Иван Милушев е от най-добре познатите съвременни художници в България. Роден 1956 г. в Благоевград. В София завършва Художествена гимназия (1975) и илюстрация при проф. Румен Скорчев в Национална художествена академия (1981). Член на СБХ. Професионалната му кариера е съсредоточена в живопис, акварел, графика и илюстрация. Има над 40 самостоятелни изложби и участия в много общи изложби в страната и чужбина. Участвал е в редица изложби в Унгария, Полша, Русия, Чехия, Германия, Румъния, Сирия, Иран, Югославия, Македония, Италия и Франция. Негови работи са притежание на Националната художествена галерия – София, редица галерии в страната, на колекция „Лудвиг“ в Кьолн (Германия), Виена (Австрия), Вашингтонската конгресна библиотека и много частни колекции в страната и чужбина, а списъкът с наградите му е твърде дълъг и за тях ще стане дума в интервюто. През 2014 г. Международният биографичен център в Кеймбридж го включва за професионалните му постижения в класацията „2000 изключителни интелектуалци на 21. век“.
От 2013 г. е директор на Градската художествена галерия в Благоевград. Разговаряхме надълго с Иван Милушев за изминатия път в изкуството, за учителите му, за срещите му с интересни личности и места, за родния Благоевград.
– Какви са минусите и плюсовете цял живот да живееш в родния си град?
– Хубав въпрос. Мислил съм върху тая странна сглобка, която се получи при мене, въпреки че имах стремежи и желания да поработя в София. Завърших Художествената академия в класа на проф. Румен Скорчев и той ме беше харесал за асистент в ателие „Илюстрация и оформление на книгата“. Но не можех да кандидатствам в конкурса без жителство. След като беше правил опити, Румен Скорчев, обезверен, ме потърси в общежитието. Гледайки ме съсредоточено, той каза: „Абе симпатично момче си, толкова ли не можеш една софиянка да излъжеш? Пък после ако трябва, се разведи“. Това беше някакъв израз на моментно безсилие, защото аз много добре знаех кой е Румен Скорчев като човек и като мислене. Четири години той ме е водил и знаех що за вътрешна нагласа и култура носи в себе си, за да говори такива крайности. И след време ми се извини за това предложение, като си призна, че е било една негова изцепка.
Прибрах се в Благоевград и започнах работа като хоноруван асистент във Висш педагогически институт, създаде се катедра „Изобразително изкуство“ с шеф Драган Немцов и първи преподаватели Жоро Драчев, Мария Нансен и колеги от София.
И други неща изиграха роля: баща ми си отиде без време и трябваше да остана при майка си. През 1984 г. почина секретарят на групата на художниците към СБХ Стойне Шаламанов и се получи разместване в ръководството. И тъй като бях завършил и Художествена гимназия, и Художествена академия, ме поканиха да бъда третият човек в ръководството, на щат към СБХ. Тогава Христо Бараковски стана секретар, а аз заех отговорната длъжност председател на Художествения съвет.
– Бил си толкова млад! Не си имал още 30 години…
– Никакъв управленски опит още нямах, но през годините поуспях да се понауча и се справях. Някога към Съюза на художниците и към Съюза на архитектите имаше държавна комисия, която одобряваше проекти за монументални неща от екстериора в градовете. Художествените съвети в окръжните градове бяха като дъщерни на централната комисия. В ония години се работеше много по градската украса – нямаше празник без трибуна и съответно украса на тая трибуна, проект за нея, а за коридорите на училищата се рисуваха историческите герои. А Художественият съвет гледаше, преценяваше и казваше – това да, това не. Това беше същината на работата, аз я приех с удоволствие и мисля, че през годините се справих.
– А отказа ли се от асистентството във ВПИ?
