Познавам и обичам селските хора, най-вече възрастните, заради тяхната откритост, сърдечност и гостоприемство. И скромност – дори ако са направили нещо голямо. Като Костадин Гогов с неговия краеведски труд за трите села Кръстилци, Богородица и Лебница, издаден в два огромни тома.
В Кръстилци авторът е живял до 23-годишна възраст (роден е 1945 година), а над половин век вече живее и общува със съселяните си огражденци, слуша и записва спомени на стари хора – първо в паметта си, после и на хартия; участва в стопанския и културен живот на Лебница и днес. Със съпругата му Мария са щастливи, че потомството им е край тях – дъщеря и двама синове, шестима внуци и трима правнуци, които живеят в три къщи. Всичко са постигнали с много труд.
ПРЕДСТАВЯНЕ
Тук съм зет. Тая къща я построихме с жената. Дедото (тъстът – б.а.) имаше друга – дадохме я на щерката, сетне на другия син построих до училището. Всеки си е поотделно. Около мен са си децата, 6-има внуци и 3-ма правнуци вече, затова тая маса е толкова голяма. Работят почти всички в железниците. Единият син се отказа от железниците, в Струмяни беше ръководител движение – на червен светофар му избяга влакът. Как двамата машинисти не видяха?! А отсреща – влак от Сандански, добре че не беше тръгнал още. Началникът на гарата е там и като не спират, бяга и изключва тока, та влакът до „Мамин Кольо“ спира. Тогава се отказа, казва: „Легна – катастрофа гледам все пред мен, зад мен“. Дъщерята е в Кресна ръководител движение, мъжът й в Кулата, а пък техният син е началник на гарата в Сандански. Другият ми син е ръководител движение на гара Сандански. Но всички живеем тук. Тая къща е на големия син и на мене една стая отдолу, повече не ми требва. Внукът завърши за агроном, работи в земеделската аптека на село Струма. Трудолюбив много. Направиха още един етаж нагоре, стяга го. Работят децата усилено. Снахи – редкост, със злато не се купуват. За зетя пък нема що да говорим.
ИДЕЯТА ЗА КНИГИТЕ
Преди книгите аз бях набрал много материал. И аз бях в железниците 28 години стрелочник, оттам се пенсионирах. Ама имахме животни и ходех по животните – та всичко съм го записал по баира. За да напишеш нещо, требва да имаш тишина. А ние с жената сме в една стая, освободили сме всичко на децата, да не пречим. Материала за книгата там съм го написал.
Започнах да записвам преди 30 години може би. Аз я направих книгата, но не знам къде, как, що. Жената има първи братовчед, който е писател, оправен, в София живее, дадох му да види материала. След пет-шест месеца ми вика: „Батко, много е хубава книгата, даже съм се разплакал на някои места, но на теб не може да се издаде книга, защото ти си никакъв, ти си със седмокласно образование и не можем да ти издадем книгата. Не може да се издаде тая книга“. И нищо.
А пък 2006 година сформирах фолклорна певческа група към читалището в Лебница, почнахме да пеем на различни места, одобриха ни хората. Тук имаме много хубав колектив. Тогава се срещнахме с Катя Ерменкова от Сандански – първата книга за Кръстилци с нея я правихме. Дадох й готови материали, но излезе чак след шест години. Редактори са Веса Милчева и Иван Топалски. Втората книга с Веса Милчева (вече покойница) от Джигурово я правихме.
Аз не съм писател, казах ти. Книгата е краеведска. Материалът е мой, всичко, което съм го написал, е истинско, вземено от хората. Написано е кое от кой съм вземал. Втората книга започнах 2011-2012 година.
МОЯТ ЖИВОТ
Роден съм на 8 ноември 1945 година, от втори брак на майка и на татко. Бил съм на година и половина, когато убиват баща ми. Той е кмет на селото в най-тежките следвоенни години, слагали са наряди, трябвало е да се грижи кой колко трябва да даде. Не му е било лесно – от 1938 до 1947 година е бил кмет. Има негова снимка в книгата и на корицата.
