Българският народ по принцип и българските избиратели в частност – в по-далечното и в по-близкото минало – често сме били обвинявани, че сме необразовани, прости, изостанали от съвремието „тъмни балкански субекти“. Обвиненията обикновено идват от морално извисените и безмерно по-умните от народа елити. Един такъв наш интелектуалец и общественик дори си даде труда да създаде цял литературен герой, за да възпее тая простотия. И вече повече от 100 години Бай Ганьо е символ на простащината на нас, българите. Поредната порция обвинения срещу българите се изля, след като станаха известни резултатите от последните парламентарни избори у нас. Категоричната победа на Румен Радев бе масово описана у нас и в чужбина с изрази като „победа за Кремъл“, „слугата на Путин взима властта в България“, „копейките печелят изборите“ и други все в този надменен и презрителен тон, омаловажаващ избора на милион и половина българи. Това скоро бе последвано от вайкания как на хоризонта се задавала еднолична власт, как демокрацията била в опастност, как България щяла да бъде откъсната от Европа, за да бъде завлечена в Русия, и прочие изсмукани от пръстите обвинения. И за всичко това, разбира се, бе обвинен необразованият, прост, отказващ да прегърне прогреса Бай Ганьо.
Първо, искам дебело да подчертая, че ние, българските избиратели, наистина понякога сме правили (и със сигурност ще продължим да правим) някои ужасни грешки при избора си на кого да поверим управлението на страната. Да не забравяме, че на първите свободни избори след 45 години комунизъм ние, българите, ДОБРОВОЛНО и чрез демократични избори дадохме властта отново на… комунистите. Но си мисля, че не е зле от време на време да се опитваме да погледнем над дежурните и мързеливи обвинения по принцип и да оценим конкретната ситуация. Дали наистина категоричната победа на г-н Радев бе грешка, за която скоро ще съжаляваме, или пък беше проява на здрав разум (дори бих си позволил да използвам думата „мъдрост“) от страна на народа, за която след време ще сме си благодарни? Да се даде категоричен отговор на този въпрос днес, преди Радев да е управлявал и един ден, е на практика невъзможно, но въпреки това си мисля, че е много важно той все пак да бъде зададен и тук ще се опитам, доколкото мога, да поразсъждавам върху него.
В едно от първите си интервюта след изборната победа Румен Радев заяви:
„Надявам се да имаме практични отношения с Русия, основани на взаимен респект и равнопоставено отношение. Европа се нуждае от критично мислене, нуждае се от прагматизъм, защото Европа стана жертва на амбицията си да бъде морален лидер в свят без правила. Така че това, от което Европа се нуждае сега, е критично мислене, прагматични действия и добри резултати. Особено в изграждането на нова отбранителна система, и да положи много усилия да възстанови индустриалната си мощ и конкурентоспособност. Това ще бъде основният принос на България към европейската мисия“ (подчертаването е мое, б.а.).
Това са думите на най-вероятния нов министър-председател на България и аз съм готов да споря с всеки, че тези (признавам – засега само заявени намерения) са всичко друго, но не и глупави и неразумни. Да започнем със слона в стаята – Русия. Поддържането на дипломатически канали с противник дори по време на война винаги е било, е сега и ще бъде едно от най-често използваните и рационални средства за управление на военни конфликти. То е още по-наложително, когато едната страна очевидно няма нужните военни ресурси и възможности да наложи волята си само със сила. Лозунгът на сегашните европейски лидери „война до последния човек“ звучи доста цинично, когато хората, убивани в окопите, са украинци, а тези, които държат войната да продължи, са на топло в Брюксел.
