Ема Бойчева де Салазар е от малкото усмихнати хора, които познавам. Отдавна не я бях срещала, но напоследък често я виждам на културните събития в града. Преди години познавах и контактувах със сестра й Светла, която се беше отдала на духовни практики с цел усъвършенстване на човешката личност, но за съжаление през 2017 година тя приключи земния си път. И сега Ема ми разказва историята на Бойчевия род и на своя жизнен път.
Родът им идва от село Лешко. От там е баба й Севда по бащина линия. В Лешко е била омъжена и от този брак има две дъщери, но се развежда с първия си съпруг. За онези времена това не било приемливо за обществото и тя решава да се премести в Горна Джумая, където се омъжва за воденичаря Величко Бойчев – дядото на Ема. От него Севда има двама синове. Единият е Крум – бащата на Ема, а известната учителка по литература Севда Бойчева е дъщеря на чичо й Благой. Лятото Севда пристига от Канада, а Ема от Панама и им е хубаво да бъдат заедно в родния си град. Имат и братовчед в САЩ.
Майката на Ема – Мария, идва от село Микрево, община Струмяни. От малка е напуснала селото, защото е искала да учи, но се запознава с Крум Бойчев. Женят се и имат две дъщери. Ема е родена на 10 октомври 1961 година. Сестра й Светла беше инженер хидрогеолог и в известна степен Ема избира нейния път за своето развитие. И двете завършват Математическата гимназия в Благоевград и след това Минно-геоложкия институт в София. Там Ема се запознава с бъдещия си съпруг Карлос Салазар и през 1988 година заедно заминават за Панама, откъдето е той.
„Карлос е дошъл да учи в България с големите идеи след това да работи на Панамския канал, който по онова време се поддържаше от американците, но всеки панамец живееше с мечтата този канал да бъде техен. За съжаление съпругът ми никога не успя да работи в Панамския канал, може би защото беше завършил тази специалност в социалистическа страна, но си намери работа в голяма минна компания. Той е много благодарен на България и това чувство предаде и на синовете ни”.
Питам я дали лесно е научила испанския език. Според нея испанският не е труден език, граматиката е близка до българската, докато в произношението разликата между английския и испанския е огромна. Ема го учи сама, чрез речници, гледане на испански сериали и чрез общуването в семейството. Благодарение на четенето Ема успява да се докосне до стила на Маркес, Кортасар, Изабел Алиенде, Пабло Неруда, Анхелес Мастретта и други известни латиноамерикански писатели и поети. Езикът за нея е голямо богатство. Той е необходим в общуването, но безусловно е задължителен, за да може да се разбере един свят,толкова различен от нашия.
Освен испански в Панама се говори английски и езиците, на които говорят различнити индиански племена. Общо взето там има колонии от цял свят – френска, гръцка, испанска… Когато тя заминава, българите са около 20 души, сега вече са 60. „Всичко има, само дето ескимоси не съм видяла там”, казва Ема.
Когато в България започнаха демократичните промени, в Панама Ема заварва американската инвазия за залавянето на бившия военен лидер генерал Мануел Нориега. „И аз пропуснах демокрацията в страната си. Тогава нямаше интернет и нямаше как да се информирам. Освен това се родиха децата ми и аз се отдадох на отглеждането им. Тогава започваше развитието на минната индустрия в Панама и всичко беше свързано с предварителни проучвания, с пътувания с вертолет и живот на палатки сред джунглата. И аз не бях в състояние да си оставя двете деца и да се отдам на тази професия. За мен възпитанието на децата и контактът с майката е много важен, затова направих избора да бъда до тях, вместо да гоня кариера и да трупам пари. Имам една огромна фамилия в Панама, която много обичам и те много ме обичат. Нещата в живота се променят много бързо и след като пораснаха момчетата ми, избрах учителската професия за постоянна. Преподавах математика и физика в частно средно общообразователно училище в столицата Панама, където живеем, и с тази работа се пенсионирах”.
Там жените се пенсионират на 57 години, а мъжете на 62 и трябва да имаш 20 години трудов стаж. Ема се пенсионира на 60 години, за да натрупа необходимия стаж, но се пенсионира, за да идва по-често при майка си, която е сама в Благоевград, въпреки че можеше да продължи да работи в училището.