– Не, защото бях на хонорар. В един момент Драган Немцов ми предложи да се подготвя за редовен асистент, „Стягай се!“, му бяха думите. Но точно тогава получих предложение, на което не можех да откажа. Кирилка Янева – сестра на композитора Димитър Янев, работеше в отдел „Култура“ на Окръжния комитет на партията, ме срещна един ден в края на 1985 или началото на 1986 г. и ми казва: „Ваньо, има идея. Благоевград вероятно ще получи правото да приеме Дипломатическия корпус през 1987 година. Това изисква да се работи много в областта на екстериора и интериора в града и окръга. Ще се отвори такъв щат – главен художник на окръга, и коментирахме твоята личност“. По това време имаше главен архитект на окръга – Петър Пендев я заемаше. Един ден ме извикаха, аз се съгласих и поех този ангажимент. Бях във великолепна кондиция с нещата, защото работата ми като председател на Художествения съвет беше горе-долу с такива функции и фактически аз си бях на мястото. Вероятно това е била и една от причините да ме предложат.
Работата като главен художник на окръга ми даде възможност да се срещна с много творци от страната. И то от най-големите. Защото всичко, което се правеше за окръга и за града преди корпуса, което трябваше да заеме позиции след корпусното време, минаваше през държавната комисия, но аз и главният архитект Петър Пендев присъствахме на заседанията й.
– Имахте ли право на глас?
– Не, присъствахме като представители на града домакин, който плаща поръчките. Така дойдоха паметникът на Македоно-одринското опълчение на Борис Гондов пред Младежкия дом. Всъщност поръчката беше малко преди това, но не беше довършена, а тогава получи цялото художествено оформление около него. След това дойде паметникът на Димитър Благоев – пак на Гондов.
Христо Бараковски се познаваше добре с Чапа (Георги Чапкънов) и беше издействал и той да се включи със своя пластика – един хубав Орфей! Обаче се получиха засечки и Благоевград се лиши от скулптура на Орфей.
Голямата интересна и пак знакова работа беше поръчката на Павел Койчев за известните тук така наречени „Барбарони“. Както и да ги наричаме, тези работи са монументални и бих казал, част от гордостта на Благоевград в областта на пластиката. Ако има нещо, което всеки – поне художник, в България би завидял на Благоевград, това е точно неговата композиция. Целият проект е дело на Павел Койчев и арх. Томалевски – двамата правят едно решение, така наречената композиция „Движение“ и е трябвало да бъде пред жп гарата. Като казвам пред, имам предвид входа откъм града, а не към коловозите. Архитектурата на тази макар и скромна гара носи много чар в себе си като сграда, защото е строена през 30-те години. Нейното обновяване и освежаване с тая композиция щеше да облагороди пространството. Да бъде уникално. С много малко пари за промяна на ландшафта – в смисъл трябваше да се издигнат две или три леки буни или бабуни от пясъчник с различна височина, върху тях да се сложат трите състояния на движение, а край тях да се засади зеленина. Легнал, седнал и ходещ – ходещият е централната фигура, която обобщава и слага добър финал на целия замисъл.
– Защо не се реализира по този начин?
– Арх. Томалевски беше ангажиран с няколко неща в града. Какво точно е станало, не знам, но авторът Павел Койчев не хареса начина, по който се направиха насипът, фигурите стояха няколко дена и после ги прибраха в складовете на музея в Покровник.
После Христо Бараковски, а той беше човек, чийто глас се чуваше, повдигна въпроса, че тези пластики трябва да намерят някакво място в града. Няма да казвам кои, но е показателно за отношението на кмета и неговия екип, защото бяха буквално изсипали скулптурите между ХЕИ и театъра. Крадци бяха откъснали парче от бронзовата тояга на ходещия, а едната фигура бяха започнали да я разпарят, защото те са с шевове на дебели бронзови листове. Когато най-после стигнахме до идеята да намерим място на тая работа, Любима Бучинска се беше свързала с Павел Койчев. Аз не го бях чувал много отдавна, макар че имахме добри отношения в ония години Той дойде в Благоевград заедно с журналиста и негов приятел Гого Лозанов. Още Камбитов беше кмет, а Шопова шеф на културата. Търсихме място и аз предложих две места на Павел – пред съда в тревната площ и това, което е в момента. След мислене и ходене седнахме да изпием по един сок – беше голяма жега, на площада. И гледайки пространството, хората, пътникопотока, както се казва, това са важни неща като комуникация за едни пластики, той каза: „Иване, тука ще бъде композицията най-добре!“.
