Снежана Стойнева е родена на 27 ноември 1962 г. в Кресна. Завършва геология и проучване на полезни изкопаеми в Перник (1981) и работи по специалността си в мина „Пирин” – с. Брежани до 2006 г. Завършва и логопедия в ЮЗУ „Н. Рилски” – Благоевград (1999), но не я е упражнявала. Нейни стихотворения са включени в „Българска национална антология (жени – избрано)”. Издала е стихосбирките „Далеч… в съня ми” (1994); „Хълмът на пеперудите” (1996); „Солени са ми устните” (2000); „Дива котка е душата ми” и „Искам да живея като птица” (2018).
Съдбата й е изключително драматична и интересна. Дошла е на този свят благодарение на Ванга. Красивата нежна девойка си избира „мъжка” професия – геолог, и цели 11 години слиза дълбоко под земята. Оцелява след взрив в мината, при който според специалисти оцелява един на милион. Тя умее да пише стихове и разказва увлекателно и мъдро – като същинска представителка на зодия Стрелец, го прави искрено и без превземки. Предлагаме ви нейната история от първо лице за нещата, за които е мечтала, които е преживяла, които я вълнуват и в които вярва.
ПА КЕ Е МОМА
Родена съм ноември, март или април майка е разбрала вече, че е бременна с мен. Предполагам колко е била напрегната и притеснена – ако е пак момиче, колко трудно се прави чеиз, прикия. Баща ми искал син, разбрали са се, че ще имат четвърто дете, но не били сигурни, затова решили да питат баба Ванга: ако е син – да продължи бременността; ако съм момиче – майка да направи аборт в Сандански.
Моите родители имаха мотор и от Будилци са отишли в Петрич с мотора. 1962 година не е имало много хора, не е имало струпване пред вратата. Баба Ванга явно е предугадила, излиза и се обръща към майка по име: „Какво, Славке? Дошла си да ме питаш какво ке имаш? Па ке е мома. Обаче това, що си го намислила, да не си го работила! Оттука с Христо – дома! Три рози имаш вкъщи, още една роза. Она ке ти е най-умната, най-убавата, она ке ти е гордостта!”.
„Еее, аз само рубата не мога да им направя на тия момичета…” – само това й казала майка.
Прибират се с баща ми обратно, вече знаят какво ще имат. А когато се ражда момиче на 27 ноември, виждат, че Ванга наистина е познала.
Казвам се Снежана, защото е валяло сняг, когато баща ми дошъл да ме вземе от родилното в Гара Пирин. Кумът бил написал на листче три имена, те избрали Снежанка.
Акушерката Цветанка и майка ми са се познавали много добре, трите ми сестри са родени при нея през две години: 1956, 1958, 1960 и аз – 1962. Акушерката започва да я уговаря да ме осинови, познава ги с баща ми. Майка се съгласила, но когато баща ми дошъл, казал: „Нямам аз деца за даване. И девет да имаме, ще си ги гледаме…”.
Баща ми се казва Христо Куршумов. Фамилията Куршумови е от гоцеделчевското село Делчево. Прадядо ми е бил вестоносец между четите и заради бързоходството и бързия му говор са му викали Куршума, оттам – Куршумови. И приятелите на баща ми му казваха така: „Куршум, здравей!”.
Тръгват си те с бялата кобила, седи майка с бебето в ръцете върху червения вълнен килим. Влизат в село Будилци, той води кобилата и хората го питат какво си имат. „Каквото си немахме!” – отвръщал той. Докато стигне до дома, много хора разбрали, че има син. Така са го изтълкували.
ЗА ТАТКО БЯХ „СИНЪТ НА ТАТКО”
За татко бях „синът на татко”, той така и не свикна, че съм момиче. Било му е тежко. Майка казва, че ми е викал: „Марципанчето на татко, тя ще ми скъса портфейла!”. Демек аз съм му слабост. Той за мене развързваше кесията, за другите не толкова: за сладкиши, магазинът беше до нас, аз с него… Визуално изцяло приличам на него, едно към едно. И като бебенце.
Държали са ме с къса коса дори като голяма, защото е трябвало да заблуждавам хората, че съм момче. Моделирали са ме като момче. Растях с психика на момче. Много пъти биех момчетата. Може би съм слушала като по-малка за недостойни постъпки и се изживявах като Робин Худ. В шести-седми клас момчетата много гонеха момичетата и само мен не ме бараха. Като стигнат някое момиче, викаха: „Снежеее!”. И аз вече спасявах.
Едно момче така го бях набила, течеше му кръв от носа и отива в директорската стая. А аз се учех, нали, срамота е отличничка да я викат. Директорът ме пита: „Какво е станало, Снежана?”. – „Той ме напсува!”. – „Браво!”.
Или пък са идвали при татко други бащи: „Абе, Куршум, това твойто дете е било синовете ми!”. – „Кой? Мойта щерка е била вашите синове? Значи аз имам син, а вие имате щерки”.
