Дупничанинът Кирил Милов стъпи на върха от трети опит. Най-добрият ни класик в кат. 97 кг се окичи със златото на европейското първенство по борба в Будапеща след два неуспешни финала – на световното първенство през 2018 г. също в унгарската столица и година по-късно на Евро-2019 в Букурещ, в които остана със сребърен привкус в устата, но триумфът не се забави много. Постигна го с категоричен успех с 4:1 в решителната схватка с финландеца Арви Саволайнен, №1 в ранглистата до 23 г.
Скандинавецът поведе с една точка, когато съдиите поставиха нашето момче в партер. Решителния удар Милов нанесе в началото на втората част първо с избутване извън тепиха, с което изравни резултата, а след това с триточково пренасяне и желязна защита до края.
Титлата е единствена за мъжката ни борба в Будапеща и втора за България след златния медал при жените на Тайбе Юсеин. Общият брой на отличията по сметката на страната ни е 10, което отрежда 4-о място в комплексното класиране. За последно националите ни са печелили повече медали през далечната 1989 г.
Първият треньор на шампиона от Дупница Виктор Бонев е сред първите, поздравили К. Милов след голямата победа. „Кирчо е уникален борец и много интелигентно момче. Беше в 1-и клас, когато влезе в залата за тренировки. Още когато го видях, му казах: Ти ще станеш световен шампион. Имаше добра стойка, беше добре развит. Пуснах го на загрявка да тича заедно с другите момчета, направи ми впечатление, че ги изпревари без някаква предварителна физическа подготовка. Показах му няколко хватки и го пуснах да се бори с негови връстници. Той тогава тежеше 35 кг. Започна да ги тръшка на тепиха един по един. Реших да го изправя с по-тежки състезатели. Не се даде на момче с тегло 60 кг, със заден мост го тушира“, върна лентата назад във времето Бонев и продължи да разказва за перипетиите, през които са минали с Милов, за да стане борец от национално ниво.
„Първото му състезание беше в Стара Загора. Отидохме там и трябваше да мине на кантара, за да може да се запише за участие. В последния момент Кирчо отказа. Молих му се, но той отговаряше: Не, няма да се боря. Казах му само да мине през кантара и няма да се бори, и той се качи за измерване. На следващия ден продължи да не иска да излезе на тепиха. Чудех се как да го накарам и го излъгах, посочих му в залата едно слабичко момче и му казах, че ще се бори срещу него, и така се успокои. Дойде неговият ред и на тепиха излезе момче около 60 кг. Кирчо тръгна да си ходи, но го върнах с думите, че е станала грешка. Все пак борбата тръгна и той победи с туш. Завърнахме се в Дупница и спря да идва на тренировки. Питам го защо, а той ми отговоря, че ще тренира футбол. Казах си как така, та той е роден за борец… С помощта на родителите му го върнахме отново в залата. След това го водя на международно състезание в Австрия. На финала трябваше да се бори с момче от Македония, техен национал, победи го с туш и взе златния медал. Колегите треньори от спортните училища, като го видяха как се бори, започнаха да ме увещават да им го дам да го обучават при тях. Реших да го заведа в „Левски“. Като му казах, категорично отказа. Наложи се пак да хитрувам, за да го заведа до София. Предложих му да отидем дотам, да види как се провеждат изпити и си тръгваме. Кандидатите първо тичаха 200 м. Кирчо излезе първи. На скок от място скочи 2,14 м. Така тръгна кариерата му в борбата. Един час след като приключи европейското в Унгария, му се обадих да му честитя победата. Стана ми драго, като ми каза: „Благодаря ти, бате Вики. Ти си ми първият треньор и дължа много на теб“, заключи В. Бонев.
ЙОРДАНКА ПОПОВА