Оттам започват мъките. Една година след смъртта му майка живее в къщата на баща ми, ама леля, бог да я прости, казала: „Зарад теб го убиха моя брат, не искам тука да седиш“. И майка с мене отива на калитатата й на чардака. Те по полето тука работят, а ние с нея сме се приютили там цяло лето. До есента. Довадат си тогава калитатовете, поемат си чардака, оттам майка вдига багажа – и на хамбара спим. Есен е. Никакво отопление. Минава една жена и казва: „Как така, мари Цвето, тук ке седиш с това дете? Ай ке питам мойо син Стойо да те прибере“. Казва на сина й, той идва, взима ни и три години при тях живяхме лете и зиме. Майка разправяше: „В една стая сме, на мене ми е неудобно, оти они са млади, аз искам в другата стая – он вика: „Нема, тук ке си си, при нас, с детето“. Просто са били човечни. Така сме оцелели! След това тоя човек и очо му (вторият му баща – б.а.) направили на майка една колиба с две стаи с плет и там вече отидохме да живеем.
САМОТНО ДЕТСТВО
Като ни прибраха тия хора в къщата, им се роди дете и го кръстиха Вельо. Радвах му се аз. Беха им починали две-три деца. Летно време ме караха с тях на нивата, бил съм на три години, да го люлям. По-късно гледах и на пръв братовчед детето, ама тогава бях на 5-6 години. А когато бяхме на хамбара, майка ми ме връзваше с едно въже, беше го зашила за антерията. Хамбарът беше с четри окна, на отворите с халка и съм вързан за халката и оставен в хамбара. Той е ограден с дъски, вратата е затворена. Аз съм отгоре, децата си играят отдолу, не могат да влязат при мене. А майка ходеше аргатинка.
Като наголемях, не може да ме оставя. Вече към бил на 6-7 години, две лета бях на кръстилския връх Свети Спас. Там има една скала – не е съвсем пещера, ама със сушинка. И една дъбица по-широка – за нея майка беше вързала маторица, и три-четири кокошки имахме. А она караше с нея една коза, да мъзе млеко от нея. От кръстилския връх ходеше по нивите на свекър й край Струма и вечерно време довадаше там. Оттук до Кръстилци са 5 километра, а оттам нагоре до кръстилския връх са още 5, дойде при мен да е вечерта. А аз цял ден сам.
Един път разсипах водата, а пък кладенецът е далече. Дойде майка, тера вода – нема вода. Айде нощеска ходи да докара вода.
Под върха има голяма нива и един път седях и слушах песни, жътвари пеят през летото. Рекох си: „А, тия са мойте сестри!“. И они пееха така. Отидох по-близо до нивата, слушах и видех, че не са мойте сестри. Жнаха, жнаха тия хора и си бегаха. Тръгнах да се връщам насам, откъде съм минал – не мога да се сетя. Вечерта довада майка, качва се отгоре на върха и вика: „Костадине, Костадине!“. Чух й гласа и почнах да рева.
В Кръстилци училището ни беше до седми клас. В първи клас бяхме 27 деца, а седми клас завършихме 10 и никой не учи повече. Докато отидех войник, само един път бях ходил до Благоевград. Не знаех нищо. Откараха ни в Телиш, Плевенско, и сутринта като станах – малее, равнина, не мога да видя планина!
МАЙКА МИ ЦВЕТА
Като убиват баща ми, голямата ми сестра е на 12-13 години, брат ми по нея е три-четири години по-малък, а другата е родена 1940 година. Те един по един си бегат при дядото от първия им баща. Майка го попитала какво да прави, а той й рекъл: „Ами, невесто, децата от моя син да си довадат тук. И ти ако искаш, дойди, но онова дете не го искам тука – остави го. Аз имам имот – ке работиш да си изгледаш тия деца“.
Едни хора от Левуново, леля на покойния уролог в Благоевград д-р Велев, е искала да ме вземе, била бездетна, но майка не ме е дала. А свекър й е накарал майка да се ожени за баща ми – на него умира жена му: той дете ли да гледа, животни ли. И още нямало 40 дена, се жени за майка. Свекър й казал: „Той е добър човек“. Защото са имали много ниви, много животни, а той като кмет им е писал да дават малко наряд. Татко е гледал по-малко наряд да дават хората, да имат да си хранят семействата.