Павел беше не просто доволен, той беше петимен. И до такава степен си беше внушил, че имам голям принос за цялата история, че един ден дойде в галерията на път за Сандански и ми остави торбичка: „Да си хапваш ядки и да си пийваш джинче на жегите, които предстоят“. Жест на благодарност. Макар че аз не го разглеждам така. Аз съм горд, че помогнах тия пластики да заемат подобаващо място, защото няма кой друг освен автора да го прецени.
– Това са важни подробности за бъдещите изследователи какво, как, кога се е случвало със знаковите места в града. Това ме връща към историята с огромната глава на Гоце Делчев на Крум Дерменджиев, която въпреки съпротивата на автора е изложена почти на земята в центъра на село Ново Делчево. Той много страдаше.
– Да, да, имаше много мъка. Аз пък ще кажа нещо извън това. Ние с бай Крум в последните години от живота му бяхме много близки. Като председател на Художествения съвет, на щат към СБХ, до обяд винаги бях тук и той, вечно забързан миличкият, идва с огромна кожена чанта със закопчалки, носи документи и почва: „Да ти се оплача…“. Имаше проблеми с имотите – къщата, двора и т.н., защото алчни роднини, обобщено, искаха всичко това да се събори и да построят много апартаменти. Страдаше. Един ден идва и аз очаквах, че пак в тая посока ще е разговорът. Пием кафе и той казва: „Не ги е срам! Толкова поетична работа, едно от малкото голи женски тела, които съм правил през живота си, да я хвърлят долу в реката!“. При оформлението на коритото на Благоевградска Бистрица я сложили долу в коритото, срещу ресторант „Русалка“. Абе не беше лошо – сред камъните и зеленина, има някаква връзка, ама бай Крум се обижда от тоя факт. „Не там, тя трябва да е в градската градина. Или ако щеш, ей тука при художниците трябва да бъде!“.
И ето сега, само отпреди седмици, за което съм благодарен на кмета Илко Стоянов, тази скулптура е пред галерията. Най-после зае мястото, за което бай Крум е мечтал.
– Колко време се задържа като главен художник на окръга?
– До промените. Временният кмет Елиана Масева ме извика. Ние сме съученици с нея от Първо основно, винаги сме се уважавали, каза го човешки: „Иване, много съжалявам, съкращава се длъжността“. После разбрах… уж съкращават, а назначиха друг. Но няма значение.
– Как продължи после трудовият ти път?
– Така се натрупаха нещата в един момент. Взел бях заем, защото бях решил да строя. Обажда ми се един ден по телефона моят преподавател в академията по илюстрация проф. Христо Нейков, вече пенсионер, болен: „Трудно ти издирих номера. Ще ти пратя една група мои приятели от Италия“. Той беше завършил някога италиански лицей и поддържаше връзки с българо-италианското дружество „Христо Ботев“ в Модена. „Те са в България, ще ходят до Рилския манастир и пътьом да се отбият, ако има някаква изложба във вашите зали, да разгледат, да им разкажеш нещо. Ако имаш ателие, отведи ги в ателието си, защото те са ученици с един преподавател от средно художествено училище в Модена“.
Звъни един ден италианката Надя, говори на руски и казва, че двамата преподаватели с група ученици са пред хотел „Ален мак“. Отидох, разговаряхме и понеже беше лято и нямаше изложба, им предложих да им покажа моето ателие. Старото ми ателие, в старата къща, в едно мазе – ама пак те бяха доволни. Изведнъж се изсипаха вкъщи, майка ми се уплаши, като видя толкова много хора. Нямаше как да седнат – всички прави, гледат: аз отварям шкафовете и показвам графиките. Тогава работех предимно графика. Правех и акварел, и пастел, де. Гледат отпечатъци, без рамка. Преподавателят Фредерико Теодоро пита чрез Надя колко струва това, колко струва онова… Викам: подарявам ти ги. Обаче и другите са взели графики, 12-13 човека бяха. Теодоро каза нещо на Надя и тя преведе: „Иван, трудът трябва да бъде заплатен! Независимо колко, аз държа всеки да си плати“. Децата разбраха и всеки си вади някакви пари. Носеха марки. Аз само казвам – това струва 30, това 50 марки… Децата слагат на една масичка парите. След като ги изпратих, ги преброих – оказа се доста прилична сума. Разменихме си телефони и адреси.
