Искам да помогна тези същества, които имат някакви физически проблеми, да се чувстват по-добре в този наш свят – ако това се случи, ще съм щастлива и ще умра спокойно
Това не е обикновено интервю. Актрисата Албена Чобанова е изиграла толкова много роли в театъра, но аз бях слушател на нейния житейски моноспектакъл. И си мисля защо другите роли, в които се превъплъщава, да са интересни за публиката, а ролята на живота й да не бъде споделена.
„Скоро ще навърша 60 и точно сега не ми се разказва за миналото. Не знам много, само това, че моят прадядо Николай по бащина линия идва от царските войски в Русия. След победата на комунизма там се преселва в България, купува си къща в Красно село в София. Там се ражда дядо Стефан, бащата на татко. А татко е кръстен на дядо си Николай Чобанов, който създава автобусна линия София-Солун. Бил е много богат. Това ми е разказвал татко. Дядо Стефан е бил бохем човек, но може би е бил репресиран, че е от богат род, и затова идва в Благоевград. Работил е като шофьор, оженил се за баба Кита, с която се обичаха безумно, и им се раждат трима синове. Единият е моят татко Николай Чобанов – известният благоевградски актьор. Родната му къща е зад Камерната опера в града. А мама Савка е от „Грамада”. Нейните родители, баба Вера и дядо Кирчо Манови, бяха най-милите и прекрасни хора, които ме отгледаха. Възрожденски хора бяха, работливи, усмихнати, истински, каквито вече рядко се срещат. Като се замисля, нося страстта на баба Верка към готвенето и подреждането на къщата, към отглеждането на децата и отговорността към работата, имам и нейната естествено чуплива коса.
Майка и татко се срещнали на гарата в Благоевград, влюбили се и за една нощ се оженили. Имам много красиви техни сватбени снимки пред читалището, откъдето е тръгнал театърът в Благоевград – затова на снимката е целият състав на театъра – и отпред майка и татко младоженци. Оженил ги е известният Владо Давчев, който е един от създателите на благоевградския театър, и всеки път, когато ме срещнеше, казваше: „Ако не бях аз да оженя майка ти и татко ти…”. Мама ме е родила на 19 години. Тя сега е на 79, а аз ставам на 60. Пораствахме двете заедно.
Защо трябва да се връщам във времена, които младите хора няма как да си обяснят?! А и на мен ми се иска да гледам повече напред, отколкото назад.
Ако трябва да разказвам за моето детство, нищо друго няма в него освен театър. Там съм проходила, проговорила, всичко се случваше в театъра. Опитвах се на младини да намеря друга професия, нещо друго да правя в живота си, но не… имаше само театър. Как другояче да бъде, когато майка и татко бяха влюбени в театъра. Мама беше цял живот помощник-режисьор и изключителен професионалист, а Николай Чобанов всички го познаваха от сцената.
Учих в Пето основно училище, после и в Седмо, защото майка и татко си местеха жилищата, след това завърших Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” и накрая класа на проф. Енчо Халачев. В живота ми няма нищо друго освен театър. Там срещнах и моята голяма любов.
Беше 1988. Татко ме запозна с Лъчeзар Кацарски, който току-що беше дошъл от ВИТИЗ, млад актьор, и двамата станаха много близки. В началото ми се видя малко надут, двуметров мъж, който гледаше пренебрежително към всички останали, защото си знаеше цената и знаеше какво може. Лъчко се залепи за мен като гербова марка и в годините успя да ме влюби в себе си безумно, безпаметно, безпределно, безнадеждно почти. Той е едно същество, което рядко се среща, много умен, изключително интелигентен, чувствителен до болезненост. Имаше мяра за присъствието на сцената, за отношението към изкуството. В нашата професия това е важно – да имаш мяра за всичко.
Дълго се борихме за любовта си. През това време се родиха три от децата ни, защото и двамата имахме други бракове. Накрая останахме заедно. Така се появи Лъчезар Кацарски-младши, който трябваше да излезе на бял свят през 2000 година, но се появи през 1999, защото е седмаче и в кувьоза се появи проблемът със зрението му. Раждането на нашия син и приобщаването на дъщеря ми Савина от първия ми брак беше подчинено на тази безпределна любов между нас. Смея да твърдя, че Лъчезар отгледа Савина като своя дъщеря. Толкова се привързахме един към друг, че като излизах сама на улицата, не знаех накъде да вървя. Винаги вървяхме заедно, хванати за ръце, и спрях да имам друг живот освен влюбения ми живот в Лъчезар. И така 30 години. В началото 12 години живяхме в гарсониера с двете деца. Беше трудно, но в същото време много уютно и хубаво. Всички бяха против нас, имаше буря, а за нас грееше слънце и не можехме един без друг.
– Как се преодолява миналото на човека, когото обичаш и заради когото не искаш да нараниш никой от твоето и от неговото обкръжение?
