Тази година Огнян Жерев завърши Езиковата гимназия „Акад. Людмил Стоянов” в Благоевград с английски и немски език и пожела да запомни абитуриентския си бал със самостоятелна изложба, която нарече „Цветовете на любовта”. Любовта – такава, каквато лично преживява, защото призна, че от две години е влюбен до уши. Беше написал с помощта на приятелката си Никол: „Любовта няма един цвят. Рисувам я такава, каквато я усещам: силна, нежна, страстна и безусловна, понякога разтърстваща! Тя се разлива, наслагва, изчезва и отново се появява по платното…”
Любвта е пъстра и многоцветна в картините му, рисувани през последните две години. Преобладават лилавият и червеният цвят, като изполва техники с акрил и маслени бои. Любовта за него е двигателят на живота и търси нейните корени още в детството си. Показа ми една картина, която е нарекъл „Бащино огнище”. Беше нарисувал детския кът в старата им къща в с. Ковачевица, който вече не съществува, но споменът му от преди 10 години е жив. „Това са моите спомени в черно-бяло с акрил и след това съм извадил цветовете, за да покажа как любовта оцветява едно сиво ежедневие.”
Беше подредил идеите си в поредица от картини с хора, с животни и със символични предмети: „Скок в неизвестното” е картина с котки и показва как дори едно сметище може чрез любовта да се трансформира в една красива сцена”, разказва Огнян. Показа ми картина, на която беше нарисувал раздялата. „Възрастни хора – сиви, замръзнали, но любовта е тази, която ги раздвижва, или цветовете на любовта в действие. В тази картина има несподелени чувства, затова на бюрото има ненаписано писмо до любимия човек, чаша с вино, което символизира любовта, и свещта, която гори от доста време, на път да изгасне. Във всяка картина има символи на моята любов. Конете с двете юзди олицетворявам с нераздялата. Много красота, чувство, емоция съм вложил в картината с църковния брак, или вечната връзка… Тук има мечтани малки моменти в червено, онези, които не всеки се спира да забележи и да им се наслади. Любовта понякога е силна и като лъвски рев. В тази картина например има огнена защита, или начинът, по който лъвът предпазва неговата женска на фона на спокойния пейзаж около тях, въпреки че съм го пресъздал с горящи цветове. А тук има две халки, чаша вино и механизъм от часовник, и като цяло символизират израза „Старата любов ръжда не хваща”. Чашата вино демонстрира как любовта с годините става по-хубава, по-истинска, а халките – вечният съюз. Тук съм нарисувал две души в едно цяло – ръцете на жената са в гърба на мъжа, по-точно прозират под кожата му – това символизира един израз, който много харесвам: „Да ти вляза под кожата”. Това е обединението на две души в едно цяло. Тази картина нарекох „Търпение”, защото изразява верността на жената, дочакала своя рицар да се върне от войната. Той пада на колене пред нея в знак на обич и благодарност. За мен има трогателно и емоционално въздействие. Незабравките говорят сами за себе си – не ме забравяй, помни ме винаги. Любов във война! Нарисувал съм две птици, които дори по време на войната намират начин да се обичат.”
През последните пет години Огнян учи рисуване при Царимира Георгиева в „Монтесори арт”. „Целта ми беше да подобря уменията си и да се подготвя за първата си изложба. Защото рисувам от 7-годишен, но предимно прерисувах фигури, харесваха ми японските манга комикси, които също рисувах, но когато започнах да ходя при Царимира, не само копирах, но и създавах мои образи и сюжети, каквито показах в изложбата. За мен Царимира е най-интелигентният човек, когото познавам. Вдъхновява ме с всяка дума, която ми казва. Знае точно по какъв начин да ми помогне, без да се намесва в работата ми, и аз съм й много благодарен. От 13-те картини, които бях подредил в изложбата, 10 се продадоха. Емилия Канайкова, която ми подаде ръка за изява, ми каза, че това е най-продаваната изложба през последните пет години.”