След една година получавам покана да отида на фестивал на младежкото изкуство в Модена със своя изложба. Но срокът за заминаване е след седмица. Какво да правя? За късмет срещам Владо Каперски и му обяснявам, а той ме пита: „Имаш ли кола?“ – Имам. Карах стария москвич на баща ми. „Айде да идем до Сапарева баня, ще те запозная с една италианка, доколкото знам има познанство със сегашния посланик“. Отидохме. Тя – възрастна дама, над 80-годишна, забравих й малкото име. Това са Льондеви, тя е майката на доктора и баба на младия художник Льондев, който сега е в Италия. Тя е италианка от Бари и се жени за българин от Сапарева баня. Идва с него и остава в България. Показах й поканата и тя каза: „Ще направим каквото трябва! Утре идваш и ме взимаш с колата, ама аз съм трудно подвижна, с бастунчета, бавничка, ще ме изтърпиш“.
На другия ден я взимам с колата и отиваме в София – с нас пътува и жена ми, бременна в осмия месец със сина ми Христо. Спираме близо до посолството. Там ври всичко от митинги. В уличката до посолството – огромна опашка от хора за визи. Всичко иска да бяга. Видях и двама художници. Викам си: „Леле, тука нищо няма да стане!“.
На централния вход госпожа Льондева каза коя е и я пусна полицаят. Аз пуша нервно цигари, отвънка кипи и ври всичко, освирквания, крясъци, просто беше лудница. В един момент излиза полицаят и пита кой е Иван Милушев. „Дайте си личната карта. Елате с мене!“. Влизаме по едни стълбички в мазе, долната част на сградата. Вътре виждам госпожа Льондева седнала на някакво полукресло, сервирана й водичка, а срещу нея един господин. Тя ми казва: „Иванчо, това е сеньор Качаторе, посланикът“. Той започна нещо да й казва и тя превежда: „Сега се прави визата, ще изчакаш малко. Сеньор Качаторе казва, че се радва да помогне на един млад български творец да участва в Италия“. След малко една дама влезе с документи, даде ги на посланика и той ми ги връчи.
Излязохме от посолството, но предстоеше да уредим въпроса с пътуването. На пл. „Славейков“ продаваха билети за международните влакове. Огромна опашка за Италия! Записваха се за следващите дни. Жена ми излезе напред, бременна в осмия месец, и я пуснаха отпред. Взехме билет до Болоня, където щяха да ме чакат и заведат в Модена, на стотина километра.
– Какъв беше тогава регламентът за изнасяне на произведения на изкуството?
– Взех само отпечатъци на хартия в папка, отнесох я в комисията в София, мои приятели колеги (Иван Милев и други) са в тая комисия и до днеска. Дават подпис, плащаш една символична сума за работата на комисията, удрят печат, че можеш да ги изнесеш. Това уредих лесно.
– С колко и какви работи замина?
– 34, само графика – офорти. Там ме посрещнаха страхотно. На гарата в Болоня една дама – Киара, ме чакаше с надпис: „Иван Милушев, булгаро“. Оказа се от културния отдел на общината в Модена, закара ме с колата и ме настани в хотел.
– Райна Кабаиванска дали не живееше в Модена?
– Да, да. Запознаха ме с доктор Борис Захариев – най-известният в областта зъболекар, който е бъркал в устата на Райна Кабаиванска със сигурност, на Лучано Павароти – той е от Модена. Беше много готин, зевзек, почти не работеше, дъщеря му, с която се запознах, беше поела неговата практика. Известна личност, ходеше с гордост из градчето, познават го всички, поздравяват го. Казвал ми е: „Аз, Иванчо, даже съм израждал, налагало се е в Кавецо, съседно селище“. Просто няма в момента акушер и се налага той. И жена му беше много готина, и двамата са стоматолози. Той е следвал в Италия, произхожда от семейство земеделци от Сливен, остава и прави кариера в Италия.
– Как премина първата ти изложба в чужбина?