И като споменахме Брюксел, да видим втората част от изявлението на Радев. Не само Европа, всяка страна, която иска да просперира, се нуждае силно от критично мислене и прагматичен подход към реалностите в живота. Сократ изпи чашата с отрова в защита на това свещено право да можем да мислим и говорим критично. Наблюдението, че Европа прекалява с моралистическите си наставления, основани на принципи, които очевидно в момента вече не действат, също е отражение на променени глобални реалности. Светът днес не е светът от края на миналия век, когато след падането на Берлинската стена много хора решиха, че либералната демокрация вече е единствената алтернатива и всички народи ще се прегърнем, ще запеем кумбая и ще заживеем дълго и щастливо в еднополярен свят на вечен мир, в който войни ще виждаме само в стари документални филми. Франсис Фукуяма дори написа цяла книга „Краят на Историята“, в която заяви, че либералните демокрации и свободният капиталистически пазар са крайна точка на социокултурната еволюция на човечеството и вероятно окончателна форма на човешко управление. Оказа се обаче, че Китай и Русия имат своите сериозни възражения, които заявиха доста категорично. Дали сме склонни да го признаем, или не, на практика светът днес е в състояние на нова Студена война. А на война не се ходи въоръжен с гневни резолюции и осъдителни меморандуми. Не можеш да стреляш с остри декларации и високопарни морални императиви. За войната са нужни истински оръжия и силна икономика. Което ни води до частта от изказването на Радев за нуждата от „изграждането на нова отбранителна система“ и усилия, за „да възстанови индустриалната си мощ и конкурентоспосбност“. И ако новото правителство на България работи за това да се превърнат посочените в цитата принципи в „основният принос на България към европейската мисия“, то аз поне смятам, че това ще бъде един много навременен и полезен принос от нашата мъничка България към каузата на голямата Европа. Особено ако скоро подобен избор за смяна на сегашния курс направят и избирателите в Германия (което е много вероятно), в Австрия и Франция (където е още по-вероятно). И когато Европа най-сетне проумее, че NetZero политиките са икономическо харакири, че свръхконтролът и прекалените регулации, налагани от Брюксел, убиват конкурентоспособността, че безконтролната масова миграция коренно променя етническия и културен образ на Стария континент, тогава тези принципи на спечелилите категорична победа в България ще бъдат осъзнати като това, което наистина са: зов за критичен самоанализ и корекция на сегашния курс. Курс, който води Европа към финансова разруха, деиндустриализация, военна немощ и глобално незначимост. И тогава отново ще дойде ред да си зададем въпроса: глупав ли беше българският избирател задето въпреки възраженията и поученията на своите елитите масово гласува ЗА тези послания?
Спорът за това чий избор е по-добър – на елита горе или на масите долу – се води още от времето на Платон и Аристотел. Първият яростно критикува нерационалността на тълпите и смята, че в една идеална държава правото на избор трябва да принадлежи на малцината просветени. Вторият обаче предпочита да се съобразява с реалностите и е убеден, че (поне в повечето случаи) доверието в разпиляната колективна мъдрост на масите в крайна сметка би довело до по-добри резултати. И когато заговорих за противопоставянето на високообразованите малцина и нетолкова учените много, веднага в съзнанието ми изкочи скорошният сблъсък между експертите и останалите по отношение на Ковид пандемията и предприети в тази връзка мерки. От едната страна бяха експертите, които крещяха: нахлузвайте маските, стоите си у дома, не ходете в парковете, бийте си „ваксините“, ха сега и бустерите, спрете да работите, не можете да пътувате. Следвай науката – беше тяхното заклинание. От другата страна бяха хората, които гледаха цялото безумие и просто казаха: Не, благодаря. Това е тъпо. Тук, в България, огромна част от хората показаха среден пръст на експертите и се довериха на своя здрав разум. В резултат ние останахме страната с най-ниски нива на ваксинация. Това стана причина напредничавите и образовани западняци за пореден път да ни заклеймят като глупави балкански диваци. Днес обаче вече и на слепите им стана ясно, че маските не са работили; че локдауните са били нахалост; че т.нар. ваксини всъщност не са били ваксини и не са предпазвали от заразяване (в момента се разследва дали не са били всъщност една гигантска финансова далавера); че обявяваните цифри на заразени и починали от Ковид са били изкуствено надувани, за да всяват паника, и въобще, че всичко е било една огромна измама. Мисля, че ние, българите, можем с право да се поздравим, че нашият балкански здрав разум, съчетан с дълбоко вкорененото ни недоверие във властта, бяха по-правилната реакция. И че в тази конкретна ситуация „тъпите маси“ бяхме прави, а „умните“ експерти бяха тъпи.
Което води и до по-общия въпрос: дали Аристотел е бил по-правият в неговия спор с Платон? Дали неосъзнатите, разпилени сред огромното множество практически опит и житейска мъдрост, не са в крайна сметка за предпочитане пред интелекта, концентриран в малцината, самопровъзгласили се за интелектуалния и морален елит?
Разбира се, за краен отговор на този въпрос в нашия конкретен случай първо трябва да изчакаме да видим как новоизбраните ще реализират своите намерения. Но дори преди да видим крайния резултат, аз съм готов да заложа на това, че този избор със сигурност не беше глупав и заслужава повече уважение.
ИВО СТАНОЕВ