АКО НЕ БЕШЕ БАБА ТИ ВАНГА, НЯМАШЕ ДА ТЕ ИМА
Майка и татко бяха много работливи. Той в неговата си област, в Горското стопанство водеше бригада. Стигна до Герой на социалистическия труд, но се отказа от партийното членство и му взеха геройството – то носеше някаква парична сума. Просто на едно събрание си хвърля партийния билет, че местните величия са злоупотребявали с властта. Той си умря с идеята за комунизма. Никога не гласува със синя бюлетина. Никога! Много се карахме за тая демокрация. Умря 1996, много преди майка.
А пък майка беше първенец в тютюна, садеше по 20 декара тютюн, и то на кърско. Много пъти в Гара Пирин (Кресна) на събрание тя също е награждавана. За три тона тютюн – часовник, екскурзия в Съветския съюз, в Германия. Бяха идеалисти и много работливи. И ние бяхме възпитани в тая работа – всяко дете си знаеше задълженията и грижите вкъщи.
Няма да забравя, като се ожених и баща ми е дошъл в дома на свекър ми. Тръгва си и на изпроводяк на двора говорят. Той не ме вижда, иначе пред мене никога нямаше да го каже, слушам го как казва на свекър ми: „Свато, знам, че мойто дете е делан камък – къде и да го сложиш, ще стане. Внимавай за вашия! Не искам иди ми, дойди ми, разводи… такива срамни неща. Като се взимат, да правят семейство”.
Защото не беше много съгласен за Брежани… Беше човек, който държеше на морала и на работата. И двамата бяха хора на честта.
Майка почина 2013, значи е било 2010. Говорехме си за баба Ванга. Сестрите ми са ходили, но аз никога не съм била. От тая гледна точка, че оставяш място на тия, които имат нужда – болни, страдащи.
Тогава ми каза: „Знаеш ли, чедо, ние имаме грях към теб, можеше да те абортирам. Много ми е тежко, не съм ти го казала. Можеше да се случи това, ако не беше баба ти Ванга, нямаше да те има теб сега”.
Животът й е бил много труден. Не й се разсърдих, че е имала такова намерение, нищо не промени отношението ми към нея. Та тя през цялото време е била толкова добра майка, така добре се отнасяше, обгрижваше ни. Изстрадала го е, тежки са били времената. Само изказах съжаление: „Защо не ми каза? Аз дължа живота си на тази жена, можех поне да отида, един букет цветя да й занеса най-малкото…”.
След години майка е срещнала акушерката на пазара в Сандански. Видяла осиновеното момиченце и ми казва: „Знаеш ли, като видях това детенце с панделките, със златните обички, с хубавите дрехи, и си представих теб – как нижеш тютюн и как ядеш с катранени ръце, босичка, как износваш дрехите от сестрите ти… Домъчня ми и си мислех – трябваше да дам моето дете, да си живее! В тоя момент завидях на онова дете, че не го мъчат, както ние те мъчим”.
Наистина аз си спомням как сме яли с катран и още ми горчи. Но не съжалявам. Аз не вярвам в прераждане, но ако има – искам пак да си бъда в това семейство, пак със същите сестри, пак същия живот. Не се оплаквам, обичам си го какъвто е. Всички ние сме дошли на Земята с някаква мисия. И каквато мисия ти се падне – ти си длъжен да я изживееш, да я издържиш и да не се оплакваш, даже да я харесаш. Да я направиш такава, каквато трябва да бъде.
ИЗБРАХ ГЕОЛОГИЯТА, ЗАЩОТО КОСМОСЪТ МИ БЕШЕ МЕЧТА
От малка обичах много научна фантастика. Космосът ми беше мечта. В осми клас попаднах на руски автор, който разказваше за експедиция, която изследва чужди планети. Бях запленена от героинята – геолог на име Снежина Панова. По онова време и България участваше в космически проекти и реших, че ако си следвам мечтата, старателна съм и завърша геология – защо да не полетя и аз? В края на осми клас ни раздадоха конспекти с училища, където да продължим. Всички се ориентираха към Сандански, Петрич, Благоевград, никой не излизаше извън окръга. Аз се прибрах у дома и казах на родителите ми, че искам да уча геология в Перник, само там има геология. Те бяха против: „Как само момиче ще отидеш?!”. Но аз подадох документи и се класирах. Техникумът беше предимно мъжки – имаше около 400 момчета и по-малко от 40 момичета. От цяла България се приемаха 38 курсисти по геология, от Благоевградски окръг бяхме 5 момчета и аз.
В техникума имаше много специалности. В интерес на истината, аз не съм много добра математичка. Изучавахме геодезия и маркшайдерство, а основата на тези науки е математиката. Добре че геологията беше основна специалност – изучавахме палеология, минералогия (светът на минералите), морфология, интересно ми беше и бях в първите петима по успех в курса. Когато курсовата ни пое, ни предупреди: „Внимавайте, защото геолозите са първи в техникума по успех!”. Но нашият курс отстъпи по успех и тя казваше: „Вие не сте геолози, вие сте гяволози”.
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО
Аз бях привилегирована, защото пеех в естрадния състав на техникума. Заместник-директорът, който отговаряше за разпределението, много обичаше гръцката песен „Милисе му” (Говори ми) и към момчетата и мене имаше симпатии. Затова в началото на май, преди да вляза в актовата зала на техникума, където се провеждаше разпределението, ме извика и ми каза: „Има само едно място в НЕК в София, даваме го на теб и си трай! Вътре няма да обявим това място”. Защото имахме две момчета от София, а на едното баща му беше преподавател в Минно-геоложкия институт и можеше да оспори.