– Направих изложбата в зала на кметството на Модена. Всичко, всичко се купи. Купиха архитектът на общината 4-5 работи; студентите, които идваха в ателието ми в Благоевград, там също си купиха. Така го бяха измислили, че всичко се продаде. На откриването й се запознах със родителите на Лучано Павароти, той беше в Щатите тогава. Баща му купи четири мои работи и ме покани на неделна служба в църквата. На неделната служба чух как пее бащата на Лучано – не е случайна дарбата на сина. Няма от нищо нещо. Той е страхотен тенор, аз не съм познавач, но усещаш го, то е във въздуха, вибрира гласът му перфектно. Имаше неделна литургия с хор, той е редовен хорист. Покани ме в дома си, видях снимки на младия Лучано като футболист, пихме кафе на дворчето – беше доста голяма жега. Жена му почерпи домашен сок от някакви плодове, разрежда се с газирана вода.
– Успя ли да зърнеш Райна Кабаиванска?
– Доктор Захариев ми каза един ден: „Утре ще ходим при Райна, тя живее наблизо и много ще се зарадва. Аз общувам много с нея, преглеждам й зъбите редовно. Наскоро тя помогна на две деца от моя град Сливен – цигуларчета. Радва се да помага на млади българи. И на теб ще ти помогне“. Качвам се в неговата кола на другия ден и не след дълго спря пред някаква стена, измазана отвън в жълто, с керемидки и кабинка за охрана. А отвътре стърчат кипариси. Докторът отиде при охраната, но се върна и каза: „Съжалявам, Иванчо, тя е на турне“. Той не се е обадил предварително, искал е да я изненада приятно може би. Размина се срещата с нея, но поне видях къде живее.
От художественото училище ме помолиха да изнеса една лекция как се разяжда с киселина офортна плоча. Ще присъстват ученици и филм ще направят. Те го организираха. Казах каква хартия трябва, три вани, киселина азотна… Училището е като колеж. Направих тая демонстрация, идва при мене Киара и иска да подпиша документ. Гледам – сума пари. Плащат ми хонорар от 380 долара за лекцията!
– Какво успя да разгледаш по време на престоя си?
– Обиколих цяла Северна Италия. Бяха ми назначили от общината една бразилка, Моника се казваше, много готина мъжкарана, цигара след цигара пушеше. Тя караше един общински опел комби и с него пътувахме навсякъде. Моника говореше руски, затова я бяха избрали. Питаха ме какво искам да видя и аз казах: Флоренция, галерия „Уфици“… За първи път бях тогава в Италия, после ходих още три пъти. Спомням си, че с Моника заради „Уфици“ дойде и професорката по изкуствознание Абе – много готина, дребничка, приличаше на японка. Сега наскоро ходих за четвърти път с моите деца – те ми направиха подарък пътуването, а аз им бях гид. Видях, че има много промени в „Уфици“, но пак си остава правилото – вратите са отворени портали и от една място можеш да видиш нещо в третата зала. Преди да влезем при зрелия Ренесанс, виждам „Венера“ на Ботичели и казвам: „О, Ботичели!“. И тръгвам натам. Може би на двайсет метра разстояние изкуствоведката е зад мене, бърза да ме настигне. Тичам като обезумял, защото за първи път виждам неща, които съм учил и ги знам наизуст от история на изкуството, но не съм ги виждал в оригинал. Виждам цяла стая с работи на Леонардо, включително последната му незавършена. „О, Леонардо!“. После виждам моя любим художник, завинаги ще си остане такъв – Пиеро де ла Франческа. Профилите му. И възкликнах: „О, Пиеро де ла Франческа!“. И тогава чувам зад мене: „Ма, Иван!“ (един вид: за какво са ме пратили?).
Разгледахме всичко. След това ходихме натук-натам, всеки ден някъде. Моника ме взимаше сутрин, но първо ме питаше дали съм ял. Така я инструктирали. В хотела имаше запазена за мене маса, на която идваше едно сервитьорче и казваше: „Манджаре, Иван, манджаре…”. На третия или четвъртия ден доктор Захариев ми каза: „Иванчо, не са доволни домакините, малко се храниш“. Тогава бях слабо момче, хранех се нормално. „Казват – само пици ядеш. Абе тука има и други хубави неща, италианската кухня е много хубава“.