Животът на майка ми беше много, много труден. По цял ден работеше. Нямаше добитък. Но никога не сме гладували! Със скапани дрехи и боси сме ходили, но аз не помня ние да сме гладували! Хляб е имало достатъчно. Майка е работила, свекър й е давал жито. А със скапани дрехи сме се наодили.
И така, докато брат ми направи 17 години, тогава и мен са ме откарали в тая къща да живея с чичо и стринка. Там беше и свекървата на майка – баба бежанка от селата в Гърция, на „лю“ говореше, много се имаха с майка ми.
Майката на майка ми е от Яково, татко й от Игралище, ама идват в Кръстилци да живеят. Нивите им били до нивите на първия мъж на майка. Видел я бъдещият й свекър, че е работна, и казал на татко й: „Щерка ти яз ке я взема за снаха“. „Ама малечок е сино ти!“. „Ке порасне!“. Кога той става на 17 години, майка е на 27 – правят им оглава, годеж, сгодяват ги. Като казали на майка, че ке ги главяват, тя казала: „Е как така? Яз това съм го задевала, носила съм го тук като момичка“. Много доволна е била майка от първия мъж.
УБИЕЦЪТ НА БАЩА МИ
Като убиват баща ми през пролетта, решават да продадат стоката. Майка ме заденала на гърба и с роднините карат стоката да я продават. По пътя майка спряла, она до три години ме е доила, да ми даде да цицам. Разказваше ми: „Ония карат напред животните. Задевам те, тръгвам и я го тоя – убиеца на баща ти – излезна от андъко и изкара пистолет към мен: „Защо си ме кълнала ти?“. „Ами аз теб не кълна, аз кълна тоя, що го е убил“. Рекох да се загърна отпред, а той: „Не се бъркай там, с един куршум и теб, и детето ке утепам. Ако съм го убил твоя маж, две деца имам, и двете в един гроб да ги сложа“. Наскоро след това за 24 часа и двете му деца умират. На тоя човек са му умирали много деца. Тия две деца малко са се задържали, на 3-4 години са били.
Заради една кавга на хорото тоя, дето убил баща ми, почва на животните да му прави зян. Татко пък нали е кмет, наряд пуска – той не го дава. Това е по думите на майка. Оттам са се заяли. Дал го на милицията, те казали: „Нема да ходиш сам“. Ама татко кренал сам да бере дърва за колци от гората. Някои казват, че друг го е убил…
В ЛЕБНИЦА ВСИЧКИ СА СВЪРЗАНИ С БОГОРОДИЦА
До 23 години бях в Кръстилци, на 23 се ожених с мойта госпожа и дойдех тука да живея. И като реших да правя втората книга, си викам: Та аз в Кръстилци съм бил 23 години и направих книга, а тука съм много повече години, знам повече, историите на хората, всичко знам… В Лебница всички хора са свързани с Богородица.
Богородица е старо село, не знам колко. В него са живели турци, а в горния край – българи. Откъде идва името? На християнските гробища вечерно време почнало да се явява светлина. Отиват, гледат – една жена напалила огин и свети вечер. Хората решили, че това е света Богородица. И църквата носи името „Света Богородица“. Заобиколена е от седем параклиса. По време на испанската болест (1918 година – б.а.) са направени, че много хора са умрели, и заграждат селото с черкви. Църквата е построена 1882, същата година е построена и кръстилската. И двете са шарени от един и същи майстор.
В черквата на Богородица има вътре нарисуван турски фес. Според предание турска кадъна много пъти сънувала сън с едно черно куче – захапе някой турчин насън и той наяве умира. Решили турците да напуснат селото и искали първо да запалят църквата. Но като влезли вътре, видели изрисувания на стената турски фес зад вратата, още стои тоя фес, отказали се да я палят и избягали.
Като тръгнали да бягат турците 1912 година, започват тука да разделят нивите, кои са дали повече лири на бея – са взели повече имот. Има предание, че беят идва, взима парите и си тръгва. По пътя покрай Струма го пресрещат и го ограбват.