Разпределиха ме в София. Виж колко организирана система сме си имали! Който не започне работа от 1 август, ще плаща неустойка 1500 лева. Но ако момичета се омъжат, разпределението им отпада.
Обявих на нашите, че ще работя в НЕК в София, а баща ми: „Каква София? Какъв НЕК? В София всички момичета се провалят. Сега ще ида при партийния секретар, да взема бележка, че майка ти е посадила 10 декара тютюн…”. Стана ми толкова мъчно, откога исках да се измъкна от тоя тютюн, до гуша ми беше дошло от него, откакто съм се родила…
Бележката от партийния секретар се донесе на другия ден. Но не се наложи да я представям. Омъжих се за Валентин, с когото си поддържахме от половин година връзка. Той отговаряше много на моите критерии – изискан, интелигентен, и настояваше да се оженим. Работеше като електротехник в мината в Брежани. Балът ни беше на 9 май, а след една-две седмици Валентин дойде и каза на моите родители, че сме решили да се женим. Баща ми тогава каза: „Ти реши да ми отмъстиш, че не те пуснахме в София, затова ли се жениш?”.
ОТГОВОРНИК НА ВЗРИВНИЯ СКЛАД
Мечтата ми е била да отида нагоре, а в мината действителността е надолу. Нямаше работа за мене. Ходех редовно при директора, но нямаше и нямаше. След шест месеца се пенсионира отговорникът на склада за взривни материали и там започнах. Бях бременна в шестия месец, но не ми личеше. След майчинството пак там се върнах.
Една любопитна история има от работата ми в този склад. Като ученичка имах навик да си записвам в тетрадката стихчета, разни впечатления от деня или романтични емоционални преживявания. Мои съученички ги четяха пред целия курс, та се наложи да аз си създам своя азбука и на нея си записвах в тетрадките и в тефтерчето.
Във взривния склад се събираха до 25 хиляди тона тротил. Отделно имаше склад и склад за средства за взривяване. Много опасна работа. Около 4-5 години работих на тая длъжност. Там си имах един тефтер върху чувалите и в него освен приход-разход съм си записвала и лични неща – сънища, думички на Славинка, докато съм я водила на детска градина… Всеки месец се правеше ревизия от МВР. През 1985 година в България имаше турски атентати и започнаха да разследват откъде изтича взрив. Контролираха се всички взривни складове. Цяла група от МВР дойде на проверка в склада, имаше и генерал. Беше странно, защото всеки месец идваше само един човек и заедно със счетоводител на мината правеха ревизия. Попитаха ме има ли възможност от „Дунарит” в Русе някъде по път да се вземе взрив или от склада. Аз отговарях само за склада, а при мене нямаше как, защото се води отчет, охрана има. Тогава явно един от тях е взел тефтера и като виждат вътре тая непозната азбука, решават, че от тоя склад изтича взрив за турците. Азбуката не е арабска, а нещо съвсем специфично, не прилича на никоя друга азбука.
След две години ме викат в МВР. Оперативен работник две години ми е разчитал тефтера. И нямаше да го разчетат, ако аз не съм имала глупостта отпред да си напиша трите имена с моята азбука. Трите ми имена съдържат 12 различни букви и благодарение на тях са успели да разчетат. Показаха ми тефтера – над всяка дума отгоре са изписани кирилските букви. Тогава се разсмях, но и се засрамих малко, защото имаше много лични неща. Аз имам досие в МВР, докато мъжът разговаряше с мен, си видях досието със снимки… Разбира се, извиниха ми се, настоях да си взема тефтера, но не ми го върнаха. Може би е прикрепен към досието. Нейсе! Стана ми странно, смешно, срамно, но няма значение… те са разбрали, че не съм престъпник.
НАЙ-ПОСЛЕ ГЕОЛОГ
Тогава реших, че трябва да си сменя работата. Пак отивам при директора – няма, няма, няма… Потърсих Грозданов, първи заместник на Причкапов и приятел на татко, но ме е забравил, защото когато са били с татко приятели, аз съм била малка. Влязох при него и се представих като Снежана Стойнева. Подавам си дипломата да види какво съм завършила и че за мен няма работа в мина „Пирин”, а има за жени, които нямат съответното образование. В дипломата съм Куршумова и той ме попита: „Ама ти на бай Христо малката дъщеря ли си? Добре, излез отвън и почакай, аз ще говоря с директора”.
Отидох на другия ден и директорът казва: „Каква си ти на Грозданов? Защо не си казала досега?”. Защото аз мисля, че дипломата достатъчно добре говори. Но като видях, че трябват връзки, защо пък да не знае, че имам много по-добра връзка от местните началници, които назначаваха близки и познати. Нямаше да почна като геолог, ако не беше Грозданов. А той като разбра, че искам да съм геолог, се притесни, защото явно знае какво се случва под земята, и каза: „Виж, ако искаш нещо друго?”.
Аз имах представа, но тя нямаше нищо общо с действителността. Назначиха ме за геолог. Една седмица се правеше инструктаж. Когато влязох за първи път, се молех само един път да изляза и никога повече да не се върна. Вътре действителността е страшна!
