Дойде 24 май и с него и поводът ние, българите, за пореден път мощно да извикаме: „И ний сме дали нещо на светът“. Нещото, разбира се, е кирилицата и изглежда тя е едно от малкото неща, които могат да накарат дори най-върлите политически опоненти у нас да се обединят и дружно да запеят химни в нейна прослава. Конфуций обаче е казал: „Ако всички мразят нещо, нужно е разследване. Ако всички харесват нещо, нужно е разследване“. И аз, понеже съм по-склонен да слушам какво казва мъдрецът от Древен Китай вместо нашенските политически агитатори, реших да проведа едно такова разследване. Темата е: дали заедно с това което (безспорно) ни е дала, азбуката не ни е (донякъде) лишила от нещо друго. Срещу надигащите се вече упреци в историческа неграмотност и липса на патриотизъм бих могъл само да цитирам друг един древен мъдрец: „Истината е най-добрата защита“.
Най-напред искам ясно да заявя – смятам всяко създаване на писмена система за много значимо събитие. Всеки нов начин да се записват постиженията на даден народ, за да може придобитото вече човешкото знание да се запази и впоследствие развие от бъдещите поколения, е изключително важен принос към човешкия прогрес. Веднага обаче искам да направя и уточнението:
ВСЯКА АЗБУКА Е САМО И ЕДИНСТВЕНО ИНСТРУМЕНТ. НЕЙНОТО НАЛИЧИЕ САМО ПО СЕБЕ СИ НЕ ГАРАНТИРА СЪЗДАВАНЕТО НА ЗНАЧИМА ЛИТЕРАТУРА,
философия или наука. Тя е уред и средство. Технология за трансфер на мисли и знание през времето и пространството. Тя е формата, а не съдържанието. Ако няма четки, художникът не може да рисува, но никой не твърди, че създателят на четките е дал на света фреските от тавана на Сикстинската капела или пък че създателят на длетото ни е дал статуята на Давид. Не, Микеладжело ни ги е дал. Защото е умеел добре да използва инструментите. Истинският принос към културата и знанието се изразяват в съдържанието на написаното, а не във формата на буквите, които са използвани. Освен това липсата на писменост не е задължитено равна на липса на култура. Две от най-великите произведения на западната литература – „Илиада” и „Одисея”, са създадени през период, в който гърците нямат писменост. В продължение на стотици години те биват предавани устно от бардове (аеди) и рапсоди. Едва по-късно, когато древните гърци заемат финикийската азбука, двата епоса биват записани. Освен тях гърците използват новопридобитата азбука, за да напишат огромен брой шедьоври в областта на литературата, философията, науката, политиката. Много от тези текстове са основополагащи за развитието на западноевропейска цивилизация и оказват огромно въздействие и до ден-днешен. На никой логично разсъждаващ човек обаче не би му хрумнало да каже, че „финикийците са дали огромно богатство на Европа в сферата на културата, писмеността и знанието“. Точно тук започва и първият голям проблем на българския разговор за 24 май.
НИЕ ПОСТОЯННО ГОВОРИМ ЗА БУКВИТЕ, НО ПОЧТИ НИКОГА ЗА НАПИСАНОТО С ТЯХ.
