От четири години актьорът и режисьор Явор Гигов живее в Лондон. В Англия прави изкуство с ръцете си, като ремонтира и реновира апартаменти и къщи, но театърът остава дълбоко в сърцето му. Независимо че тук упражнява друга професия, той отново се готви да излезе на лондонска сцена с моноспектакъла си „Без обувки“. Като режисьор работи и с театралната самодейна трупа „Дъ Бългериянс“, посочва изданието.
Явор Гигов е роден на 14 май 1974 г. в Благоевград. Завършва ЕГ „Акад. Людмил Стоянов” в родния си град, след това актьорско майсторство за куклен театър в Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“ в класа на Пламен Кьорленски. Става популярен с участието си в поредиците „Приказки за физиката“ и „Приказки за астрономията“, както и в сериала „Етажна собственост”.
В интервю за БГ БЕН благоевградчанинът разказва за живота си днес и плановете, свързани с театъра.
- Господин Гигов, след Брюксел предстои през септември да представите в Лондон моноспектакъла си „Без обувки“. Определена ли е вече датата, а и мястото, където ще се играе постановката?
– Да, датата е 30 септември, а мястото е 15 Nether street N127NN Church centre.
– В „Без обувки“ какви теми засягате, свързани ли са те със състоянието на съвременния човек и света, който създава около себе си?
– За да бъда максимално кратък и изчерпателен, мога да отговоря с един цитат на Тензин Гяцо: „Най-изумителното същество е човекът. Отначало той жертва здравето си, за да спечели пари. После харчи парите си, за да възстанови здравето си. При това той толкова се тревожи за бъдещето, че никога не успява да се наслади на настоящето. Той не живее нито в бъдещето, нито в настоящето. Живее, като че ли никога няма да умре, а умирайки, съжалява за начина, по който е живял”.
В представлението се разказва за мъж в разцвета на силите си, който е обсебен от своята кариера и смята, че докато човек е жив, трябва да трупа състояние. Но един ден едно обикновено наглед събитие, като покупката на чифт обувки, променя живота му завинаги. И в крайна сметка осъзнава, че единственото, от което всички се нуждаем, е… любов.
- Защо решихте да направите точно „Без обувки“ и каква е Вашата интерпретация на текста на Пиер Грипари?
– Реших да направя този спектакъл, защото мой съученик – Петко Пецев (който, за съжаление, вече не е между нас), беше правил своя интерпретация в НАТФИЗ. Много харесвах мисленето и схващането му за живота. Той беше една наистина обаятелна личност. Приказката на Грипари беше много подходяща, за да изрази и моите виждания за смисъла на нашето присъствие на тази изстрадала планета. По-късно, по време на репетициите, помолих за помощ един мой много голям другар – режисьора и актьор Румен Гаванозов. Без него това представление никога нямаше да се получи.
Тази приказка [„Чифт обувки“ на Пиер Грипари] е една-две страници. Става дума за две обувки, които се обичат. Историята в нашия спектакъл е малко по-различна. Приказката е като основа. Не знам какво ме вдъхнови. Нищо не ме е вдъхновило. Когато прочетох приказката, се замислих за някои неща. Все пак това е работата на твореца – да провокира нещо. Казах си, това ще стане готино. И така. Не ме е подтикнало нещо, което да искам да кажа на хората, по-скоро ми беше приятно да работя върху нещо, което на мен ми харесва. Не целях да впечатля някой, не съм си казвал „Ей сега на хората ще им хареса това.“ Щом на мен ми е харесало, значи и някой друг евентуално би го оценил и бих могъл да го споделя и с него.
В чужбина тази постановка не е играна много. Аз заминах за Англия преди четири години, с идеята да замина и там да си остана. Бях разочарован от някои неща, но това е отделен разговор. Там съм я играл около десетина-петнайсет пъти, на английски, но се отказах, тъй като там е изключително трудно и не можех да разчитам единствено на средствата, които получавах от нея. Сега я играя за първи път от година и половина насам. В Англия съм я представял на два фестивала, както и в малки театри-пъбове. Възприемаше се добре. Идваха не българи, а местни. Идвали са и приятели българи, но само една малка част. Харесваше се на хората. Аз съм телец и съм малко мързелив. (Смее се.)
Хората трябва да си казват и отрицателните неща. Трябваше някой да започне да върши работа вместо мен – в смисъл, нямах търпението и силите да ходя на място, да плащам фактури, да подписвам договори и пр. Ставаше сложно, това много ме уморяваше и лека-полека се отказах. Сега, ако някой ме покани и поеме ангажимента да организира постановка, тогава отивам.
Темите, с които се занимава представлението, са чисто човешки и всички се разпознават по еднакъв начин. Ако изиграя представлението в Зимбабве или Таджикистан, няма да има никаква разлика.
- В България сте известен актьор и режисьор. Защо решихте да напуснете страната и да се установите в Англия?
– Защото се уморих. Не ми харесваха нещата, които се случваха, не бях съгласен с много неща и прецених, че мястото ми не е там.
– С какво се занимавате в момента в Англия?
– Правя изкуство с ръцете си, като ремонтирам и реновирам апартаменти и къщи!
– Завършили сте НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Куклено актьорство“. Как се зароди любовта Ви към театралното изкуство? Това детската Ви мечта ли е?
– Не, в никакъв случай не е детска мечта. Аз спадам към онзи процент дечица, дето са искали да станат боклукчии и да се возят отзад на камиона. По-късно, в седми клас, учителката ми по литература – другарката Манева, ме запали и водеше театрален кръжок, където се отприщи желанието ми за театър.
– А какво Ви дадоха куклите? Задавам този въпрос, тъй като прави впечатление, че едни от най-известните актьори на България, включително и Вие, са завършили „Куклено актьорство“…
– Дадоха ми въображение, но това се случи, защото бях в класа на Пламен Кьорленски, който беше невероятен творец и предаде на всички в класа тая фантазия и лудост на театралната сцена.
– Имате ли планове за нови постановки, които да реализирате в Англия?
– В момента със самодейния състав имаме планове да направим втора постановка, но репетициите ще започнат от септември.
– С какво е свързана най-голямата Ви мечта като актьор и режисьор?
– Аз такива мечти нямам. Мечтая хората да четат повече книги, да си помагат, да бъдат хора. Да не забравяме, че живеем на една малка планета и не сме нищо повече от прашинки.
– Работите и с българската театрална трупа „Дъ Бългериянс“ на Острова. Какво Ви дават като изживяване тези самодейци?
– Направихме една много хубава постановка и публиката много я хареса. Участниците в трупата са хора любители и дават мило и драго, за да се изявят и да покажат любовта си към театъра. Пътуват по два часа само и само да дойдат на репетиция. Шапка им свалям. Да отделиш време и средства, за да се занимаваш с това нещо в град като Лондон, е нужно да носиш в сърцето си много любов.
– Ще се върнете ли в България някой ден?
– Не мога да кажа.
– С какво се различава животът в България и Англия?
– Различава се по много неща и няма да ми стигне времето да изброявам. Но преди месец се върнах за кратко и шофирах два дни по българските пътища и изпитах такъв стрес, че се възстановявах дълго.
– Да завършим този разговор с Вашето пожелание към читателите.
– Обичайте се и не забравяте, че не сте сами на тази земя.