От техникума ходехме на практика в медни мини, които нямат нищо общо с въгледобива – и при тях е под земята, но там са скали, няма нужда от крепеж, галериите са много широки, просторни. Повече сме били по нефтени сонди, които са отвън, сред житата – романтика е да си на нефтена сонда геолог!
Прибрах се у дома и казах на Валентин, че няма да се върна, там било ад под земята – има пропадания и докато го укрепят това място, се минава по-ниско от масата; има метан – може да се взриви. Валентин ме подкрепи: „Снежке, всички ти завидяха, че ще почнеш там работа! Много мъже кандидатстваха за тая работа, назначиха теб. И сега ти, дето толкова уж мъжки характер имаш, ще се откажеш?! Прояви характер, ще свикнеш постепенно! Както всички. Това е първи ден”.
И наистина така стана и после до такава степен свикнах, та даже сама съм влизала и излизала, което беше забранено по закон. Защото може лампата да ти изгасне, техниката беше много остаряла, лампите се зареждат определени часове и наистина се е случвало, аха – да изгасне. Но по закон двама-трима, никога сам не трябва да ходиш! Моят шеф малко беше амбициран, даже ми каза: „Аз ако съм искал жена, щях да си назнача жена ми”. Тя беше учителка. И умишлено ми даваше два пъти повече работа. Но аз, слава богу, физически бях много добре, защото в тая работа се иска физическа сила и психическа сила. Издържах.
22 ЮЛИ 1996. БОГ СПАСИ МЕНЕ, АЗ ЩЕ ПРОСТЯ НА ВАС
Влязох да работя под земята като геолог, но не знаех, че баща ми е ходил в мината и е напуснал от страх. Стана трудова злополука, седем бомби ме гръмнаха и е истинско чудо, че оцелях; той тогава ми каза: „Чедо, към теб имаме голям грях, ние искахме син. Обаче син да имах – нямаше да влезе в рудника. Защото и аз ходих и като видях какво е, излязох и повече не се върнах в мината”.
Едно дете расте и се променя в средата, тя го моделира. Няма начин! Като слушах, че ме превъзхождат от другия пол, аз се доказвах. И да се доказваш, да се доказваш, за да си равен на тоя пол, въпреки че понякога не можеш да си равен. Но психиката ми беше много калена наистина, за да почна в рудника. Пред мене са ставали тежки трудови злополуки, смъртни злополуки, с мене стана тежка трудова злополука и я преживях геройски, без да драматизирам.
Изпълнявах контролни функции на геолог. Влизам не за първи път. Когато се гърми, трябва да се изключат вентилатори, свири се с една бомбаджийска свирка… Много технически правила бяха занемарени. Отивам и те ми казват, че ще гърмят и да се изтеглим на безопасно разстояние. Аз се изтеглям с тях. Гръмнаха, но не са ми казали, че ще има втори път. А много рядко се гърми втори път, когато е разтегливо вътре на забоя… Майсторът влезе вътре да провери как са рамките и на излизане се среща с мен. Понеже до нас работи вентилаторът, мисля си – вече ще влизам, поизчистило се е. Той ми е казал: „Айде на чисто!” – да отидем, че ще гърмят втори път, а аз съм чула: „Чисто е”. Той излиза, аз влизам и броя улеите, защото трябваше да пиша колко метра са изкарали, оглеждам за шисти и за въглища. И виждам, че бомби са вързани. В това време избухнаха… Не можах да си затворя миглите. Взривиха ме бомбите. На три метра съм била.
Тръгнах да излизам и си помислих дали душата не ми излиза навън. Каската ми хвръкна, лампата ми се мотаеше в краката, но понеже има гъст дим, не можеш да виждаш, ще се удушиш, требва да бягаш веднага навън на чисто. Виждам някаква светлина, тичам и викам: Дали съм жива?!
Мислех, че съм запазила самообладание, но колегите викат: „Само зъбите ти се гледаха и повтаряше едно и също: „Видях ги, видях ги…”. Видяла съм бомбите. Все това съм повтаряла на тия хора. Те много се притесниха. Наобикалят ме отвънка мъже, гушнали са ме и плачат. Дадоха ми от една манерка да се измия, паднаха въглищата и потече кръв. Ужасно! Другите места не ги усещам още, лицето ме заболя – не беше изгоряло, а набито от въглищата. Написах стихотворение за инцидента.
ПРЕМЕЖДИЕ
„Толкова спокойно, толкова смело
не би туптяло сърцето ми,
ако съм знаела, че само след минута
огнен взрив може да ме прати в небитието.
Черно-огнен миг – зловещ и кратък –
и след девет живота ще те помня
като най-страшния ми отпечатък.
В този ден, там – под земята –
сте били и двамата с мен.
Ти, Велики Боже! И Сатаната!”