Защо това е така става доста ясно, ако загърбим националистичния патос за момент и погледнем по-внимателно какво всъщност е написала Средновековна България. Как какво? Ти не си ли чувал за книжовните школи в Плиска и Преслав? Не знаеш ли за „Златния век“ на българската книжнина? Чувал съм, разбира се, кой не е чувал. Да, имало е книжовни школи. Но ако човек се опита да изброи значимите оригинални произведения на българската средновековна книжнина, броенето приключва доста бързо. „Азбучна молитва“, „За буквите“, „Историки“, „Шестоднев“, „Небеса“, „Златоструй“, „Симеонов сборник“. Това са най-често посочваните върхове на оригиналната старобългарска книжнина. Пръстите на едната ръка не стигат, но двете са предостатъчни. Освен това от тях само първите три са чисто авторски произведения. „Шестоднев“ е написан от българин, но е силно базиран на византийски източници. Останалите три са сборници от преведени материали. Имало е, разбира се, многобройни преводи, но те са почти изключително само религиозна литература. Няма политически трактати. Няма правна теория. Няма светска поезия, драматургия или философска литература. Няма нищо подобно на онова, което по същото време много бавно, но забележимо започва да се заражда в западната част на Европа, ползваща латинската азбука. Докато България изгражда своя отделна славянска писменост и книжнина, останалата част от Европа – колкото и бедна, разпокъсана и варварска да изглежда тогава – продължава да използва латинския език като общ интелектуален инструмент. И това впоследствие се оказва от огромно значение. Защото латинският играе ролята на свързваща инфраструктура, обединяваща интелектуалните усилия на образованите хора от Англия, Италия, Франция и Германия. И тези общи усилия след няколко века ще доведат до постепенно възникване и утвърждаване на университети, правни школи, философски дебати, научни трактати. Един учен в Париж и един монах в Болоня принадлежат към една и съща интелектуална цивилизация.
България избира да върви по друг път. Тук стигаме до нещо, за което почти никой не говори на 24 май:
ПРИЕМАНЕТО НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ ИМА НЕ САМО СВОИТЕ БЕЗСПОРНИ ПЛЮСОВЕ, НО И СВОЯТА НЕ ПО-МАЛКО ОЧЕВИДНА ЦЕНА.
Да, кирилицата и старобългарският позволяват изграждането на собствена църковна традиция. Да, намаляват зависимостта от гръцкото духовенство. Да, укрепват властта на българските владетели. Но едновременно с това (донякъде) отделят българския елит от латинския интелектуален свят, за който стана въпрос по-горе. Разбира се, за това отделяне е имало и други причини: география, близостта на Византия, впоследствие включването на България в пределите на Османската империя. Но аз си мисля, че приемането и налагането на собствена азбука също е изиграло немалка роля. Вярно е, че налагането на кирилицата е било най-вече с религиозна цел – утвърждаване на православието. Но също така е вярно, че православието и кирилицата не са само религиозен избор. Те са и цивилизационен избор. И този избор има последствия. Показателен пример в тази насока е нещо, което се случва над 300 години след приемането на кирилицата у нас, свързано с кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III. Папата специално включва в делегацията си архипрезвитер Доминик от Бриндизи, за да може той да превежда от латински на гръцки кореспонденцията. Това се налага, защото
В ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ ДВОР Е НЯМАЛО ЧОВЕК, КОЙТО ДА МОЖЕ ДА ЧЕТЕ И ПИШЕ НА ЛАТИНСКИ.
Калоян дори изпраща в Рим двама ученици да учат езика. В защита на българите трябва да уточним, че подобна е била ситуацията и в самия Константинопол, където в този период също е било проблем намирането на човек, който може да чете латински. Търсенето на човек, който да ти напише на латински писмото до папата, е по-малкия проблем. Безкрайно по-значимият проблем е, че никой в България не е можел да чете (и превежда от) латински. А именно това е езикът на дипломацията, правото, науката, философията и образованието през този период в Западна Европа. Това е езикът, чрез който университетите в Париж, Болоня и Оксфорд вече започват (все още доста бавно) да оформят бъдещата интелектуална структура на Европа, от която по-късно ще избуят Ренесансът, Просвещението и Научната революция.
А ние? Ние имаме собствена азбука и „Златен век“, който произвежда предимно църковни текстове. И тук възниква патриотично-некоректният въпрос: Дали пък именно успехът на собствената славянска книжовност не е бил донякъде причина да бъде намалена необходимостта българският елит да участва в общата латинска културна система? Казано по-просто:
ДАЛИ АЗБУКАТА, КОЯТО ДНЕС ПРЕДСТАВЯМЕ ЕДИНСТВЕНО И САМО КАТО ШИРОКО ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ КЪМ СВЕТА, НЕ Е ДЕЙСТВАЛА ДОНЯКЪДЕ И КАТО ЩОРА, ЗАКРИВАЩА ЧАСТ ОТ ТОЗИ СВЯТ?
