Галя Лукова е на 53 години, родена е в петричкото село Тополница. Родителите й умират, когато била на 22 г., на 44 г. губи и съпруга си. Преди 18 години се заселва в Сандански, а през 2005 г. заминава за Кипър, за да осигури насъщния както на себе си, така й на дъщеря й и двете внучета.
Въпреки горчивините, поднесъл й животът, тя продължава да се бори със зъби и нокти. Ето и нейния разказ за живота у нас и в чужбина:
„Заминах за Кипър преди 11 години с идеята да припечеля повече пари. В България трудно се оправях Тогава работех в заведения в Сандански като готвачка. Взимах около 380-400 лв. на месец, с тези пари трябваше да плащам квартира, ток, вода и всички останали разходи. Последната ми работа в Сандански беше в агенция за работа в чужбина, покрай която освен че помогнахме на много хора да заминат, уредих и себе си.
Първата ми работа през 2005 г., когато заминах за столицата на Кипър – Никозия, беше в една пералня. Там вземах 530 лири, или около 1000 лв. заплата. Няма да забравя колко ми беше трудно. От 24 часа 20 бях на работа, и то на крак. Беше ми подсигурено само спането. След 3 месеца вече започнах да вдигам кръвното от преумора. Един ден ми се схвана лявото рамо от много работа и ме изведоха от работното място с шина на главата. Разбих си здравето за 3 месеца. Разбира се, наложи се да се махна от тази работа и с приятели започнахме да търсим по-нормална работа за всички, и най-вече да сме с документи, защото тогава беше лошо, ако те хванат, че работиш нелегално, защото те екстрадират веднага за България. Знаех, че докато намеря моята работа, ще е трудно, но бях твърдо решена да не се мъча повече в собствената ми страна.
2 години работих каквото намеря – било то чистене на къщи, гледане на старци, но все беше на страх, защото бях без документи. Използваха ни като роби, но и там като тук – има и добри, и лоши работодатели.
На втората година почнах да гледам една баба. Тя беше на 96 г. Имаше много възпитани деца, синът й бе лекар, а двете й дъщери пенсионирани учителки. Бабата беше подвижна, но болна от Алцхаймер. Гледах я една година и един месец тази жена. Договорът ми беше за толкова. Жената се разболя и близките й не пожелаха да ми подновяват документите, защото се предусещаше, че бабата ще умре, и наистина след 6 дни жената се помина. По това време вече Кипър влизаше в Европейския съюз.
Тогава не бях наясно много с техните закони. Не знам какво да правя. С една позната отидохме в едно гирокомио (старчески дом) да търсим работа. Назначиха ме. Храната и спането ми бяха подсигурени, а заплатата също ме устройваше, защото взимах по 380 лири тогава за 6 ч. и половина. Бяхме около 2 месеца на пробен период дали ще се справим в дома за стари хора, затова пак работех без документи и бях все нащрек да не дойде проверка и да ме хванат, защото имаше такива емигрейшъни, така ги наричаха, които се занимаваха само с нелегални граждани, които нямат документи. В Кипър има страшно много бежанци, затова и толкова много проверки имаше.
Аз исках да съм свободен човек, в свободна държава. На моята близка, с която започнахме там работа, нейни познати й предложиха работа на остров Тасос и заедно заминахме за Гърция. 8 месеца работих там като готвачка и след това отново се завърнах в Кипър, тъй като вече бяха влезли в ЕС. Намерих си работа чрез местен български вестник. Пак в клиника за болни от Алцхаймер хора. Вече имах опит и ме одобриха веднага. Така 7 години изкарах само с болни хора. Всичко вървеше идеално, докато не дойде кризата и там. Почнаха да ни намаляват заплатите, които стартираха от 1110 евро и паднаха постепенно на 820. За тези пари носехме трупове, умираха ми болни хора в ръцете. Това беше последният дом на старците, защото кипърците не ги гледат като ние, българите.
Там, когато майката или бащата започнат да стават в тежест на семейството, го дават в така наречения старчески дом. Дават и пенсията на човека, като държавата също помага за издръжката му, ако пенсията е ниска. Едно пребиваване там на по-богатите старци варираше до 1800 евро на месец с лекарства, памперси и всичко необходимо за престоя му, а за по-бедните, според пенсията им, бе около 600 евро на месец. Някои от тях си искаха самостоятелни стаи с телевизор, климатик, тъй като си имаха финансовата възможност, за да си платят, а неплатежоспособните имаха вентилатор.
След като всичко вървеше по план, както се казва, уредих и дъщеря ми да дойде при мен на работа заедно с двете ми внучета. Тя обаче нали е млад човек, свикна много трудно, защото ние се грижехме за хигиената на тези хора. От „а“ до „я” си плътно до тях по 7 часа на ден.
Внуците ги записахме там на училище. И сега вече близо година съм в Сандански отново и виждам каква анархия и същевременно какъв страх имат децата от училището. В Кипър се чувстваха много спокойни, а учителите са много грижовни към тях. От 1-ви клас до 6-ти клас до 16 часа са в училището. Закуската и обядът се полагат безплатно за всяко дете. Носят униформи всички, които ние им ги закупуваме. Там няма това дете е богато, друго бедно и да ги делят, има бели, черни, всякакви, но дискриминация никаква.