Най-високата пенсия в Панама е 2500 долара. Болшинството от хората получават по-ниски от тази пенсия. Стандартът на живеене там е висок. Тъй като има наблюдения от Америка, Ема казва, че в супермаркета в Панама стоките са по-скъпи, но цените за здравеопазване или за съдебни дела са по-приемливи от Америка. В Панама има болници и здравни пунктове за хора без здравни осигуровки и тези, които не могат да плащат, отиват там.
Климътът за много хора е труден, защото е влажен и около 32,33 са градусите през цялата година. Има сух и влажен период през годината. Обедно време обикновено вали пороен дъжд. Ема казва, че е свикнала на топличко и й е добре там. Климътът си оказва влияние и дава възможност на хората да преживяват по-лесно по някакъв начин. Затова бедността не е толкова фрапираща, както в Перу, Чили или Аржентина…
Панама е повече от 1-милионен космополитен град. Интересно се живее в него. Ема разказва, че единствените местни хора там са индианците, които не са много. Те живеят в резервати по техни правила, познават перфектно флората и фауната и използват лечебните им свойства в живота си. Различните племена имат различно облекло и традиции. Туристите често се отбиват при тях, защото имат екзотичен вид. Имат собствени острови с много хотелчета за туристите. Индианките бродират тяхната специфична мола – наслагват се няколко пласта плат, след това се режат форми и се обшиват. Така правят красиви фигури с различни цветове. Преобладават фигури, свързани с природата – цветя, животни, птици и фигури, свързани с техните вярвания.
„Веднъж служебно посетихме вожда на едно от индианските племена, защото Министерството на образованието беше изготвило програма, според която трябваше да се стигне и до най-отдалечените кътчета на Панама, за да се инспектира образователната система. Има недостъпни места в джунглите и там пристигнахме с кану, с лодки и за мен беше интересно да посетя едно индианско училище”.
Покрай реконструкцията на Панамския канал, която започва в края на 19 век, можеш да видиш всякакви националности там. Още през 16 век в Панама идват конкистадорите. Испанците докарват роби от Африка, ограбват и подчиняват местното население. Панама винаги е била транзитно пространство и испанците с идването си там успяват да стигат до брега на Карибско море. Те идват през океана и един от индианските вождове им казва, че там има южно море. Качват се на най-високата планина в тази местност и оттам виждат южното море, което всъщност е Тихият океан. Така че от Панама можеш да видиш Карибско море и Тихия океан. Това е бил пътят за пренасяне на злато и други стоки.
Панамският канал се строи, за да свързва Атлантическия с Тихия океан. Строежа му първо започват французите начело с конструктора на Суецкия канал Фердинанд дьо Лесепс. Оказва се, че в Панама климатът и обстановката са по-различни от Суец и там от малария, от жълта треска и други тропически болести измират много хора, включително и съпругата на Лесепс. Тогава французите се оттеглят от този строеж. Американците го подновяват и през 1914 година го завършват успешно.
„Зоната на канала е около 10 мили и по онова време беше заградена с телена ограда като стратегическо място, и там не можеше да се влиза. От построяването на канала до ден-днешен винаги е имало борба за притежанието му. Каналът е панамски и местните жители винаги си задават въпроса защо американците трябва да се месят в неговото управление. Подписвали са се много договори между двете правителства, докато през 2000 година според последния договор „Торрихос – Картър” американците предават канала на панамците”.
Панамският канал се смята за едно от 7-те чудеса на съвременния свят, чудо на човешкото инженерство в централноамериканската държава Панама. Генерал Омар Торрихос е много важна фигура в историята на Панама. Той е диктаторът на Панама през 60-те години на миналия век, но различен от диктатори като Пиночет. Торрихос е допринесъл много за демократизацията на държавата, за образованието и здравеопазването на населението и по негово време се формира голяма средна класа, защото дотогава не всеки е имал право да учи, но той дава възможности на хората да се образоват и да се подготвят специалисти за администрирането на канала, и затова след 2000 година те го управляват много добре. Панама е и много известен банков център. Имат голяма самолетна компания „Копа”, която осъществява полетите между Северна и Южна Америка.