Знам, че не всеки творец може да бъде и добър учител, но Царимира Георгиева е признат педагог от много деца. В картините на Огнян тя видя огромен успех и потенциал за нови успехи и добави: „В тези картини виждам силното желание на Огнян да изрази себе си, да твори, да влага частици от душата си, от всяко едно умение, което е придобил. Ценното е, че това е зрялост, която не всеки младеж на тази възраст притежава. Когато го обучавах, той сам подсказваше от какво има нужда – интересно творческо виждане, технология, желание, хъс – всичко това идва стъпка по стъпка.”
Питам Царимира какво е най-важно за един млад творец – идеята, техниката или това, което от душата си оставя на платното.
– Всичко тръгва от силното желание, след това усвоява техника, с която да изрази това желание, и може би са необходими силна воля, любопитство, любознателност, за да стигне до успешен резултат”.
Царимира пожела на Огнян да запази чистотата на душата си, любовта и желанието да твори.
Питам Огнян интересува ли го къде отиват картините му, в кой дом попадат и къде продължава животът им.
– Разбира се, всяка една от картините беше доставена лично от мен и моята приятелка. Към всяка добавихме картичка, на която беше снимана картината, и на гърба й имаше пожелание от мен за човека, който я е купил. Качихме всички картини в багажника на колата и цяла събота обикаляхме по къщите на хората, за да им ги доставим лично. Почти всички бяха купени от познати хора. Самият жест, че купуват моя картина, за мен означава, че те ме подкрепят и аз съм им много благодарен.
През септември Оги заминава за Белгия, където три години ще учи 3D анимация с английски език в университета Хауест, който се намира близо до френската граница.
„Ще уча компютърна анимация, защото мисля, че рисуването на ръка все още е актуално, но много скоро технологиите ще заменят това изкуство. Изкуственият интелект все повече навлиза в живота ни и искам да имам опит и в дигиталното изкуство. Мисля, че след като дигиталното изкуство се разшири и навлезе навсякъде, хората ще се върнат отново към изкуството, което се прави на ръка, защото според мен то има голяма стойност и ще се цени винаги. Хубаво е да имам опит и в двете.
Не можах да пропусна въпроса, свързан с родовия му корен и какви качества пренася от дедите си, без да имам особени очаквания за отговори от толкова младо момче, но той ме изненада.
– Роден съм на 22 юли 2007 година в Благоевград и съм сигурен, че пренасям качества и от двата рода. Прадядо ми Георги Жерев по бащина линия е писател и е израснал в с. Ковачевица, където имаме най-старата къща в селото. От него съм наследил красноречивостта си и любовта към литературата. Той е автор на романите „Сияние над Кресна”, „Не умираме ние, боже”… В Ковачевица имаме цяла етажерка с негови книги и медали от войните, в които е участвал… Прабаба ми Ирина Жерева е на 93 години и всеки месец я посещавам. От нея получавам някаква невидима енергия всеки път, когато я видя. Не можех да си представя, че човек на тази възраст може да е толкова зареден, ентусиазиран и позитивен. Тя е много интересна жена. Дядо ми Максим Жерев е журналист. Неговият брат Румен Жерев се занимава с фотография. Той е фоторепортер и издаде няколко книги със спомени и фотографии. Сестрата на баща ми е Ирина Жерева, която беше журналист в бТВ. Баща ми Георги допреди 6 години работеше в „Еконт”, като разнасяше пратки България-Гърция, но последните години направи собствена фирма за отдаване на коли и бусове под наем и сега има повече време да прекарва със семейството си и да се грижи за малката ми сестра Борислава, която е на 12 години. Тя тренира войлейбол, плуване, рисува, ходеше на стъклопис при Царимира Георгиева и засега върви по моите стъпки.
Майка ми Десислава е от рода Чилеви. Десет години тя работеше в Американския университет, а след това е учителка по английски в Езиковата гимназия и много ми помогна да взема сертификат на Кеймбридж, чрез който сега мога да отида в Белгия, защото това са изискванията. Баба ми е Антоанета Чилева, а дядо ми Огнян Чилев е лекар, аз нося неговото име. За мен той е най-добрият лекар, когото познавам.
– Той не иска ли да следваш медицина?
– Не, той е против това да ставам лекар и никога не е искал да се налага, защото неговият баща също е бил лекар в Разлог и дядо смята, че по някакъв начин му е наложена тази професия по наследство. Той много харесва работата си, но вярва, че личният избор на човека е по-важен. Винаги ми е казвал да следвам моето желание.
