Бизнесменът Кирил Чапов е един от тримата собственици на считаната за една от най-проспериращите български фирми „Хидроенергийна компания“ ООД, в която партньори са баща му Иван Чапов и Владимир Табутов. От Благоевград е, завършил е Строителния техникум. Женен е, има две деца – дъщеричка, която тази година ще е ученичка, и син на 3,5 г. Въпреки че фамилният бизнес често му налага да пътува в командировка в чужбина, семейството му е избрало да живее в Благоевград. Преди пет години той създаде първия в Благоевград спортен клуб по езда, а заради квалификации на две от арабските му кончета в началото на юни се прибра специално от САЩ, където бе в командировка с основния си бизнес.
– Г-н Чапов, какво Ви накара да направите спортен клуб по езда? Откъде е тази любов към конете?
– От дядо ми съм наследил тази любов. Той имаше селски кон и съм яздил като дете. Не съм тренирал специално, нито пък съм се състезавал, но той ми е предал отношението към тези животни.
– Бизнесът Ви е в съвсем различна посока. Как се роди идеята да направите спортен клуб по езда и защо точно по езда, като това не е особено популярен спорт в района на Благоевград?
– Идеята винаги съм я имал, просто си трябваше време, за да се осъществи. С коне се занимавам по-сериозно от 2011 г., имам предвид тези кончета, които сега се обучават в клуба. Преди това, още като студент, си купих кон, но нямах време да го обгрижвам и да се занимавам с него, въпреки че го бях дал за отглеждане при приятел в село Хърсово. Той не беше чистокръвна порода, а местен, балкански.
– Не е ли малко странен изборът Ви на домашен любимец?
– Не мисля. Никое друго животно не е като коня, той може да се използва и за селскостопанска работа, ако се наложи.
– Не ми се вярва за тази цел да сте го купили. Любопитно ми е как се случи?
– С мой приятел постоянно обикаляхме из балканите с мотори, и той като мен харесва конете и решението да си взема кон за мен лично не бе странно заради страстта ми към язденето. Той също има конче, което е в нашата база сега. Като видях, че нямам време да го гледам, го продадох, защото нямаше смисъл животното така да стои. Продължих да „яздя“ мотор, но през 2010 г. паднах и се контузих тежко и това сложи край на моторите. Цяла година не се качих нито на мотор, нито на кон.
– Бяхте ли женен вече по това време?
– Да, имах и дете, и може би това също повлия на решението ми да загърбя това хоби. Тогава започнах да разглеждам коне в интернет, харесах кобила и отидох да я купя от Лом.
– С намерение да направите конна база и спортен клуб ли?
– Не, не. Просто да си я гледам. Първо я настаних до едно работно хале, после й построихме колиба… Казва се Морена.
– Тук ли е още?
– Не, прекалено много станаха конете, за да я задържа. Хубаво животно е и нямаше смисъл така да я държа, без нищо да прави. Имам две кончета от нея.
– Колко са конете Ви в момента?
– Малките са 4, едно пони и три „Арабска шагия“. Около 20 са общо, но част от тях са на Предел.
– Колко от тях са състезателни? И как се справят треньорите?
– Три коня са състезателни – Тезио и Аметист, които покриха успешно вече по две квалификации на 30 км и 40 км, и Кастрат, арабска шагия, той в момента е на обучение, тъй като имаме един треньор и той не може да поеме всичко. Имаме две кобили, които са майки и се надявам от септември и те да влязат в тренинг. За жалост трагичен инцидент ни отне един изключителен треньор – Лика, тя загина при катастрофа миналия август. Всъщност тя откри и Георги Праматаров, момчето, което сега се занимава с тренировките на конете и на ездачите. Оказа се, че и той обича като мен конете от детските си години. Дошъл да поязди и Лика го видяла как стои на седлото, как се движи с коня… Имаше набито око за тези неща и ми предложи да го поканя да стане треньор. Тогава Жоро почти нищо не знаеше, давах му наставления какво да прави, а сега е обратното. Много бързо се квалифицира, ходи на семинари, дори се записа и сега завършва обучение за конен треньор и знае много неща.
– Не му ли завиждате, че осъществява Вашата мечта, която сам заради основните си бизнес ангажименти не можете да реализирате в пълнота?
– Ами… знам ли… (смее се). Много му се радвам всъщност, защото работи това, което му харесва.
– А Вие? Харесвате ли работата си?
– По принцип и аз работя това, което ми харесва, но ми се иска да имам малко повече време за хобитата ми.
– Семейството споделя ли Вашата страст към конете? Учите ли децата си да яздят?