Бомбаджията, завеждащ смяната и началник участъка казват: „Всичко нека си остане тука, че ако кажеш, влизаме в затвора. Измисли нещо, ние ще сме свидетели, че си паднала или нещо друго”. „Моля ти се, ако кажеш – моли ме бомбаджията – втори път ще ми вземат книжката, ще ме вкарат в затвора, а детенце имам болно родено”. Реват около мене, аз викам: „Оставете ме!”. – „Разбираме те. Искаш ли да излезем с теб, да те водим и носим?”. – Глупости, ще ме носите, ще ме водите! Аз сама ще си тръгна. Няма проблеми, ще кажа, че съм паднала”.
Излязла съм сама. В банята си свалих дрехите: на гърдите имах оток, цялата бях вече като перуника: кръв и синьо. Измих се. Отвън за мой късмет валеше дъжд и с чадъра – в Спасителна служба. Лекарят започна да ми изважда парчетата въглища, за да не останат като татуировка в мене. Той се е сетил веднага. Пита ме какво е станало. Паднах и си затиснах крака между едни четворки (от бор). „Абе такова падане, че материалът да се забие в тебе?!”.
Прибрах се. Отидох до лекаря и казах, че съм паднала вкъщи. На него му обясних случая, но за да спася хората. Останах си вкъщи един месец, пуснах си битова злополука. Отокът спадна и окото ми се затвори, беше лилаво, сетне жълто, след това зелено. От очите ми течеше една течност. Не можех да чувам добре.
Връщам се в мината, предатели има. Разбрало се е, че съм гръмната. Всички знаят и ме чакат директорът и шефът на „Техническа безопасност”. Вика ме шефът на „Техническа безопасност” Илиев: „Снеже, седни тука, ето ти един лист. Пиши какво е станало тогава! Няма да излезеш оттука, докато не напишеш какво се е случило!”. – „Няма да стане! Не съм в полицията. Аз съм си пуснала битова злополука, за мен случаят е приключен”.
Мъчи ме, мъчи ме, най-накрая видя, че няма да стане. Бръкна в чекмеджето и извади показанията на всички участвали в злополуката: бомбаджия, завеждащ смяна… Те си бяха признали. Виж какъв човек е стоял срещу мене! Той ги е извил, мъчил и най-накрая всички си бяха написали както си беше станало. А като влизах, защото всички стояха отвън прежълтели-прежълтели… не им обяснявам, влизам и те си викат: „Край! Сега тя ще каже всичко – и отидохме в затвора!”.
Той видя, че няма да напиша, и ми ги даде: „Прочети ги!”. Аз ги прочетох, скъсах ги и ги сложих в коша. Той вика: „Това е много хубава постъпка! Ти ги защитаваш сега, без твои показания няма как да стане, но може да се повтори…” – в смисъл да не ги защитавам. Но аз бях дала дума на тия хора. При тези показания щяхме да имаме от Министерството на енергетиката акт на директора, на всички, а тях щяха да ги разследват и осъдят на затвор, защото следващия път може да има смъртен случай.
Когато се гърми в рудника, трябва да има сцепление от двете страни, този забой трябва да се пази. Никой външен човек не бива да влезе вътре. Те са нарушили правилата и са ни пуснали. Наистина Бог е бил с мене.
Илиев ме попита на колко метра съм била. Отговорих му. „Да, ние намерихме каската ти там. Един на милион някой може да остане, при положение че е разседливо и кално. Ако беше шисти, твърдо и здраво, скала, главата ти е могла да хвръкне от скали и шисти”.
Викам си: Бог е спасил мене и аз да не спася тия хора?! То е било и към мен предупреждение. Точно това казах на тия хора: „Бог спаси мене днес, аз ще простя на вас. Той е простил нещо на мене, аз прощавам на вас”.
ТЪРСЕХ АЛТЕРНАТИВНА ПРОФЕСИЯ И ЗАПИСАХ ЛОГОПЕДИЯ
Когато в началото на 90-те години нещата в мината не вървяха добре, изпитвах страх да не остана без работа. А с тая мъжка професия къде да си намеря работа? В България вече се закриваха мини. А трябваше да имам някаква алтернативна професия.
През 1994 година кандидатствах психология, на второ или трето място писах логопедия. Приеха ме логопедия – много трудна специалност. Тя включва всички педагогически плюс всички медицински дисциплини, детска и възрастова психология… Имахме по 7-8 изпита на семестър. Докато право и икономика има по три изпита. От всичко това направо можеше да се побъркаш. Бях 14 години по-голяма от току-що завършилите средно образование и знаех за какво ходя, четях. А те – лайф из лайв, преписваха от мене, както съучениците ми някога в техникума. Много малко се дипломирахме. Аз дори нямах пари да дойда до Благоевград, мината тогава не плащаше, Славинка учеше, беше пред влизане в университета, частни уроци, школи… Казаха ни – който не присъства на официалното връчване на дипломите, след това ще ги върнат по факултети, и аз реших да не ходя на официалното връчване, нямах настроение.
След един месец отидох да си взема дипломата от факултета, беше в Трети корпус, и секретарката Стоева казва: „Къде си бе, момиче? Първата диплома, която съобщиха, с най-висок успех, беше твоята. Чакаме, чакаме да станеш и те няма. Знаеш ли колко малко от вашия курс се дипломирахте. Защо не дойде?”. Какво да обяснявам.