– Смяташ ли, че името има значение в живота на човека?
– Мисля, че има. Не мога да си представя мой близък с друго име. Родителите са се чудили дали да се казвам Камен или Горан и аз не се възприемам като човек с такива имена. Кръстен съм на дядо Огнян и приличам много на него не само по външен вид, но нося и черти от характера му, което за мен е учудващо, защото не съм вярвал в тези неща, но сега го забелязвам.
Някои млади хора смятат, че новото поколение не трябва да повтаря родови имена, за да не носят децата техните обременености, споделям аз.
– Родът трябва да се помни! – смята Оги. – Няма как без минало, без история човек да продължава напред. Бъдещето ще е по-сложно, ако не знаем историята на рода си. Хубаво е да знаем какви качества са имали предците ни и какви техни качества пренасяме. Ето, аз знам, че пренасям качества на моя прадядо в областта на литературата, и това ме е карало да пробвам да видя дали и аз не притежавам подобни умения. Като по-малък пишех много. В пети клас сядах на стария ми компютър и имам написани две книги от по 100 страници. Те са взаимствани от поредицата „Пърси Джаксън и боговете на Олимп”, която много обичах да чета. Взаимствах героите и си измислях различни сценарии с тях. Компютърът вече не съществува и книгите ги няма, но си спомням как с часове пишех и ми харесваше да го правя. Ако не знаех, че прадядо ми е писател, не мисля, че щях да пробвам. Знам ли, някой ден този творчески литературен ген може да се прояви при мен отново. Човек трябва да изважда на максимум качествата, които носи. И в тази връзка съм убеден, че винаги ще има с какво да продължа в живота: спорт, рисуване, литература… С достатъчно тренировки и изписани страници мога да подобря и писането, и красноречието си.
– Има ли в рода ти някой, който се е занимавал с рисуване?
– Сестрата на майка ми – Мария Чилева, е рисувала преди години и сега се справя много добре. Баща ми също е рисувал за около година-две и мисля, че от всички тях пренасям гена на желанието за рисуване, което с много труд и упоритост се развива, за да стигна дотам да направя първа самостоятелна изложба. И двата рода са ми дали достатъчно, така че да се развивам в областите, които съм си избрал. Родителите ме подкрепят във всичко.
– Имат ли значение отношенията в рода?
– Взаимоотношенията в рода не засягат само хората, на които се случват. Аз съм потърпевш от всичко, което се случва около мен, и мисля, че за едно дете е важно родът да е сплотен. За щастие имам късмета да израствам в семейство със стабилни връзки помежду ни. Разводите в днешно време са нещо обичайно, но това оставя отпечатък в детето за цял живот. То остава раздвоено и това затруднява развитието му. Когато човек се кара с близките от рода си, трябва да мисли и за другите, не само за кавгата между двама души. Много често раздорите нямат добър край и е много трудно да се премине през конфликта, без да се отрази на душевното състояние на всеки един в този спор. Хората реагират по различен начин, но в повечето случаи едната страна на спора спира контакт с другата страна, което понякога е жалко, но е наложително.
Приятелката му Никол Николаева сега завърши 10 клас в Езиковата гимназия. За нея Оги споделя: „След 2 години не знам къде иска да продължи, но със сигурност ще учи в университет, има време да реши кой ще избере. Това, че аз ще бъда в Белгия, а тя тук, не мисля, че по някакъв начин ще ни попречи да бъдам заедно.
– Смяташ ли, че любовта се променя във времето?
– Сигурен съм, че аспекти на любовта се променят, защото когато някой прекарва много време с един човек, те си стават толкова близки, че са неразделни. Но съм сигурен, че искрата, появила се в началото на връзката, под една или друга форма остава до края.
– Какви теми те вълнуват в момента и продължаваш ли да рисуваш?
– След изложбата съм си дал малка почивка, по-скоро психологическа, отколкото физическа. Все още рисувам, не мога да спра този прилив, но сега правя предимно скици. Записвам си идеите. Отварям бяла страница и каквото човешко лице ми дойде, това правя. Винаги съм се интересувал от анатомията на човешкото тяло. Най-трудни ми бяха сградите и животните, които все още ме затрудняват, затова се предизвиках да има животни в изложбата, но винаги съм харесвал човешката фигура. Харесвам биологията и знам къде са намират органите и всички части на тялото. Харесвам да рисувам фигури в раздвижени пози, с мечове, с пистолети в скок, завъртени в странни пропорции и в различни ракурси. Любовта винаги ми е била силна тема.