Моника, бразилката, ме води и в ателието на един известен реставратор – Барбиери, който ми подари албум. Той ми показа работилницата си, децата си, които са му помощници – реставрират икони. Огромно ателие. Кара червено ферари. Той ме отведе в един наскоро довършен уникален дворец, който няма аналог в Европа, изграден е в 17 век. Изображенията в него са уникални. Всичко е изрисувано. Където трябва да има мрамор, е нарисуван мрамор, трябва да се приближиш, за да разбереш, че е стена, върху която е направена имитация на мрамор. Имитация на пердета. Балдахини. Уникално, разбираш ли! И зад пердето се показва дяволът с рога. Защото на собственика вече не му е пукало – бил е анатемосан от църквата. Живял е разгулен живот в тоя дворец. Дворецът е извън Болоня, на хълм с горичка.
– Колко време остана там?
– Дванайсет дни. В кметството на Модена имаше прощална вечеря с мене. Кметът вдигна тост и ми връчи официална покана да остана да работя в колежа. Доктор Захариев ми каза: „А после, Иванчо, ще си доведеш жената и детето“. Аз обаче веднага казах, че чакам дете. Италианците много обичат децата. И се разбрахме, казаха: „Добре. По-късно“.
На другия ден ми носят от хартията, която бях казал за демонстрацията – много хубава, тогава я нямаше, сега я има и тук, на нея работя и сега. Подариха ми хартия, която сигурно е струвала стотина долара. Отделно един сак, пълен с детски неща „Чико“. Като го донесох тук, жена ми се хвалеше на всички млади родилки. За бебето имаше и малко детско пиано. Но той не стана музикант, а юрист. Шест години след него се роди дъщеря ми Йоана – тя е лекарка, избра онкологията в ИСУЛ, участва в проект с научен екип.
– Спомена, че си се готвел да строиш къща. Построи ли я?
– Построих, но доста по-късно. Имам хубаво ателие. Довърших го с много малко пари – сложих дограма, вътре всичко е балатум. Най-горе. Там е таван 4 метра и е голямо. Цялата квадратура е 120 квадрата. Светлин Русев е идвал в моето ателие преди години и вика: „Ти имаш най-хубавото ателие в провинцията. Аз съм ходил на много места“. Построил съм си го да ми е хубаво: кът с преса за графика, маса специална за акварел, стативи – един малък и един голям за маслени картини и т.н. Просто си имам условия. Това ми беше мечта и слава богу поне това се реализира.
– Колко е важно за твореца да има добри условия за работа?
– За мене е важно, защото като се прибера оттук (галерията) – да приемем, че това е работа, която си има своите проблеми, забравям всичко! Има една приказка, не знам дали я знаеш. Швейцарска журналистка в едно знаменито интервю попитала Пикасо: „Как доживяхте до 91 години?“. Той умира на 92. Той казал: „Много просто. Като вляза в ателието, закачвам на вратата тялото и влизам само с душата“.
– Страхотно!
– Но аз го казвам в друг смисъл. Не съм престарял в никакъв случай, но вече съм в една зряла възраст, в която много ми се работи, което е важно. Щом вляза в ателието, забравям абсолютно всичко. Е, някой път телефонен звън ме вкарва в ежедневието пак, но иначе ателието е място, в което се забравям. Там ми прави компания само кучето – имам много хубаво куче, много добричко, което само въздиша. Сякаш или е недоволно от това, което рисувам, или се възхищава.
– А как избра да учиш точно илюстрация в академията? В художествената гимназия ли реши да следваш тази специалност?
– Аз илюстрацията изобщо не я смятах за нещо важно. Четях, но не толкова. Нарочно споменавам двата факта. В гимназията имахме преподавател Иван Иванов-Туртата, уважавахме го всички, беше много готин, етичен. В последната година, четвърти курс, преди кандидатстване той минаваше с един списък през всичките пет паралелки, за да може да се определи и синхронизира кой каква специалност ще кандидатства в академията. Идеята на ръководството е била повече хора от нашата (софийската) гимназия да влязат, за сметка на конкуренцията, която идваше от Казанлъшкия филиал (Наско Дафинов го завърши преди академията), от средното художествено училище в „Дианабад“ (София) и свободно готвени с частни уроци. Да се направи така, че да не се бият всички за една специалност – по 8-10, 12 души приемаха в специалност, не повече. Ние бяхме 7 души илюстрация.