Дипломирах се бакалавър с много добра диплома. Но не продължих, защото тогава Славина стана студентка по педагогика на изобразителното изкуство. Та тя поне ползва част от моите учебници – всички педагогики, психологии. Въобще не съм работила като логопед.
ПОЕЗИЯТА
Започнах да пиша стихове, след като се събрахме с Валентин, като женена. Във вестник „Миньорска дума” Докузов и Благо Прангов публикуваха поезия най-вече. Оттам тръгна. Все пак аз съм човек с обществена позиция, чувство за справедливост и по някакъв повод трябваше нещо да римувам, да напиша. Докузов одобри и пуснаха няколко в „Миньорска дума”. И това те заразява лека-полека. После четях на Мария Николова-Ния стиховете в „Пиринско дело” и си казах: „Боже, Снеже, къде си тръгнала?!”. Разбрах, че поезията е изкуство и не е за всеки; че ако искаш да пишеш, трябва повече да четеш. Важно е човек да се сравнява с останалите.
Първата ми стихосбирка с редактор Георги Марковски излезе 1994 година. После издадох още две, а преди няколко години – още две (избрано и нови стихове).
ОТКАЗАХМЕ ДА ГЛАСУВАМЕ ЗА СДС И НИ УВОЛНИХА
Когато стана демокрацията и изхвърлиха шефа на мината Чонков, назначиха „демократичен” директор и той реши да уволни всички по комунистическа линия, в това число и мен, понеже съм назначена чрез Грозданов.
На един Осми март вечерта имаме банкет. През деня той ме вика и ми дава заповед за съкращение – не само на мене, а на всички, които уж сме били протежета на предишния директор. А как съм се борила за това място, колко пъти ме е връщал директорът!!! Казах: „Благодаря, че точно на Осми март, можехте да изчакате един ден…”. Той беше от Благоевград. Виж, такива невзрачни директори са били, че даже и имената не им помня. Той беше някакъв заместник, от рудник Ораново го докараха и просъществува за малко. Колегата инженер геолог обаче се застъпи за мене и останах.
Махнаха го този. Иван Костов назначи нов директор на мината от СДС. Цялото предприятие беше мобилизирано да гласува на изборите в синьо. Ние с Валентин открито заявихме, че сме разочаровани и ще подкрепим друга партия.
Уволниха ни и двамата. Никой не разговаряше с нас. Две години водихме дела, а аз отидох в Сливница да работя в шивалнята на сестра ми. След време спечелихме делата и се върнахме. През това време дойде НДСВ на власт и уволни директора, който уволни нас, и си назначиха техен човек. Отдъхнахме си, защото ако не се бе сменила властта, щяха да обжалват – и пак дела, и пак обжалване. Само ние си знаем как минаха тези години на репресия, изолация и страдания. Като изключим това, че не водим дела, сега пак сме изолирани, защото не гласуваме за ГЕРБ. Всеки силен и достоен човек има своята битка в този живот и не може да я остави, докато не я доведе докрай.
Сега, когато са минали толкова години, си давам сметка в колко пламъци съм горяла, колко „политически не ветрове, а направо смерчове” са ме брулили, но аз не станах нито предател, нито по-слаба – напротив, преминах всичко това с подкрепата на Валентин, който също беше потърпевш и уволнен само защото не гласувахме за СДС и изразявахме свободно мнението си както за управляващите, така и за назначените им протежета по места. Какъвто беше и новоназначеният директор на мината, с когото бяхме завършили техникума в Перник. Той ни уволни, но когато спечелихме делата, той пък беше уволнен от новата власт на НДСВ. Възмездието в този случай дойде бързо.
Въпреки че в известен период имах участие в политическия живот, аз никога не съм членувала в нито една партия, но убежденията винаги са ми били леви. Всичко, което се случи с нас, се е случило и се случва на още много хора и днес. До ден-днешен ние (под ние имам предвид будните хора) брутално сме избутани встрани, заплашвани; лично аз бях предупредена в случая с директорката от Симитли, че ако продължа, ще бъда дадена на прокурор; а после търсеха нередности около фирмата на сестра ми, с което искаха да ми покажат, че могат всичко. Това въобще не ме изненада, нито изплаши, а разбрах, че ще довършим живота си по трудния начин и че оттук нататък оставям всичко в ръцете на Господ. Единственият, който може да ме управлява, е този, който ме е създал; и неговите закони са най-справедливи. Рано или късно всеки ще даде отчет за делата си.
Преживяхме много с Валентин, платихме много, но живяхме достойно. Не се поклонихме на нито един местен вожд. Това ги направи наши врагове, но ние нито един път не се отнесохме вражески с тях.
ПЕНСИОНИРАХ СЕ НА 47 С 47 ГОДИНИ ТРУДОВ СТАЖ
Единайсет години бях техник геолог на мината. След това работих на друга длъжност – диспечер. Мината си имаше отделно автомобилна база с диспечери. Когато си отива директорът, диспечерът в администрацията след 16:30 поема управлението на мината, в случай че стане авария; докато уведомиш – ти отговаряш и направляваш, събираш аварийна група в зависимост от това къде е аварията. И там беше отговорно. Общо в мината имам 25 години.
