си три пейки и като огрее слънцето, жените си сядаме следобед, черпим се кафенце, курабийки, някога си и попяваме. Ние така си караме, от родителите, което сме запомнили. В моята къща по всяко време идват хора. Обед, вечер – къщата е отворена. И това е така от дядо ми и от баба ми. После майка ми и баща ми. Майка ми беше християнка в пълния смисъл. Нямаше болен, когото да не посети, грижеше се за учениците, които бяха на квартира. Напълнеше котелката с млякото, напържеше мекици и носеше на чуждото дете. Баща ми остави един завет: „Като си отида от тоя живот, не мой да затвориш портата“. Не съм я затворила. У дома е пълно. Тука е аптека, тука е магазин, тука е всичко. И накрая си пеем песни. А на Илинден на нашата улица „Димитър Солунски“ правим курбан за здраве.
– Коя е любимата ти песен?
– Те са много, но се сещам за една стара песен. „Ой, слези долу, моме Галино. Долу на дворове, огин да накладеш, кафе да ми свариш. Кафе каймаклия, кафе шекерлия. Гости да посрещаш, гости отдалеко, гости от Цариграда“. Знам безброй песни. Много и все са с тематика от самия живот – за различни случки, за свекърви, за снахи, за девери, сватбарски… Сега едно младо момиче, което учи музика, ме помоли да му напиша стари песни и за последната седмица успях да напиша 60 песни. Изпявам ги, а тя записва мелодията.
– Когато ти е тъжно, какви песни пееш?
– Църковни, с молба към Бога. Да помага. Молбите ми са чути. Щом съм на крак след 5 операции… Бог ми дава изпитания, после ме вдига и ето, до 82 години да доживееш, това е солидна старост. Важното е да не се самозабравяме, да сме милосърдни, да не се отчайваме и да вярваме в Бога. Защото хора има много, човеци – малко.
