Йорданка Николова е родена в село Ресилово, община Сапарева баня, през 1967 г. Завършва специалност „Начална педагогика” в ЮЗУ „Н. Рилски” – Благоевград.
Преди 20 години последва мъжа на сърцето си в Милано, Италия. И там в чуждата държава създават две деца.
Заради епидемията от коронавирус Йорданка и семейството й не излизат навън, но тя е намерила начин да оползотвори времето на изолация, като плете на една кука красиви цветя, гердани и какво ли още не. Ръчно изработените красоти подарява на приятели.
– Здравей, Данче /така я наричат всички нейни близки и познати/, видях твои произведения на изкуството, може така да се нарекат ръчно изработените от прежда с една кука цветя, букети, гердани, чехли… Откога плетеш, кой те научи?
– В момента съм вкъщи заради коронавируса и уплътнявам деня си с плетене на една кука. Децата ми са ученици в 7-ми 9-и клас. Те учат дистанционно, понаглеждам ги и след това хващам иглата.
Майка ми плетеше много, плете и сега. Аз обаче гледах да прочета една книга в повече и не се интересувах много-много от плетки. Обаче един ден мъжът ми (бяхме още гаджета) ме попита мога ли плета на една кука. Защото той можел. Срам, трагедия, той мъж и го може, а аз не. Реших, че ще трябва да се науча и дължа това на майка ми. Трябваше да ми покаже и научи на всичко, което може. Тук отново трагедия, аз съм левичар. Както и да е, показа ми и се започна. Мисля, че съм се справила, колкото и нескромно да звучи. На една кука съм изплела толкова много неща, че вече не си спомням има ли нещо дето още не съм го пробвала. Не искам да се хваля и да излизам на показ, но творенията си заслужава да се видят, още повече че с тях подарявам малко щастие и радост на всички, дето ме познават. В момента плета цветя, стръкове и букети. Създавам си пролетно настроение. Съпругът ми не плете, но само ми намира недостатъци в изработката. Плета и предпазни маски, да съм в унисон със ставащото в момента в цял свят.
– Защо не ги продаваш? Така ще печелиш от вкъщи. Какво работиш в Италия?
– Плета ги за удоволствие и ги подарявам. Не съм мислила да въртя бизнес с хобито си. В Италия съм от февруари 2000 и работих какво ли не. В началото в една малка фабрика изработвахме всякакви видове опаковки от хартия, реклами за големи магазини и каталози за тапети. После се родиха децата и трябваше да търся само по часово. Най-вече почистване по домовете, не помня в колко къщи съм влизала…
– Какво ти е впечатлението, италианките добри домакини ли са?
– Не може да се каже добри ли са, или лоши са. Като всяка домакиня (включително и българската), гледа доколкото може да поддържа чистота. Зависи от времето, с което разполага. Едни градят кариера, постоянно са работа и е ясно, че някой друг (обикновено чужденци, не само защото познавам и италианци) им се грижи за къщата. Други, дето не ходят на работа (имам предвид пенсионери), си имат хора да им чистят, ама само тия дето могат да си позволят. И тук пенсиите не са високи. Попадала съм на маниаци на чистота, едва ли не с език да ближеш, за да е чисто, и на други, дето са доволни, каквото и да направиш. Сега във вирусната обстановка нямам представа кой какво прави у дома (предполагам спазват хигиена от страх да не се заразят), но навън всички са с маски и ръкавици. Тук телевизията денонощно бълва информация за вируса, то са препоръки как да си миеш ръцете, какво да правиш. Постоянно някакви вирусолози, инфекционисти и всякакви марки доктори се изказват и дават акъл.
– Каква е социалната политика на Италия за останалите без работа заради вируса? Получавате ли помощи?
– До момента само обещания. Щели да дадат на всички някаква помощ и на хората без работа, ама бюрокрацията е толкова голяма, че не се знае след колко време ще дойде тази помощ. Като ги слушаш, си викаш браво на управляващите, мислят за народа, а в същото време те си преследват политическите цели и накрая пак народът гладен.
– Как се справяте в тази ситуация като четиричленно семейство?
– Едното ми дете е в 9-и клас, другото в 7-ми клас. Не е лесно, ако някой си мисли, че ние в чужбина имаме джобове, претъпкани с пари, нека да дойде на нашето място за малко и после да говори. Гледаме да се справим по някакъв начин, за децата се прави всичко възможно. Разходите са достатъчно големи – от учебници до обувки, дрехи, да не говорим за спорт и свободно време. Ако пък работи само един родител, е още по-сложно. Дотук се справяхме, страхувам се оттук нататък как ще я караме, защото чужбина не значи бол пари и екскурзии. Това важи за всички, и за хората в България.
– Децата ти са ученици. Ти като учител как виждаш дистанционното обучение, което е въведено и в Италия?
– В момента това е единствената алтернатива. Организацията е достатъчно на ниво, имам предвид всички използвани инструменти за провеждане на видеоуроците, обратната връзка с преподавателите, домашните, контролните и устните изпитвания. Ще завършим учебната година онлайн. Позволявам си едно малко съмнение за качеството на натрупаните знания по този начин, но е мое лично мнение, надявам се да не съм права. Още повече няма друг избор на обучение.
– Къде живеете в Италия? Какви са забраните заради епидемията от коронавирус?
– В Милано сме и това казва всичко. Най-тежко засегнатата област е Ломбардия с център Милано. Забраните са много строги и хората ги спазват, въпреки че изглежда обратното. Естествено, има такива, които се мислят за богоизбрани и смятат, че при тях вирусът няма да дойде и не спазват указанията, но това не значи, че всички са такива. Още повече има засилен контрол и много глобени.
– С какви мечти тръгна преди 20 г. за Италия и сбъднаха ли се?
– Не тръгнах с голямата кошница на мечтите и не защото исках по-добър живот. Дойдох, защото последвах човека, който обичам, и останах по стечение на много обстоятелства. Дори и след 20 години България е още в сърцето ми.
– Имате ли намерение да се връщате да живеете в България, или ще останете в Италия заради децата?
– Каквото даде Бог. Ако ме питаше същото преди два месеца, щях да кажа със сигурност да. В този момент нямам отговор, не знаем какво ни очаква утре. Ще бъда песимист като кажа, че се живее ден за ден, но не мисля, че съм единствената. Надеждата казват умирала последна. Не е вярно, когато надеждата умре, след нея умира и човекът. Последен и сам. Да направим така, че винаги да има живи надежди. Преди коронавируса времената бяха други, сега са други. И не се знае дали ще може да се приберем лятото, като всяка година, заради сложната ситуация.
ЙОРДАНКА ПОПОВА