– В различните периоди от живота кой има важна роля в развитието ти и с какво те е провокирал?
– На първо място родителите ми, които винаги са подкрепяли всичките ми идеи и начинания. Тренирах волейбол, преди това плуване, свирих на тромпет в Биг Бенд – и винаги са били зад мен. Баба и дядо от страна на майка ми живеят по-близо до нас и те също са ме подкрепяли много, особено в рисуването. Леля ми, сестрата на майка, е много директна, винаги поглежда всяка една картина и ми казва какво й харесва и какво не. Колективът от учители в Езиковата гимназия също са ме подкрепяли в рисуването. Имало е моменти, когато съм рисувал в час по друг предмет, което не е много уважително и любезно към учителя, но в междучасието, след като ми кажат, че това не е правилно, са искали да им покажа и някоя друга моя рисунка.
– Имал ли си трудни моменти, в които си се чудел накъде да продължи пътят ти?
– Не съм мислил, че ще се занимавам с рисуване, да не говорим, че ще стигна да правя изложба. Когато бях 13-годишен, преди да се запиша в „Монтесори арт”, си мислех, че рисуването е нещо, с което запълвам времето си, защото забелязвах, че не ми е скучно да рисувам, напротив, приятно ми е по този начин да се разсея от света около мен. Но когато наблюдавах как след всеки следващ урок ставах все по-добър, се изненадах, защото съм си мислил, че толкова мога и не съм си представял развитие в тази област. Оказа се, че с много труд и упражнения нещата проработват. И от момента, в който си мислех, че с рисуването няма да го бъде, сега стигнах до момент, в който ще уча в университет нещо, което е свързано с изкуството.
– Изкуството ли обогатява духа?
– Мисля, че дори хората, които не харесват рисуването, не могат да живеят без изкуство. Изкуството дава смисъл по същия начин, както любовта. Те са съвместими. Самата възможност да продължа да изучавам този тип изкуство, интегрирано в дигиталната сфера, е нещо, което ще ми помогне и в духовен план. Дори да не се занимавам в живота с това, важен е опита, който ще натрупам в тази сфера.
– Може ли да има дигитална изложба?
– Мислил съм за това. В сайта на Howest University of Applied Sciences в Белгия може да се види дигитална изложба от отличените проекти на студентите през годините. През трите години, в които ще уча там, ще ми е по-трудно да упражнявам изкуството на ръка, но това не означава, че ще загубя допира си до рисуването. Напротив, ще го обогатя още повече, защото в дигиталното изкуство се виждат много отчетливо сенките, пропорциите, ракурсите и това само може да ми помага в истинското изкуство. Надявам се след връщането ми от Белгия да мога да направя още изложби с картини, рисувани от мен на ръка върху платно.
– Какво искаш да се промени в света около теб?
– Не мисля, че хората от моето поколение обичат истински. Може би защото още сме малки. Мисля, че липсва онази искра, която са имали прадедите ни. И една от причините е екранизацията в този век, лесната комуникация през интернет, без да се изразяват каквито и да е чувства. Това пречи да се преживее истинската любов. Когато се случи, хората от моето поколение не винаги са готови да я задържат. По-лесно е да я отхвърлят, защото изграждането на едни отношения е трудно занимание. Според мен човек може да се наслади на трудната част, защото в една връзка е напълно нормално да има трудности, но те правят връзката по-стабилна. Не е нормално заради една дребна трудност, на която след години ще се смееш, да прекратиш връзката с човека, когото обичаш.
В своята първа изложба Оги заяви, че обича в цветове, а не в думи. Но в това интервю и с думи обясни своята философия за любовта. Той не само я разказа с думи и обясни със символи, но мисля, че ще накара много хора да му повярват и да се интересуват от неговото развитие. Още повече че той вътрешно изживява визията за това, което се случва в света около него, и може би именно по този начин е способен да го променя към по-добро.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