Иван Иванов-Туртата започна с Десислава Минчева – дъщерята на Калина Тасева, която познавах много добре, защото ходех у тях на рождени дни, веселби, тя ме харесваше много: „Десислава – ти живопис!“. После: „Еди-кой си – еди-какво си…“. Мислех си: „Сигурно мене към графика ще ме насочи“. Бях добър рисувач, имах шестици по рисуване. Към графиката насочи Румен Рачев, Кирчо Прашков . единствено дете на професорите от академията Любен Прашков от катедра „Реставрация“ и Венета Иванова по история на изкуството, великолепен преподавател. Изброява още в графика и в един момент си мисля: „Мен няма ли да ме спомене?!“. Аз съм отличникът на групата. Имам самочувствие, получавах стипендия за отличен успех, който беше свързан не само с оценките, а се явяваш с етюд – така наречената Куцарова стипендия, на името на някакъв художник антифашист. В ония години 80 лева месечно бяха много пари и постоянно бях клиент на антикварната книжарница на пл. „Славейков“.
Стига до мене и казва: „Иване, ти ще кандидатстваш илюстрация“. Помислих си: „Глупости“, но не го казвам. Той усети в мене вътрешния взрив и вика: „Мойто момче, ти си добър рисувач, но искам да ти кажа – тая катедра е основана от Илия Бешков, най-големият рисувач на България. Там влизат само най-силните“. Четка ме. Съгласих се. После се оказа вярно, да. Кандидатствах, влязох . бях първи в списъка, просто направих добър етюд. Обаче отидох в казармата първо.
– Някой готвеше ли те за кандидатстването?
– За Художествената гимназия ме готвеше Стойнето (Шаламанов), мои работи беше видял и Жоро Ножаров. След седми клас кандидатствах, когато нямах никаква представа, баща ми все пак милиционер човека. Много не му се искаше да стана художник, ама като надделя желанието ми да уча в Художествената гимназия, беше ясно, че отивам в тая посока.
– Имате ли хора с художествена дарба в рода?
– Имам дядо – брат на моя прадядо от кукушката фамилия Милушеви, от която е и дядо ми Иван. Казвал се е Милуш, умрял е млад, на около 40 години от туберкулоза. От Кукуш идва в София, където опитва да намери работа като иконописец – правел е икони срещу заплащане, по поръчка, обаче истинските пари е изкарвал, като е сеел пясък в пресевната на Искър. Тежка работа и общо-взето млад умира през 20-те години. Така си е отишъл, но има някакъв бегъл спомен за него. Баща ми твърдеше, че той е направил там всичките стенописи в малката църквичка в Княжево, пада се отляво, като влизаш от Благоевград в София. Като параклис, но е църквичка, осветен престол има. Разговарях като ученик в гимназията с настоятеля на тая черква и той ми каза: „Има такова нещо, но ние нямаме архив. Е тая страна е по-старата, сигурно нея е рисувал той“. Това беше като информация. Но аз съм вътре с едно убеждение – защото знам, че е бил художник, че по някакъв начин е вървяло родословното дърво с още едно разклонение в мое лице.
– Каза, че преди да постъпиш в академията, „четях, но не толкова“, промени ли се като студент схващането ти за илюстрацията и кога започна да четеш много?
– Разбрах колко отговорна работа е илюстрацията и колко е важно да вникнеш. Румен Скорчев се опитваше да ни внуши, че когато ти прочетеш един текст, където трябва да изкараш неща, годни за илюстриране, освен че е помагало илюстрацията за текста – това е най-елементарният поглед, е възможна и интерпретация. Но за да направиш тая интерпретация, ти трябва да познаваш много добре автора – когато говорим за българска литература, при чуждата е по-трудно. Да познаваш всичко на автора. В българската литература като говорим за Елин Пелин, не да прочетеш два разказа и да го коментираш, а да прочетеш почти всичко; като говорим за Йовков – също. Много интересно мислене. Той е като режисьора, който интерпретира. И тогава е възможна импровизация. Скорчев казваше: „А да не говорим, че зависи и от самия автор, и от теб какво ще четеш“. Тогава разбрах същината на илюстрацията. Великолепен педагог, уникален. От него научих много неща – че трябва да се чете, и културата на четене, много, много неща.