Един по един се заселват хора тук и 1918 година вече му слагат името Лебница. И от Кръстилци идват, и от Богородица, и правят две махали. Направили в Кръстилската махала кметството, а после и училище. А властта била поделена: от Богородица – кмета, от Кръстилци – писар (Дамян Лябев).
2018 година подсказах на сегашните кметове – 100 години правеше това село. Никой не прояви интерес. Тука ако ти кажа, 10-15 книги в това село не са купили, а и тия, що ги купиха, може да не са ги прочели. Аз на родата ми на всичките съм подарил книги. Книгата за Кръстилци си я купих от Катя Ерменкова – 50 книги по 16 лева, и ги подарих. От село Богородица много хора си вземаха книги.
СПОМЕНИТЕ НА МАРИЯ
Костадин: Жена ми е раждана в Богородица.
Мария: Помна кащичката на дедо ми, едно деренце оттам надолу имаше. Като дете оттука, като са ме карали, иначе не помна кога сме живели там. Тука в една колиба живеехме, докато напри татко кащичката – отгоре две стаички, отдолу с каменна зидария животните си вкарувахме. Самоук майстор беше.
Костадин: Майстор беше и голям историк беше. Аз от него много работи съм научил. И песнопоец беше, много песни знаеше.
Мария: Четвърти клас беше завършил, ама много помнеше.
Костадин: Аз това викам – ако бех завършил 11 клас, нещо повече можеше да стане от мене. А не са ме спирали да уча. Брат ми каза: „Ако искаш да учиш – върви учи!“. Ама никой не отиде от селото.
Мария: Ами гледаме един от друг. И мене ме праща татко. „Ааа, дружките ми са тука, не одат на училище!“.
ЖЕНИТБАТА НА МАРИЯ И КОСТАДИН
Мария: Ами всичко е до късмет, божа работа. Виждала го бех тука, едни кукери довадаа от Кръстилци, ние момичета на улицата. Ама тогай не се познавахме. И любовта, и таксирато, как да го кажа, тия са си заедно. И късмето!
Костадин: Кога ходихме кукери, се запознах с момиче от Богородица. Отидехме в Богородица, едно друго момче ходеше с едно момиче от Богородица, и решихме да се женим с нея. Тя вика: „Аз ке спадна на сватба в Лебница и ке бегам по тебе“. Я, ама дойдех вечерта при брат ми Живко в село Струма за спане и кога станахме сутринта, река Лебница – брег в брег вода, нема мост. Не можех да мина.
На другата вечер отидехме самодейният колектив на обмена на опит в Габрене, пеяха момите. Върнахме се оттам и голямата ми сестра вика: „Костадине, ай да идем на Лебница!“. Беше канена на сватба у пръв братовчед на мъжа й. Дойдехме в Лебница, кръщелниците (ние сме калитатове на тех) предложиха да ме запознаят: „Тука имаме мома за тебе“. И като че ли „Амин!“ каза.
Мария: Моя първа братовчедка с него се запознала и ми вика: „Дода Маро, ай да идем при вас, да пия вода, мари. Иначе по рода ми се пада леля, ама она на мене ми вика „како“. Дойде да пие вода и току оп – след нея дойде дома и мъжа й с Костадин. Говорихме си. В понеделник отиде баща ми в Сандански да разпита, питал беше некои от Кръстилци. Они му кажали: „Не е лошо момчето, сирак е…“. И как некех, току кандисах. (смее се)
КРЪСТНИЦАТА ВАНГА
Костадин: След първото дете съпругата има три спонтанни аборта. Много трудно се доближихме до Ванга.