– Нищо не се преодолява, живееш с миналото на този човек и ако го обичаш, това минало не тежи. Не възприемам брака за институция, защото съм много свободолюбив човек. Не можеш да ме накараш по никакъв начин да правя нещо, което не искам. Лъчезар е същият, такъв беше и баща му. Трудно се преодолява манталитетът на българина по отношение на това, че трябва да имаш семейство, деца, внуци, и ако не са ти се случили тези неща, значи не си като тях. Никой не си дава сметка как можеш да живееш свободно, без да бъдеш ограничаван в чувствата си. Не става въпрос да отиваш в крайности, за мен важното е, че двама души се обичат и искат да бъдат заедно. Това може ли да се промени по насилствен начин? Не може! Не се притеснявам да разкажа какво ми се е случило, дори с неприятните неща, които съм преживяла, но не обичам да давам съвет на другите как да живеят. Ако обичаш човека, ти ще приемеш и миналото му и то няма да ти тежи. Ще го обсъждате двамата и ще продължите живота си заедно.
– Синът ти Лъчко израсна пред очите ми като талантливо дете – музикант, отразявах почти всичките му изяви от детските години до ден-днешен, а Савина с какво се занимава?
– Тя завърши „Култура и медии” в Югозападния университет и сега е личен асистент на брат си Лъчезар Кацарски. Тя е изумително дете, много нежно и чувствително и безкрайно много я обичам. Без любовта към нея и без безграничната й подкрепа нямаше да мога да се оправя в живота. Моят живот е бурен и Савина винаги е била до мен – тихо, без да се натрапва с присъствието си. Тя е моята половинка. Ако Савина я няма, с много от нещата няма да мога да се справя.
– Една такава забранена любов, преодоляваща хиляди препятствия, със сигурност не е случайна. Какъв урок е тази любов за теб?
– Няма нищо случайно и сигурно е урок, но аз още не съм го получила, защото продължавам да съм влюбена в Лъчезар Кацарски, въпреки че го няма вече 6 години. Продължавам да живея по същия начин, само че без физическото му присъствие. Може би съм късметлийка, че ми се е случила подобна любов и нашето дете я носи тази любов и я разпръсква навсякъде около себе си. Детето ни е родено от любов и е безкрайно добро и интелигентно, защото си е взел и от двамата ни по мъничко.
– Знам, че ти получи „Икар” за ролята на Малама в постановката „Вампир” от Антон Страшимиров с режисьор Маргарита Мачева, където играхте заедно с Лъчезар Кацарски. Кои други роли ви събираха на сцената?
– Невинаги можеш да разчиташ на това, че след като сте семейство, ще присъствате заедно на сцената, макар че сега чувствам липсата му в театъра. Няма ми го партньора, който вдигаше летвата и ме караше да се стремя към нея. Играхме заедно в две емблематични представления – едното е „Двама на люлката” с режисьор Александър Галперин, а другото е „Бягство от Москва”. Последното представление се случи благодарение на срещата на Лъчезар с Петър Пейков, с когото е бил състудент в НАТФИЗ. Двамата бяха открили тази английска пиеса и ме поканиха да играя с тях. В много представления сме се срещали като партньори на сцената, но това са ни двете изключителни срещи в театъра. В тези две представления играхме двойка в някакви други животи.
Откакто Лъчезар го няма, съм се посветила на това да вярвам, че любовта и добротата между хората са много важни. За мен не красотата, а добротата ще спаси света. Искам децата ми да живеят в свят, в който, когато спреш на инвалидно място, да знаеш, че има човечета, които имат необходимост от това място и не трябва да им го отнемаш. Искам да направя така, че светът да е усмихнат, защото животът е много кратък. Не разбирам какво делят хората, за какво се карат, защо са намусени и не казват „Добър ден”, защо се мразят един друг… Давам си сметка, че децата ми трудно живеят в Благоевград, защото за Лъчезар, който е незрящ, няма достъпна среда. Ако има светофари – те не свирят, ако има улици – повечето са разбити, да не говорим за тротоарите, ако има стълби – повечето са счупени. Ако мога поне едно нещо да променя, за да може, като си отида, да му е по-лек животът, бих го направила, но не знам как. Повярвай ми, на това съм посветила сега живота си, без да бързам, лека-полека да убедя хората да приемат другите, различните от тях. Не със съжаление, да ги приемат като равностойни хора, с достойнство. Синът ми Лъчезар се обижда, когато кажа „нашият свят и твоят свят”. Казва ми: „Добре, мамо, нашият свят не е ли един?!”. Да, така е, но той не вижда улиците, хората, препятствията и въпреки това има своето вътрешно зрение, с което познава кой човек е добър и кой лош. Това искам – ако мога, да помогна тези същества, които имат някакви физически проблеми, да се чувстват по-добре в този наш свят. Ако това се случи, ще съм щастлива и ще умра спокойно.
– Какво като родители оставихте на вашия син и какво той ви даде на вас?