Затвориха мината 2006 година, Валентин вече беше взел пенсия, а на мене ми оставаха още малко години. През 2010 в Гърция получих известието какво е решението за пенсията ми: „Пенсионира се Снежана Стойнева на 47 години (бяха вдигнали прага от 45 на 47 за първа категория) с 47 години трудов стаж…” – защото 11-те вътрешни (под земята) години са умножени по три плюс външните. И аз се засмях, че към тях не са прибавени 14 години по тютюневите ниви… Значи съм работила 60 години!
ЗАЩО БЕШЕ ЗАКРИТА МИНАТА
Всяка партия, която идваше на власт, си слагаше нов директор, докато се затри предприятието. През 2006 мината приключи, разграбиха я, фалира, една част приватизираха…
Когато постъпих на работа през 1981 година, работеха около три хиляди души – като се започне от база Орловец и се мине през рудник Ораново, мина „Пирин”, открит участък; много спомагателни звена към мината, без които не може – машинна работилница, електрическа работилница, перално отделение; мина „Канина” от Гоце Делчев също беше към нас. До края си беше държавна.
Икономически вече ставаше трудно. Планът от 110 хиляди тона на година започна да пада. То си беше естествена ликвидация на находището от 1925 година. По принцип е трябвало да се експлоатира отзад напред, за да се улесни процесът, но германците са започнали отпред назад – като на чуждо място. Вече беше много далеч навътре, въглищният пласт се стесняваше, много скални прослойки, много трудно – себестойността се увеличаваше с влагането на материали и изваждането на въглища. Самата система се промени, не се дотираше или се дотираше недостатъчно. Просто по един естествен път то вървеше на залез. Отделно всяка партия си назначаваше директор, всичко гледаше да краде – и това ускори.
Иначе Брежанският рудник можеше да работи поне още десет години – с намален състав и намален план до 50-60 хиляди тона годишно. Което устройваше и общината, включително и малко износ за страната. Рудник Ораново имаше повече залежи и остана да работи след нас, стана частен. Не знам дали и в момента няма там някаква частна дейност. Но със затихващи функции, липса на заплати…
СЕЛО БРЕЖАНИ 1981 ГОДИНА И ДНЕС
Аз заварих едно село от градски тип, толкова благоустроено. Един път в седмицата се миеха улиците, и то не с цистерна. Имаше си промишлен водопровод с пускателни кранове през определено разстояние, имаше брезентови шлангове над 100 метра с мундщук на резба – слага се на пускателния кран на промишления водопровод, една силна струя; имаше си група към кметството, която миеше улиците. И аз с бебешката количка – в градинките с розите. Мината имаше самостоятелна театрална трупа. В читалището гостуваха най-бележитите актьори. Екипът на филма „Завръщане от Рим” първо гостува в Брежани, после вече из страната. Собствен футболен отбор. Самодеен състав, и аз пеех в състава, гостували сме в Македония. Детски състав. Мъжка група. Всички дейности се финансираха от мината. Училището в най-добрите години е стигало до 800 деца.
Сега е тъжна картина. Училищната сграда се руши. Около десетина деца в училищна възраст пътуват всеки ден с училищен автобус до Крупник и Симитли. Всички други млади семейства се изнесоха в града. И в детската градина са към пет-шест деца. Тъжна история…
НА ГУРБЕТ В ГЪРЦИЯ
От 2006 до 2010 година, но не непрекъснато, работих в Гърция. Когато си в трудна ситуация, много бързо се адаптираш и запомняш. Какъв стрес съм изживяла в един солунски автобус – на спирките ако не натиснеш копчето, няма да ти спре. Това не го знаех, застанала съм на вратата, ама автобусът подмина спирката. Гръцки не знам. Слязох на следващата спирка и се върнах пеша обратно. Знаех дните от седмицата, знаех часовете… В такива моменти ти научаваш, отваряш си очите и ушите и всичко ти влиза. Така съм научила и език, и да се ориентирам в пространството на един голям град. Животът те принуждава. Трудната ситуация те кара да мислиш по-бързо, по-аналитично, нямаш време… А когато имаш малко свободно време, залягаш над речника, граматиката…
Семействата, в които съм работила, са ми казвали, че българките имат страшно лошо име в Гърция. Румънки, рускини, българки – много лошо! Кражби, леко поведение, разводи; имаше бараки с проститутки със сводници гърци и българи. Може би единствено албанките нямаха такова леко поведение, но там дисциплината в семейството е по-друга. Някои по двайсет години са били в Гърция, но не са научили нищо: „Тухла дойде, тухла си иде, не знае да чете, не знае да пише…”. Когато чуеха, че съм българка, не искаха дори да разговарят с мен, което ме шокираше. Но когато убедиш някой да те вземе на работа и след това те види, казват: „Досега не сме имали такъв случай…”. Но в паспорта ти пише българка.
Съществителните в български и в гръцки често са от различен род, това много затрудняваше и ако нямаш граматика, ако не знаеш да пишеш. Аз научих добре гръцки и години наред моят племенник ме ползваше за преводач в полицията, при данъчни проблеми, трябва да идем в институциите – дават ти документи, трябва да ги прочетеш и преведеш. Това знание ми е било от полза. Защото едно е битовият език, където работиш: примерно в хотелиерството има един определен набор от думи. Но банкови термини, счетоводни. И от телевизията учех много, от филмите, от преводите, речник, общуване… Един език се обогатява от много страни. Та семействата, при които работих, после ме препоръчваха на други семейства.