Мария: Онодеше, беше му поръчала да откара легенче, кукла, повой. Тя бае. До годината чувахме ги тука, докато се роди Данчо. Сетне пак ги откара там. Таксират е, одихме навсекъде. Щом почна третия месец, двайсетия ли ден ке е; и с инжекции, лежах в болница в Сандански, преди да родя Йордан. А първия път ми се случи в Кръстилци на Спасовден, на връо бехме горе. Ама все викам оти ми дойде зор. Он караше курсовете за шофьор, вика: „Яз ке ида на Сандански на изпит и оттам ке ида на Кръстилци. Ти оттука (магаре имахме тогава) тури люлка на магарето, сложи детето и ке дойдеш и ти да идем горе на връо“. Връо е над селото. Пет километра оттук до Кръстилци и оттам нанагор още пет. Бременна съм в третия месец. Тука имаше роднини, втори братовчеди, и они поеха магарето с детето нанагор. Абре, абре – и яз по них. Дай, дай… Ода на Кръстилци, етървата и деверо товарили мулето и на детето люлка вързали – от магарето го свалиха, на мулето го туриха детето. И въобще не починах. И Костадин беше ойдел. Ойдохме на връо, они раздават там в черквата, яз докат се върнах долу и – ай… Много натоварване. Една година, две години – забременей, подхвърли го, забременей, подхвърли го… Насам-натам по докторе. Еле една леля имах, бог да я прости, она кажала на бригадирката: „Малее, нашта Мара па е бременна. Дали нема да го развали па?! Да има как да иде до гледачката…“. А бригадирката рекла: „Яз не мога да влеза, ама един учител имаше тука, Бръчков се кажуваше – той влиза при нея. Кажи на Коцето да идат до нея“. И така тръгнуват они с Костадин да идат до него. А тук имаше и друга учителка – Стефка, па и она влизала. Креналиони: „Дек ке идете?“ – „На Петрич“. И она тръгнала. Ойдели беа при Бръчков, та он го беше вкарал при нея пръво.
Костадин: За първия син като отидох за име, тя попита кое поред е. Викам – второ. Тя: „Как е второто? Колко спонтанни аборта има?“ – Три. „Ами това е петото!“. Викам – не знам. „Я, виждам ги тука, виждам ги! Пет. Йордан ке му е името!“. Когато се роди третото ни дете – тя настояваше да имаме трето дете, аз не – като я заведох в родилния дом в Кърналово да ражда, Мария ми вика: „Костадине, кажи на калиманата да сложи на татко името – Киро!“. Викам: „Иди й кажи ти! Не мога да й кажа”. „Еее, толко много се имате с нея!“. Така беше. Ванга гледаше с чисти хора да си има работа. Отидех и викам: Калимано, имаме момче, идвам за име. „Е как, бре, искате да му е името?“ – Ако може да е на дедото, Киро да му е името. „Кой бре настоява толко много?“ – И двамата. „Не двата, единио настоява. Не го е родила на Кириловден, аа! Насред лето Киро ке му тури името?! Кой празник е? (сама си задава въпрос и сама си отговаря) Мариинден – аа, Марин е тюрма. По Мариинден е Илинден – айде Илия ке е!“. И почна много случки да разправя…Трудно влизаха хората при нея. Ама после я карах по сватби и по кръщенки с колата. Тогай немаше и коли.
Дъщерята Цвета е родена 1968 година, Йордан е 1973, а 1977 е маленкият – Илия. Дъщерята ги изгледа. Она беше на 9 години, кога се роди третото. Цвета живее там, където ние живеехме преди. Къщата на бабата и дедото бабата й я прехвърли. Цвета и децата гледа, и баба й гледа. Тая ни е трета къща иначе. Първо живеехме в старата махала, къде татко беше направил къща. Сетне 1960 година направихме къща над училището и там живяхме. Айде, решиха па тука да направим, оти тоя парцел си е наш.
РОДНИНИТЕ НЯМАМЕ КАВГА
Мария: Аз съм сама, немам братя и сестри, но етърви, зълви ме приеха като тяхна сестрица.
Костадин: Ние нямаме кавга, защото майка на всички ни раздели поравно – на никой нищо! И всеки си тръгна по пътя, и всеки я уважаваше. Много я гледа на брат ми жената, много.