– Да. Щерката яздеше, докато Лика беше тук, до миналото лято. Жоро имаше много други ангажименти тогава, за да се занимава и с нея, после дойде зимата… Но тя язди и й харесва.
– Прибрахте се от САЩ по-рано от предвиденото заради квалификация на две от кончетата, които се класираха на първите две места, тренирахте ли в Щатите за участието си като жокей?
– Ходя на фитнес, правех и кардиотренировки – това е част от режима ми. А иначе не бях яздил от 9 месеца, защото имах проблем с коляното при футбол, заради който се наложи интервенция.
– Тренирате ли футбол? Не е тайна, че във фамилното имение в село Дъбрава имате и футболно игрище…
– Не, брат ми е футболист, аз не се занимавам с този спорт, само поддържам форма, но явно и него няма да практикувам повече (смее се). Не е моят спорт. Винаги съм знаел, че конете са ми слабост, и то специално в дисциплина, в която участваме – „ин дюранс“, за издръжливост и бързина, която според мен е най-естествената до природата на конете и хората. Другите дисциплини – конкур и пик (за прескачане на препятствия) и обездка, както и тегленето с коне за мен не са естествени най-вече за нас, българите, които във вековете назад са били конен народ. Всъщност ние имаме един кон Кавато и в тези дисциплини, но няма да участваме в състезания, защото няма кой да се занимава специално с него. Той е много красив и си го държим заради това. За мен най-важното е при състезанията, в които участваме, рискът за конете да е сведен до минимум, да не се претоварват и да се избегнат евентуални контузии.
– Още с първите участия на конете грабнахте 3 купи за първо място и едно второ, стимулирате ли по някакъв начин животните за победа?
– Имате предвид използването на стимуланти ли? Дори не си помисляме за каквото и да е извън регламентираните и разрешени! Състезанията така са организирани и се провеждат, че да са максимално защитени конете. Преди състезанието има задължителен ветеринарен преглед, проверяват животните след всеки манш, дали могат да продължат в следващия етап и ако докторите имат и най-малко съмнение в здравословното състояние на кончето, му се дава половин час допълнителна почивка. Само при добри показатели го пропускат да продължи участието си. Ще бъда максимално откровен, идеята ми не е да стана шампион – за това на мен вече ми е малко късно. Всъщност Жоро има време да постигне солидни успехи, но основното ми желание и цел са да придобием рутина, за да развиваме клуба и да привлечем повече деца към ездата. Болшинството деца се страхуват от конете, може би това се предава от родителите им, но искам да „излекуваме“ всичките им притеснения, за да опознаят животните и да усетят колко специални са конете. За жалост в Благоевград досега не е имало традиции в конния спорт. В клуба ни се занимават постоянно 7-8 деца и повечето са момиченца. По наблюденията на Жоро те са и по-дисциплинирани, по-бързо схващат материята и по-бързо се учат, но като навършат 14-15 г. и влязат в пубертета, губят интерес заради гаджета, кафета, дискотеки. Момчетата са по-страхливи в началото и по-трудно „потеглят“, но пък са по-постоянни във времето. Радва ме, че има и родители, които се палят от децата, имаме дори цяло семейство, което се запали от най-малката дъщеря Александра. Тя е на 9 г., има доста потенциал и е много добра, намеренията ни са, като навърши нужните години (11 г.), да я включим в клуба като жокей. Ще ми се да отправя послание към децата и родителите им – да пробват и ездата наред с всички останали спортове, които се развиват в Благоевград. Да излязат от града сред природата и да се уверят колко специални животни са конете.
– Да разбирам ли, че стремежът Ви е да превърнете хобито си в печеливш бизнес?
– Не виждам как ще стане в обозримо бъдеще, а и не го правя за печалба. Таксата ни е в пъти по-ниска от тези в столицата например и с нея се покрива част от издръжката на животните. Но целта ми не е да убеждавам когото и да било дали го правим за печалба или не, а да дойдат и да видят хората, и най-вече децата, че имат алтернатива, която ще ги върне сред природата. Искам да развием ездата като спорт, да ходят по състезания, където да се срещат със съмишленици.
– Коя е оптималната възраст едно дете да се качи на седлото?
– Колкото по-рано, толкова по-добре. Моята щерка ходи на гимнастика, на тенис и на 6 г. яздеше на манежа. Почти не я е страх вече от животните, все пак това е нормално, конят е 20 пъти по-голям от детето. Но на състезанията гледам как деца по 20 кг разхождат коне, които са по 500 кг, и това е много приятна гледка как конят се подчинява, и то с удоволствие на детето.