– Още когато разбрахме, че сме безсилни да променим проблема със зрението, се постарахме да му оставим един свят, в който за него да няма непознати неща. Аз до ден-днешен отдавам всичките си свободни минути и секунди на това дете, за да може да слуша музика, да гледа театър, да ходи на кино. Единият му четеше субтитрите, другият му разказваше какво се случва в действието. У нас е празник, когато гледаме кино. Даваме му всичко, което от нас може да получи като духовна храна, и още не съм му пуснала всичките прекрасни филми, не сме изслушали цялата хубавата музика, има още хубави представления, които можем да гледаме, и го правим всеки ден. Нещата вече се обърнаха и съвсем наскоро той ме заведе на концерт на Крис Айзък в София, в който двамата имахме прекрасно преживяване под луната. Дори танцувахме като влюбена двойка, толкова хубаво настроение имаше на този концерт.
Лъчезар-син ни научи, че суетата в този живот е напълно безполезна. Ние, които имаме зрение, като че ли пропускаме много неща, които се случват в тази минута около нас. Случвало се е той да чува птичка, която пее в гората, или влака, който свири на гарата, а в този миг ние слушаме тенджерата на печката – колко са различни двата свята, но попадайки в неговия, открихме толкова красиви неща, които до ден-днешен не мога да опиша. За да знае детето, че си до него, трябва да го хванеш за ръка. Или за да му покажа, колко много го обичам, да стоим прегърнати поне пет минути, за да усети сърцето ми, иначе той не знае как изглежда майка му и всички около него. Ние му описваме външния си вид, но в един момент си мисля, че е по-важно да му прочета приказка или да изгледаме един филм. Преди години седяхме на морето и ние с баща му си затваряхме очите, за да слушаме шума на вълните. Това е нещо, което не може да се разкаже и да се опише.
– От срещите си с Лъчко-син се убедих, че той превръща всичките си емоции в музика.
– Да, така е, но аз вече си мисля за други неща – чакам да срещне любовта, девойка, която ще се влюби в него и той в нея. През годините се научихме да бъдем толкова откровени един с друг, че не се притеснявам да му задавам подобни въпроси. Така или иначе животът ни събра, за да си помагаме взаимно. Страхувам се, че ще ме напусне и ще отиде да прави музика на друго място по света, но и това не е страшно. И това ще превъзмогна, стига да е щастлив. Искам светът да е отворен, да няма граници за изкуството. Това е моят живот и сега е посветен на това – светът да стане по-красив за Лъчко и за Савина, да загърбим старите манталитети и разбирания. Често си говоря по тези теми с младите ми колеги. Не ми се връща в миналото, защото Лъчезар ни заведе в други пространства – мен и татко му.
– Как се промени за теб театърът през годините като отношения, като роли, партньори?
– Много обичам театъра – толкова много, че до ден-днешен като вляза в театрална зала, се чувствам като малко дете! Изтривам всичките си знания и сядам да гледам театър като неангажирано с нищо друго същество, и не мога да се нагледам. Театърът се промени. Дойдоха много млади хора. С актьорите, които напуснаха земния си път, между които беше и Лъчезар, завърши цяла епоха в Благоевградския драматичен театър. Останахме двама-трима колеги от онова поколение, което помни миналото. Това не е просто приемствен преход. Един период свърши и започна съвършено друг. И сега с младите ми колеги се опитвам да се впиша в това изкуство, което обожавам, защото само в театъра за два часа можеш да забравиш кой си и да си някой друг. Имам чувството, че с тези млади актьори отново изграждаме този благоевградски театър. И много ми се иска не само да оцелее, но и да е модерен, съвременен, с хубави представления, и съм сигурна, че това се случва. Лесно е да кажа – след мен каквото ще да става, но не, не е така. Ще мисля за театъра до последната си секунда. Младите актьори са различни, с друга чувствителност, с други разбирания. Случва се да се съберем в едно представление, да се напасваме и когато успеем да намерим общия път между нас, е нещо прекрасно. Вече има такива представления, в които се чувствам добре в компанията на младите и ми е много хубаво. Имам надежда, още ми се прави театър и няма да спирам. Докато мога, ще играя.
– Как ще посрещнеш 60-ата си годишнина?
– Не обичам рождените си дни. Родена съм на 2 септември и винаги сме бързали на моя рожден ден, защото тогава се открива театралният сезон. Имала съм един-два рождени дни, в които съм била извън театъра, за да празнувам. По-важното е, че не обичам шумни купони, не обичам празненства, на които да събирам роднини, които и без това не са много. Ще си взема децата и ще отидем някъде, но още не съм измислила къде. Обичам да се качим всички в колата и да пътуваме някъде, например да отидем до Байкушевата мура и там да описвам дърветата на Лъчезар. Сигурно това ще направя – бягство в гората, ако децата ми не са решили нещо друго, защото те обикновено ме изненадват. Обичам да е ненадейно, естествено – това, което се случва на мига.
Албена е оставила много незабравими мигове на театралната публика. Сега със сигурност заслужава своите лични мигове, които не само спират дъха, но и които ще й дават сили и възможности да продължи своята битка за обич, щастие и достойнство!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