ХОРАТА В МИНАЛОТО И СЕГА
Костадин: Чини ми се народа сега станаха по егоисти. В Кръстилци като живеех, и тука като дойдох, ние бехме всички много задружни. Откак дойде тая демокрация, върнаха земите на хората, озвери се народа, изпокараха се, не се искат ни братя, ни сестри да се гледат, злобата стана много голяма. Ние нямаме ни откъм майка, нито от баща й.
Мария: Откъм майка са 7-8 деца и откъм баща ми са 7-8 деца. Нашите роднини – и откъм майка ми, и откъм баща ми – за имот не сме се карали. Аз съм била сама, правила съм три сватби, кръщенки на децата на внуците и на правнуците – съберем се 200-300 човека. Майкината ми рода правим родова среща всяка година, по 100 човека се събирахме. Дедо ми имаше ниви в местността Белио камен, от Богородица надолу, от Лебница е по-далеко. По 100 човека всека пролет на 1 май се сбираме там целата рода с колите, равно е там, къде одим. Обикаляме. Музика, хоро, кой му се играе – играе, на кой му се седи – седи. Понамалехме сега, братовчедите измреха, вуйни, лели, вуйчовци – фрет заминаха. Ама немаме кавга и с кръстилската рода. Кръщенки съм правила тука, помагаха на сватбите, като сложим тука по целата улица маси.
ТРУД ТЕЖЪК, ТА ТЕЖЪК!
Костадин: Много спечелихме, много работихме, много изтормозих и жената, и децата. Аз бех стожера, що изкараме, постройвахме, вземахме инвентар, имахме крави, коли. На децата, внуците купихме коли. Викат: „Ее, Гогата купи на внуците коли“. Не Гогата ги купи, внуците си изкараха не за една кола, за две! Ами детето на дъщерята беше в първи клас. Аз ги изпратя кравите нагоре, а оно всека вечер ходеше ее отгоре да ги докара. Тогава немаше телефони, та одех по него, не знаех къде отиде това дете. Сетне викам – ай, една кола ке му вземем.
Мария: Тормозехме ги много – и крави, та овци, кози по 20-30 имахме.
Костадин: По два тона тютюн сме изкарвали. Само една година изкарахме тон и половина. Домати 9 тона и по пазарища… Всичко с труд!
Мария: Труд тежък, та тежък!
Костадин: А и децата са оправни, научил съм ги всичко да си работят, и внуците. Е сега на маленкия син децата не са научени на нищо и му казвам: Ивайло бе, ти по-голям ли си от комшийското дете? „По-голям“. Ами оня работи с майка му и с татко му. „Ами та мен никой не ме е накарал да работя“. И оно чека…
Мария: Децата на щерката и сина на Данчо вечер кат докараха козите, с кофичките надпреварваха се кой коя коза да хване да я измъзе. На Данчо неговото не е женено, ама па много работи, в аптеката селскостопанска работи на село Струма, тука оранжерия 5 декара. Всички тука с оранжерии се занимават. Животни – не. Само нашият комшия гледа към 100-150 овце, та 200 ле са. Горе на тумбата ги затварят, сутринно време ги прекарва нанам, вечер навам. Аз седа тука на пейката и ги гледам по баиро къде минават. И моят братовчед има към 10-20 ли са, това е. Козички тука имат двамина по 5-6. И това е, нема повече.
БЪДЕЩАТА КНИГА
Не съм приключил с книгите. Искам за село Струма да направя книга. Всички стари хора измреха, много трудно е, но все пак нещо ке измисля да направя за село Струма. И за самодейния колектив в село Лебница, понеже сме участници, аз го създадох тоя колектив за народни песни 2006 година. Тук имаше много голям колектив още от 1955 година, водеше го един Живко Терзийски. Я, ама като дойде демокрацията, и той се разболя, читалището се затвори. А аз имам внучка, която пее сега в ансамбъла, карам я нагоре-надолу. И аз ходех, пеех, имам два златни медала, и внучката започнахме оттам. 2006 година сестри Бисерови правиха на Рожен събор, та оттам вече направих читалище тука.
Мария: И в пиеси играехме, он беше свекоро, аз бех свекървата.
Костадин: Ами ние още участваме! Малко трудно ни качват на сцената, ама продължаваме.
Записа ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