Тук, в България, се делят на бедни и богати и това е психически тормоз за децата. Няма да се задържим тук. За нещастие сме тук по принуда. Разболях се, имам тумор в крака. Оперираха ме 2 пъти за 3 години време и, разбира се, всичко безплатно, защото имах осигуровки. Само 6 евро такса платих за операцията. Отношението на лекарите към мен бяха много професионални и никой не те гледа дали имаш пари в джоба, а просто всички пациенти са еднакви. Тъй като не можех да работя, защото възстановяването става бавно се записах на Бюрото по труда, получавам 4200 евро за 6 месеца. Като имаш право една година да се разписваш, същевременно ти предлагат работа и ти си избираш какво те устройва. Аз обаче бях зле и след тази година. Започнах да получавам припадъци и имам високо кръвно. Решихме да си дойдем миналата година с дъщерята и децата й в България и да си направя пълни изследвания и се оказа, че на врата имам притисната вена, от която са ми проблемите, но нямало как да се лекува, само на успокоителни медикаменти съм.
Тук децата се изнервиха, това не е живот. Дъщерята е разведена. Две деца й висят на врата, а работа не можа да намери в града, затова се наложи пролетта пак да замине, а децата останаха при мен, докато се устрои и отидем при нея. Имах спестени пари за тия години гурбет в чужбина, които бързо свършиха, когато останах без работа, а и квартирата, която 18 години държим в Сандански, винаги сме си я плащали, независимо че ни е нямало. Вече не се чувствам като пълноценен човек, но съжалявам, че си дойдох в България. Дано Бог ми помогне да се посъвзема, защото не искам да живея тук, а да си ходя в Кипър. Най-вече искаме заради децата да не сме тук.
Темпото в училището тук е нещо страшно, жалко е, че учат в Кипър чужда история, но децата пък са доволни от това, дето научават в школото. Грижи и уважение много, родителски срещи правим много често там, особено ако децата имат някакъв проблем. Разисква се много, обръща се внимание на проблемите на децата. всеки проблем и всичко се поправя без нерви и тревоги. Тук съм категорична, че не се обръща внимание на проблемите на децата. Говорим едно, а се върши съвсем друго. Събираме се с родителите сега, говорим за проблеми с училище, и на другия ден всичко започва по старому. Междучасие в кипърско училище без надзор от учител не съществува. Комуникацията също е много на ниво и се чувстват като първи приятели, няма такъв стрес като тук. Аз загубих майка си, когато бях на 22г., баща си на 28 г., а съпругът ми почина на 42г., знам, че са много трудни тези моменти.
Сещам се и ще спомена и това как държавата там подпомага самотните майки, за разлика от България, която дори внимание не им обръща. Там държавата поема разходите за ток или квартира и отделно отпуска помощи за децата. От училището и дават чек в началото и в края на годината по 50 евро, да им купува по един чифт обувки. Получава и чек за храна, Червеният кръст всеки месец дава зърнени храни, мляко, макарони и др. в помощ на семейството. Заплатата като си вземеш, си плащаш квартирата, имаш за децата, за разходи и т. н. Тук това го няма. Дъщеря ми дори се притеснява да отиде в родната си страна и да попълни молба за някаква помощ, защото е самотна майка. Много майки й споделят, че в България само за циганите има помощи, защото само те са за жалене. Другото, което е, работата, която ти намира Бюрото по труда в Кипър е съобразена с това да не лишаваш от грижи децата си. Не знам какъв народ сме, но не се борим за тези нещо, а там се надигат при такива неуредици.
Що се отнася до плодовете и зеленчуците тук ми прави впечатление, че са по-скъпи от месата, докато там са евтини и в изобилие особено летния сезон. Има пазар, на който като отидеш след 12 ч., като намалее вече търговията до 14 ч., всичко е на половин цена само и само да си разпродадат стоката. Някои търговци дори ги оставят е така по-бедничките да си вземат, кога тук, в България, ще видиш такова нещо. Ще го хвърлят, но на беден човек никой няма да даде.
Там с една заплата е трудно, защото дъщеря ми нямаше осигуровки, аз не работих и трябваше тя да поема всички разходи плюс две квартири – тук и там. Квартирата ни в Кипър беше 380 евро, токът 180 евро, водата 120 евро, в България 150 лв. за квартира и година и половина без да работя ги покривах от спестяванията ми тези разходи, защото дъщерята работеше там за 600 евро. Ако двама души работят, както бяхме първата година тя като дойде, няма проблем никакъв, даже и да си спестяваш. Другото предимство е, че събота и неделя като почиваш може да си намираш допълнително работа – да чистиш къщи и за 3 часа 30 евро си ги слагаш в джоба, а тук такава опция няма.
Там просто живееш психически спокойно, без напрежение. Ние, българите, не знам какъв народ сме, но тия лоши новини, които ги дават постоянно, допълнително стресират. Човек като почине там всяко чудо е за 3 дни. Няма да сложи чернилки по вратите или по себе си. Некролози няма. В къщата не се кара починал, от моргата, където ги мият и обличат, се карат в ковчег направо на погребение на гробището. След това по един помен на няколко месеца. След като се погребе, се говори само с добро за починалия, а не като при нас, гледат да му изкарат на човек, както се казва, кирливите ризи и допълнително да натоварват близките му. При нас къде и да минеш е пълно с некролози и това стресира хората много.
Мечтата ми е за по-добър живот, а и като остарява човек, е важно да има здраве. Затова много хора се пенсионират в чужбина и тогава си идват в красивата България, на която сега се любуват много чужденци, купили си жилища тук.