ВЕЛИЧИЕТО НА ЧОВЕК ЛИЧИ И ОТ ТОВА КАК ПОСТЪПВА С ВРАГОВЕТЕ СИ
Останахме с едно дете, не по наше желание, но пък Славина се оказа умна и надарена. Завърши изобразително изкуство в НХГ „Кирил и Методий” – Благоевград с отличен и същата година беше приета педагогика на изобразителното изкуство в ЮЗУ. От шестгодишна посещаваше школата на Цв. Грънчарова, нейни рисунки са избирани чрез конкурс за коледните изложби във фоайето на парламента. Славина участва в няколко общи изложби, има самостоятелни изложби, автор е на кориците на моите стихосбирки и на книга на Спасимир Тренчев. Нейни картини са продадени или подарени в Англия, Франция и Гърция. Всички пет-шест параклиса около Брежани са изрисувани и надписани от нея. Но… за нея няма работа – въпреки подготовката и таланта й.
Освен това Славина има черен колан по таекуон-до. Министърът на енергетиката Милко Ковачев от НДСВ беше изпратил благодарствено писмо за моя книга и нейна картина, които му подарил новият директор на мината при едно негово гостуване. Служителките в отдел „Личен състав” го бяха отворили и така ми го предадоха, отворено. После една близка ги чула да говорят за мене. Тогава работех като диспечер, имаше голям пожар и те помислили, че имам наказание лично от министъра за този пожар, и от злорадство го отворили. Представяш ли си като са го прочели, какво са изпитали?! Когато ме извикаха да ми го дадат, беше гробна тишина. Сега ако съм, ще ги съдя, а аз както винаги наивна, простих им.
ЗЕТ МИ ПРОИЗХОЖДА ОТ ВИДЕН АЛБАНСКИ РОД
Зет ми Дани Тануши е албанец, произхожда от рода на Тануш Тупия – борец против турското робство. Страшилище за турците. Има негова снимка в Ютюб. В семейството на зет ми са се предавали от поколение на поколение разкази за него. Преди да го видим ние в Ютюб, още когато се ожениха със Славина, той й е разказвал за своя прочут прапрадядо. Запазили са в рода им пушка със сребърни орнаменти. Фамилията е била по-заможна, пътували са до Италия. Селото му е точно срещу гръцкия остров Корфу. Славинка ходи два-три пъти и казва: „Мамо, гледката там е невероятна”. На много хубаво място е. След смъртта на Валентин искаха да продадем къщата и да заминем за там – защото няма работа, а те имат земи. Навсякъде, ако си сръчен и работлив, ще изкараш. Аз не съм била още, но мои познати и съученици, които са ходили в Албания, разказват с какво невероятно темпо техните градове се подобряват, туризмът се развива. Храната все още е натурална, хубава, чиста. Дъщеря ми разказва какъв невероятен вкус има, какво кафе са пили… При нас вече го няма. Но езикът им е толкова труден…
Въобще реших, че тука ще мизерува. И тя хич да не започне работа, защото сме нарочени за опозиция, че никога не се съгласихме с тая промяна. Валентин казваше: „Ние сме от поколението на промените: преминахме от едно хилядолетие към друго хилядолетие, сменихме един век с друг, две политически системи – от социализъм към демокрация, смениха парите няколко пъти”. Малко ли беше. Казват – лоша била социалистическата система. В сравнение с нея сегашната е сто пъти по-лоша. Ние можем да го кажем, защото знаем какво е било и правим сравнение.
ПОЧТИ ВСЯКА ВЕЧЕР ГО СЪНУВАМ
Валентин впечатляваше с поведението си, с харизмата, с външния вид. Грабваше ме начинът, по който говори, начинът, по който се смее, начинът, по който разсъждава. И постъпките му, достойните постъпки най-вече. Аз преди него съм имала приятели и пак на база на сравнение виждах, че той ги превъзхожда. Нямаше висше образование, но това не му личеше. Докато други имаха, но поведението и постъпките им ги сриваха долу.
В прекараните заедно години не сме имали конфликти, разправии. Взаимно сме се допълвали. Доверие сме си имали 100 процента един на друг. Мога да кажа, че съм имала един щастлив живот с тоя човек. 39 години бяхме заедно. Аз никога не съм мислила, че той ще умре. Въобще подобна мисъл не ми е идвала наум. И в един момент се случва… от поставянето на диагнозата да смъртта му само половин година.
Почти всяка вечер го сънувам и в сънищата ние си продължаваме живота. В съня аз нямам памет, че Валентин е умрял. Ние си вършим работата, планираме си нещата, до степен такава, че коментираме: „Нашите внучета в Крупник учат, къде ще продължат после, към кои средни училища да ги насочим в Благоевград?”. Странно е. Когато сънуваш мъртви хора, се сещаш веднага, че са мъртви или изпитваш страх. Но аз в съня – не! Едва когато се събудя, разбирам, че е било сън. Но пък това толкова ме успокоява и зарежда положително. И на другия ден имаш сили да продължиш.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