– Може да прозвучи глупаво въпросът ми, предвид успешния Ви основен бизнес, но не е ли доста скъпичко удоволствие да си направиш клуб за езда само за кеф?
– Не знам, не мога да отговоря. На някого може да му се струва скъпо, но на фона на конните бази, които се изграждат в страната и по света, нашата е малка и нискобюджетна. В София и в Пловдив има частни конни бази, които са на европейско и световно ниво, там конният бизнес е комерсиален, но в дисциплината „ин дюранс“ клубовете са горе-долу на нашето ниво, като има и по-добре развити заради по-дълга история.
– Конете ли са единственото Ви хоби извън работата, след като сте изоставили мотоциклетизма?
– Не съвсем. Имам и други хобита.
– Какви?
– Занимавам се с парапланеризъм.
– Къде карате ?
– На Мощанец, в Гърция ходим, в Турция…
– Не ми звучи по-малко екстремно от мотоциклетизма…
– Да, адреналинът е доста висок. Член съм на благоевградския клуб по парапланеризъм „Скай спирит“, който е един от най-добрите в страната по целно кацане, но на състезания не ходя, защото за това трябват доста тренировки, предпочитам да летя само за удоволствие.
– Семейството Ви как приема всичките Ви хобита с висок адреналин?
– Ами децата се радват много. Не съм ги качвал още, ако това питате, но много искат и може би с голямата тази година ще направим първи полет.
– Съпругата Ви увлича ли се също от екстремни спортове?
– Не, но не ме спира. Няма нищо против, само да не я занимавам с тях (смее се).
– Преди време „Хидроенергийна компания“ ООД бе основен спонсор на ФК „Пирин“. Сега отборът отново си търси спонсори, бихте ли го подкрепили финансово, или цялото си внимание сте съсредоточили в конния клуб?
– Далече съм от футбола. Преди съм участвал в мачове само за поддържане на спортната форма, но съм от този спорт. Като цяло обичам спорта и помагам и на други спортни клубове, на този по канадска борба например, който е много добре развиващ се. Предпочитам конете, и то специално дисциплината „ин дюранс“, като специалист почти не разбирам от другите.
– Изкушавате ли се да залагате на конни надбягвания?
– Честно казано, досега никога не съм залагал на коне. А и като цяло не обичам комара.
– Не сте хазартен тип ли?
– Какво значи хазартен?! Всичко си е хазарт: да се вдигнеш от една държава в света и да отидеш в друга да правиш бизнес не е ли хазарт в известна степен, без да знаем много добре езика, без да познаваме културата…
– Това ли е важното за един успешен бизнес, какъвто безспорно имате?
– Да, да си готов да поемеш риск и когато се налага, да работиш без да спираш. Навсякъде можеш да успееш, стига да работиш здраво, така мисля. Българите не сме нация без традиции и история и 20 години преход не могат да ни претопят като народ. Та ние 500 г. не сме се пречупили под турско робство, та сега за 20 г. ли ще се затрием като народ?! Това е временно явление, което ще отмине. Вярвам в това.
– Как ще обясните тогава огромната армия млади безработни, които предпочитат да си стоят у дома, но не и да работят за 400 лв.?
– Това винаги го е имало. Нещата ще се оправят и нека вземем пример от съседни държави, които не са по-добре от останалите, но са с такава нагласа и хората се чувстват по-добре.
– Самочувствие ли ни липсва на българите според Вас?
– Да, самочувствието, че можем. Трябва да си го повтаряме, за да си повярваме, както успешно си налагаме противното убеждение, че нищо не става.
– Мислили ли сте със семейството си да се изнесете да живеете в чужбина, предвид факта, че работата Ви е сварзана и без друго с чести пътувания?
– Не! Надявам се да имам възможност и да си остана в България.
– Изкушава ли Ви политиката?
– Бил съм кандидат за общински съветник, но не бях взел насериозно участието си в изборите. Не мисля, че ставам за политик. Това че правиш успешен бизнес не означава, че можеш да станеш и успешен политик, и обратното – добрият политик не е задължително да умее да прави бизнес.
– Но политиците влияят на бизнеса…
– Защото бизнесмени стават политици и се опитват политиката да превръщат в бизнес. Това според мен не е редно. Затова хората се подготвят и изучават различни науки, за да са добри в съответната сфера. Политиците трябва да се научат да работят с хората и бизнеса, а не те самите да се опитват да правят бизнес. За жалост в България се наблюдава точно това явление. И защото съм убеден, че не трябва да е така, предполагам, че и политическата ми кариера не се случи, тъй като смятам, че хората трябва да гласуват по съвест, а не поради финансово стимулиране.