Разбира се, това не е упрек към средновековните ни владетели. Цар Борис не е можел да предвиди Ренесанса. За него най-важното е било да укрепи държавата си и да намали зависимостта от Византия. Това е напълно разбираемо и никой не съди него. Той е правил това, което е смятал за най-добро за българското царство в онзи период. Но ние не сме в IX век. Сега е XXI век. Днес ние имаме правото – и дори задължението – при оценката на историческите събития да отчетем и последствията, до които определени решения са довели.
Защото реалността е следната: България остава до голяма степен извън латинската интелектуална система. Не създава университети. Не създава философски школи. Не създава политическа теория. Не създава научна традиция. А когато по-късно Европа влиза в Ренесанса, Реформацията, Просвещението и научната революция, православният славянски свят остава до голяма степен извън този процес. Извинението, че 500 години сме били част от Османската империя, важи само отчасти в случая. По-силна връзка с латинската образователна система вероятно би създала различни интелектуални възможности дори и в условията на империята.
Остава последната барикада на патриотарите: „Ама ние сме дали азбуката на Русия!“. Добре. Дори да приемем, че това твърдение е безспорно вярно – и какво от това? Нали никой не смята, че Пушкин, Толстой, Достоевски и Чехов нямаше да ги има, ако нямаше кирилица. Те са велики не заради азбуката, на която са писали, а заради съдържанието на това, което са написали. Романът „Престъпление и наказание“ ще бъде винаги велико постижение на човешкия гений, независимо от това коя точно азбука е използвал Достоевски.
ИСТИНСКИЯТ ПРИНОС КЪМ ЧОВЕШКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НЕ Е ВЪВ ФОРМАТА НА БУКВИТЕ, А В СЪДЪРЖАНИЕТО НА ТЕКСТА.
Но ние, българите, непрекъснато се опитваме да превърнем кирилицата в доказателство за цивилизационно величие. Защо? Защото малките и несигурни нации често се вкопчват в символи. Когато настоящето не вдъхва достатъчно увереност, започва трескаво търсене на исторически поводи за гордост. И тогава една азбука от инструмент за писане постепенно се превръща в средство за национална психотерапия. В отчаян опит да си докажем собствената значимост. Само че истински уверените народи нямат нужда постоянно да напомнят на себе си и на останалите колко са велики. Не мисля, че французи, англичани и немци са притеснени, че си нямат собствени азбуки и ползват латинската. И това е така, защото едните си имат Декарт и Волтер, другите – Шекспир и Нютон, а третите – Гьоте и Кант. И това е, което е истински важното.
Тук стигаме до най-неприятната част. Може би проблемът не е, че другите не признават нашето величие. Може би проблемът е, че самите ние дълбоко се съмняваме в него. Защото една уверена в себе си нация би могла спокойно да каже: Да, Средновековна България има значение. Да, създаването на славянска книжнина е исторически важно. Да, кирилицата играе роля в развитието на Източна Европа. Но също така е вярно, че нашата средновековна литература е сравнително (доста) ограничена, че сме произвели малко оригинални идеи и че големите интелектуални процеси на Европа в продължение на векове се развиват другаде. Такава позиция не е „родоотстъпничество“. Бих казал, че това е проява на зрялост. Историята не е състезание по национално самочувствие. Азбуката не е свещена реликва. Тя е инструмент. Полезен, важен, исторически значим инструмент. Но само инструмент. Най-важното е как го използваме. Затова следващия път, когато дойде 24 май, вместо отново да крещим колко сме били велики преди хиляда години, може би ще е по-полезно, ако повече от нас си обещаем следното: заричам се да се науча по-добре да използвам буквите и да се опитам да пиша по начин, които да демонстрира колко хубаво нещо е нашата кирилица.
ИВО СТАНОЕВ