Ема харесва хората в Панама. „Те са приветливи и услужливи. Вече 36 години живея там и не мога да разкажа нито една случка, в която някой се е държал лошо с мен. Добри и весели хора са и като дойде петък, разпускат, целта е да има фиеста, да има празник. Там разделението между кварталите на бедни и богати е много ярко. Има квартали, в които не можеш да пристъпиш, и други, които са като в Париж и Ню Йорк – с небостъргачите, моловете и всякакви постижения на съвременното строителство”.
Панамското семейство на Ема е от онези хора, които благодарение на генерал Торрихос са могли да се образоват и се числят към средната класа. Свекърва й Елиса е домакиня, а свекър й Карлос е търговски предприемач. Съпругът й също се казва Карлос. Там по традиция първото момче приема името на бащата, така че и първият син на Ема също е Карлос. Съпругът й като малък е бил добър ученик и началната му учителка информирала родителите, че детето е много умно и трябва да му намерят според възможностите си най-доброто училище. Те го записват в Ла Сайе – една верига от френски католически училища. Последната година го изключват, защото вместо на изпит отива на баскетболно състезание и е принуден да завърши в Институто Национал, което е най-голямото публично училище в Панама с дълга история, така че той е доволен от образованието си. Карлос има брат и сестра, които също завършват това училище.
Родителите държат на възпитанието и образованието и успяват да изучат трите си деца. Карлос е инженер, брат му е икономист, а сестра му е адвокат. Тя работи в ООН и е много кадърна. Ема много се възхищава на всички.
„Цялата фамилия са много коректни хора. Аз съм чужденката, която пристига в един непознат свят, понякога ми е било трудно, но тези хора до ден-днешен имат към мен отношение като към тяхна дъщеря. И въпреки че се разделихме с Карлос, съм поканена на всеки празник на семейството, поддържаме връзки с бившия ми мъж, които сега са добри, приятелски и така трябва да бъде. Ако не беше прекрасната му фамилия, моето отношение към живота в Панама нямаше да е толкова добро. Няма защо да сме врагове цял живот, имаме две прекрасни деца – Карлос и Марио. Карлос е роден през 1987 година и завършва психология в Панамския университет. В момента работи към една международна организация „Акнур” към ООН, която се занимава с емигрантите. Има една голяма територия между Панама и Колумбия, която се казва „Дариен”. Тя е джунгла. Там връзката между Северна и Южна Америка се прекъсва и оттам преминават хора, които още бленуват американския сън, поемат пътя на емигрантството и минават през тази джунгла. Труден е този път, свързан с групировки и койоти, които ги превозват, но на панамска територия нещата са организирани много добре. Тези хора се приемат, регистрират се като емигранти по икономически причини или поради преследване и други лични истории. Там идват хора от Латинска Америка, от Африка, от Азия, от цял свят и синът ми Карлос може да общува с тях не само като психолог, но и като човек, който говори няколко езика. При регистрацията на тези хора разговорите са дълги, добре проведени и той се чувства удовлетворен, защото осъзнава, че прави нещо добро за тези хора”.
И двете й момчета си имат приятелки, но още не искат да се женят и Ема се надява един ден да я зарадват с внуци. Малкият им син Марио, който е роден през 1989 година, записва „Философия” в Югозападния университет в Благоевград, тъй като в Панама такава специалност не се изучава. А той я избира, за да дойде в България при баба си Мария. След завършване на висшето си образование Марио оставя много приятели в Благоевград, на които Ема е благодарна, че са направили пребиваването на сина й в Благоевград приятно и интересно. Сега Марио е в Панама и преподава история, география и литература на английски в училището, където е преподавала и майка му Ема.
„Много му харесва учителската прфесия и това се усеща от учениците, които го аплодират в края на часа”, с гордост добавя Ема.
