Мария и Георги Шопови са родени в Дупница. Мария е работила в тютюневите складове и в дърводелски цех в града, а Георги е бил 38 години шлосер в ЗИО и 5 години в завод „Хо Ши Мин“. Музиканти самодейци са. Тя свири на тарамбука, а той на акордеон. Събира ги любовта към българската народна музика. И така, вече 53 години, се радват на щастлив брак. Имат дъщеря Емилия, която е омъжена, и двама пораснали внуци – Любомир и Георги, които работят във Франция. Ценителите на хубавите екскурзии с нетърпение очакват леля Мария и чичо Георги да се качат в автобуса и да започне веселбата…
Мария и Георги всяка сутрин си пият ароматното кафе в 8 часа. А точно в 10.00 часа със семейство Шопови разговаряме за техния живот.
– Семейство Шопови, Вие сте известни музиканти самодейци в цялата община Дупница. Откъде идва любовта Ви към музиката?
Мария: – Аз съм родена през 1943 г. в гр. Дупница. Моите родители бяха тютюноработници. Майка ми е от Сапарева баня, а баща ми от Клисура, Самоковско. Бяха много добри хора, работеха и на нивите. Имах хубаво детство. Учила съм до 7-ми клас, защото бяхме три деца. След като завърших училище, започнах работа в тютюневите складове, а по-късно съм работила и в дърводелски цех. От там се пенсионирах. Впечатленията ми от онова време са много добри. Цялата бригада бяхме много задружни, често ходехме на екскурзии заедно. Работата ми беше трудно, но се справях.
Аз свиря на тарамбука от много млада. Запали ме едно момче от квартал „Бешика“. Бяхме на екскурзия на хижа „Скакавица“ и там наблюдавах как свири момчето. А след това, като се омъжих, свекър ми купи тарамбука.
Георги: – Роден съм през 1939 г. в гр. Дупница. Майка ми Анка е от гр. Рила, а баща ми Иван – от Дупница. Още от малък баща ми е останал сирак, били са пет деца. Татко е работил като бояджия, а майка ми работеше като сортировач в тютюневите складове. Родителите ми бяха комунисти и не изпускаха събрания, бяха трудолюбиви. Баща ми беше борец против фашизма, водач на въоръжена група. Всички в семейството бяхме песнопойци, весели хора. По професия съм машинен шлосер. Работил съм 38 години в ЗИО, а след това 5 години в завод „Хо Ши Мин“ в Дупница.
– Георги, Вие откога свирите на акордеон?
– Свиря на акордеон от казармата, от 1958 г. Служих в Горна баня като механик-водач на танк.
– Като споменахте казармата, тормозиха ли ви старите войници и старшината?
– По принцип това си е така – старите войници тормозят младите. Една вечер ме накараха да мия коридора, който беше 20 метра дълъг. Друг път пък мерихме с кибритени клечки коридора.
По време на казармата си купих и акордеона. Родителите ми донесоха пари, за 150 лева купих 40-басов „Велтмайстер“ и нещата в казармата се обърнаха. Аз свирех, а те чистеха. На Студена правехме паркове за танковете. Там аз пак свирех, а другите бъркаха бетона.
– Казвате, че музиката ви е събрала. Откога сте заедно?
Мария: – През 1961 г. се запознахме с Георги, а през 1962 г. се оженихме и оттогава досега над 53 години сме неразделни. Имаме една дъщеря – Емилия, която работи във фирма за обувки, а зет ни е военен, пенсионер, и работи в София. Имаме двама внуци – Любомир и Георги, те са във Франция.
– Какво работят внуците ви във Франция?
Мария: – Правят дървени къщички. Любчо е техник, завърши в Банско. Доволни са от работата, защото и когато нямат работа, фирмата им плаща надницата. Работата им е такава, че често се местят. Последно бяха на 2 км от гр. Лион.
– Ценителите на народната музика ви познават с това, че винаги пеете и свирите в автобуса, когато ходите на екскурзии?
Мария: – През 1962 г. със съпруга ми ходихме на Скакавица. Тогава се запалихме по екскурзиите. От 2000 г. пеем в туристическия хор, тогава диригент беше Венета Байчева. Ходили сме на фестивали, пеем, свирим в автобуса. Скоро ходихме до Стара Загора, имаше фестивал на планинарската песен. Бяхме в един хотел в Аязмото. Вечерта бяхме със старозагорци в ресторанта. Веселихме се до полунощ. Имаше една група от Германия, и те пяха, но като чуха нашата група, германците започнаха да пеят нашите песни на български език.
– Били ли сте в чужбина?
Мария: – През 2004 г. ходихме в Турция, бяхме в гр. Силиври, в 5-звезден хотел. Вечерта в ресторанта ни дадоха да пеем и свирим. На другия ден ходихме в Истанбул. Там посетихме Синята джамия, църквата „Свети Стефан“ и ходихме в Капалъ чарши. От там Георги ми купи тарамбуката и оттогава тя е с мен. За тарамбуката се пазарихме, свалихме цената от 35 на 15 евро. Турците не те изпускат като клиент.
Ходили сме и в Дубровник. Там ни посрещнаха като приятели. Ходихме до остров Свети Стефан. В Румъния бяхме в Синая. Ходили сме и в Гърция, в Солун. От там си купихме цяла касетка с мандарини. Пазарът им е много богат.
Скоро ходихме до Берово, Македония. Пазарът им е като нашия, но стоките им са по-евтини от нашите. Хората си купиха чушки за 1 лев, а и плодовете и зеленчуците им са вкусни, а не като гръцките и турските, които са като пластмаса. В ресторанта като влязохме, си поръчахме една голяма плескавица с гарнитура за 3 лева, не е скъпо. Всичко е прясно, а като си тръгнахме от ресторанта, ни казаха: „Вие па ке дойдете?“. А ние им отговорихме: „Пак ще дойдем, защото ни хареса“. Направи ми впечатление, че има много млади хора в Македония, за разлика от България.
– С какво се занимавате в момента?
Мария: – Събота и неделя сме по екскурзии. На 31 юли ще ходим на хижа „Бъндерица“. Иначе всеки ден едно и също – сутрин ставаме в 8 часа, закусваме и пием кафе. В 12 часа обядваме. След това поливам цветята в двора, решаваме кръстословици. Плета от найлони торбички, килимчета, кошнички за цветя, а в момента – на внука пътечка. С Георги пеем, свирим. Аз с тарамбуката, а той с акордеона. Свикнали сме да сме сред хора, да пеем, да ни е весело. Не гледаме сериали, предпочитаме да слушаме народна музика и да разучаваме нови песни. Имаме богата библиотека. Следобед Георги ми чете книги, а аз плета…
Интервю на
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