– Обръщат ли се към тебе съвременни автори за илюстрации?
– Обръщали са се местни автори, не ги подценявам, разбира се. Всичко почна от Благо Прангов, Савеклиев, на Катя Ерменкова правих една книжка, не са малко през годините. Правих едни книжки, серия с мисли разсъждения на преподавателя в ЮЗУ Кирил Палешутски – мои са кориците.
По-сериозната ми книга направих за издателство „Народна култура“ – илюстрации и корица, много отдавна, нея си я пазя вкъщи, на Ищван Йоркени. Той е унгарският Радой Ралин, много интересен автор, много бъзик има вътре, много ирония, много смях – ама такъв, европейски, не като нашия, като Хашек, близко до неговата стилистика. Направих илюстрации, които веднага се приеха, на първото заседание. И получих хубави парички за първи път – за десетина илюстрации и корица.
И „Кентърберийски разкази“ съм илюстрирал. Румен Скорчев много искаше да ги направя, каза: „Аз съм ти издействал, носи ги да ги гледат!“. Направих 17. Отнесох ги и като видяха, казаха: „А, ама това са офорти!“ Отпечатъци, тоест това си е графика, което струва много повече. Една печатна графика и тогава струваше 200-300 лева, само трябва да я сложиш в рамка. „Ние тия пари не можем да платим“. Макар че тайно вътрешно аз бях готов за по-малко пари просто да излезе книгата. Но така и не се реализира.
Надявам се, че най-важното предстои.
Международният биографичен център в Кеймбридж поздравява Иван Милушев в включването му в класацията „2000 изключителни интелектуалци на 21 век“ за професионални постижения, 7.11.2014.
Самостоятелни изложби:
- София, ул. „Шипка“ 6 – 1985
- Благоевград – 1985, 1986, 1987, 2001, 2013, 2014
- Сандански – 1986
- Гоце Делчев – 1987
- Пловдив, “Есенни изложби” – 1987, 2012
- Льоне, Германия – 1990
- Модена, Италия – 1991
- Димитровград – 1992
- Кеймбридж, Англия – 1992
- Галерия „Мелон“, София – 1996, 1998, 1999, 2001, 2002, 2003
- Струмица, Македония – 1997
- Галерия “Отечество”, София – 1999
- Бресюир, Франция – 2000
- Галерия “111”, Варна – 2001, 2003
- Галерия “Труд”, София – 2003
- Галерия “Възраждане”, Пловдив – 2004, 2005, 2007, 2009, 2011, 2013, 2015
- “Ателие 3”, Хамбург, Германия – 2005
- Галерия “Владимир Димитров – Майстора”, Кюстендил – 2013
- Галерия “Блу”, Варна – 2014
- Галерия “Форум”, Хасково – 2015
Награди и отличия:
- Награда на „Южна пролет“ Хасково за графика – 1986
- Награда на ОХИ „Пирин“ за графика – 1987
- II награда на Биенале на малкия формат, Лодз, Полша – 1989
- Номинация за цялостно представяне за живопис, Шесто биенале живопис-малък формат, Плевен – 2012
- Номинация от Зонална изложба„ Струма“ – 2013
- Включен в „2000 изключителни интелектуалци на двайсет и първи век“, класация на Международния библиографски център в Кеймбридж, Англия
- Награда за живопис „Сребърно възраждане“ на галерия „Възраждане“, Пловдив – 2015
- Награда за живопис на Зонална изложба „Струма” 2015 г., Кюстендил
- Голямата награда на Международно триенале на акварела, Варна 2016 г.
- Номинация за живопис на Зонална изложба „Струма” 2016 г., Перник
- Номинация за награда на биенале на акварела „Мини Кастра”, Словения 2019
- Награда на международен форум на акварела – Куала Лумпур, Малайзия 2019
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