„Никога не съм си представяла, че мога да бъда учителка, но съм благодарна на тази професия , защото през по-голяма част от времето си с младите хора. Може би защото бях чужденка, имах добър контакт с тях и им беше по-интересно да ме слушат. В много от случаите ме имитираха, но когато видиш, че има три или четири чифта очи в класната стая, които те следят с интерес, денят е хубав и се чувстваш добре. Това беше частно училище и отношението между деца, родители и учители беше много добро. Имах много добри ученици, някои от които участваха в международни олимпиади по математика и се връщаха с медали, и аз се гордея с тях. Сега учат в най-престижните американски университети. Много съм благодарна и на колежките ми, защото в продължение на 20 години имаше и трудни моменти в процеса на подготовка за часовете, но винаги са ме подкрепяли и с тях имам прекрасни спомени”.
В младостта си Ема има увлечения по различни професии, но общо взето избира онези, които й се отдават и за които не е нужно да се полагат много усилия, просто защото й вървят.
„Аз много се възхищавам на онези млади хора, които са целенасочени в избора си, докато аз не бях такава, бях малко разхвърляна”, споделя Ема. „Много неща ми харесваха и зарязах рисуването. Понеже ми вървеше математиката, реших, че няма да ми е трудно и я избрах за професия”.
Рисуването е нейно любимо хоби още от детството, но тъй като житейският път й предлага други възможности за развитие, тя забравя да прави това, което обича. „По-скоро аз изоставих рисуването – споделя Ема – и едва един неделен ден през 2012 година се събудих с чувството, че всичко ми е наред, но все пак нещо ми липсва. Анализирайки живота, си дадох сметка, че съм здрава, имам две големи хубави деца, разведена съм щастливо, имам работа и тогава разбрах, че това, което ме кара да не усещам как минава времето, е рисуването. Записах се в курса на известния панамски художник Адонай Ривера Деграсия. Той ми помогна много да продължа да рисувам и да се осмеля да показвам пред публика творбите си, или да изляза от гардероба, както се казва. И сега в Панама имам много приятели художници. Свързах се с една група „Фусион”, където сме около 10 художници с различен стил, и организираме изложби всяка година. Изложбата в Сан Хосе беше неочаквано хубаво събитие за нас. Но за мен рисуването си остана хоби, защото нямам академична подготовка и се чувствам свободна да правя това, което искам и мога. Сега, когато съм във възрастта на 60-те, се радвам, че съм пенсионер и се чувствам богата жена, защото имам повече свободно време, нямам аларма, която да ме буди, няма на кого да се доказвам, и да рисувам е огромно удоволствие за мен”.
Ема рисува това, което наблюдава и емоционално я докосне. Затова е нарекла първата си самостоятелна изложба в Благоевград „Моменти”. Снима моментите, които много й харесват, и след това се опитва да пресъздаде това чувство на платното. Това са простите неща от живота, които й харесват на мига, като едно момиче например, което си пие кафето, или щастлива жена с чаша вино в ръка, възрастна жена, която нежно гали котка в скута си…
„Срещнах тази възрастна жена в Благоевград и ми стана мило, помолих да я снимам и тя ми разреши дори да я рисувам. И тъй като подредих картините си в една малка галерия, покрай която ежедневно минават много хора, осъзнах, че е много важно децата да се срещат с живото изкуство. Колкото спортни площадки, толкова библиотеки и галерии трябва да има, за да може културата да влезе в ежедневието още от ранна детска възраст”.
Ема идва в България заради майка си, на която дължи много, благодарна е за всичко, което й е дала като родител и приятел, и сега, когато тя има нужда от нея, иска по възможност по-дълго време да бъдат заедно, да общуват и да й помага с каквото може. И тя като родител знае колко е хубаво да има близък човек до теб, и не само че е длъжна, Ема обича да бъде до майка си. А обичта не се разказва, тя се живее.
Освен при майка си Ема има все още много приятели в родния си град и винаги идва с удоволствие. Поддържа и приятелствата си в Панама, защото това за нея е най-голямото богатство за един човек – да има с кого да поговори, да сподели хубавото и лошото и да му е приятно в нечия компания.
Текстове на снимки Ема Бойчева
Много интересен живот е имала Ема, изключително усмихната, приятна, позитивна и красива жена.
Адмирации! Жива и здрава да е !
И тая не се Флюбила у некой руШняк…С това колхозно потекло можеше да си живее у Украйна.