Най-младият кмет в историята на Раздол Б. Томов покори първенеца на Алпите Монблан /4809 м/

През 2008 г. нашенецът емигрира в Норвегия, работи като автобусен шофьор и оглавява синдиката на железниците

Българинът Бойко Томов, останал в историята на с. Раздол, община Струмяни, като най-младия кмет на селото, покори първенеца на Западна Европа връх Монблан. В рамките на няколко дни той преживя около 60 градуса марж в температурата на въздуха и денивелация от 4809 м.

„Стресът за организма ми бе заради липсата на кислород, не заради разлика в температурите“, призна пред „Струма“ след прибирането си в Благоевград Бойко Томов.

През 2008 г. той напусна кметския стол и замина за Норвегия. От 15 г. живее в гр. Конгсберг, където работи като автобусен шофьор и от няколко години е лидер в Синдиката на норвежките железници, под чиято шапка са и автобусните превозвачи.

„Аз съм роден в планината и да кача Монблан ми беше детска мечта. Страхувах се, че ще остане такава, исках да стъпя на върха и да видя красотата му“, разказва за причината да актакува първенеца на Алпите Бойко Томов и разкрива, че чак 24 часа след като слязъл от върха, осъзнал какво е направил.  „Бях вече в колата си и шофирах по обратния път, замислих се за преживяното, за това, че се качих там, където малко хора стигат, че сбъднах мечтата си и… срам ме е да си призная, в тоя миг очите ми се напълниха от силната емоция, която ме обзе“ , искрен е българинът.

Разказва, че любовта към планината носи в себе си сякаш от раждането. „Като видя заснежени върхове и ме изкушават да тръгна нагоре. Израснал съм в снега, като бях малък в Раздол натрупваше по 1 метър през зимата. Сега вече няма такъв сняг“, с носталгия си спомня той. Първите върхове, които покорил още в младежките години, са Вихрен и Мусала. Миналата година качил връх Риси, най-високият в Полша, предната година покорил Галопиген, първенеца на Норвегия , а за Монблан през юни загрял с връх Пико на Азорските острови, най-високият в Португалия. Сам се грижи за физическата си подготовка с ежедневен трекинг след работа.  „Взимам една раница и тръгвам  в планината, тя започва над блока, в който живея. Ходя, колкото ми позволява времето, с което разполагам, но минимум по 2 часа, около 10 км по пресечен терен“,  разказва Бойко.

За Монблан се организирал почти година. „Миналия май реших през лятото да кача първенеца на Алпите, но се оказа, че съм много закъснял с организацията и в хижите няма свободни места. Чрез агенция се свързах с водач,  българин от София, който живее и работи в Шамони, казва се Алеко. Той се погрижи за всичко, свързано с ангажиране на места в хижите и маршрута, за мен остана само физически и психически да се подготвя. Времето и постоянството са задължителните фактори за добрата подготовка“, обяснява българинът.

Разказва, че докато тренирал за Монблан, си спомнл първото преминаване на Кончето, тогава  шортите му доста треперели, нещо, което не преживял в Алпите, въпреки че ръбовете, по които трябвало да премине, били доста по-опасни. „Имаше такива с по 3000 м отвес от двете страни, пътеките са дълги към 100-ина метра, но не помня да съм изпитал страх. Но не ръбовете бяха най-опасните, имаше един улей, наричат го Улея на смъртта, там бе най-сериозното изпитание“, започва разказа си за изживяното в Алпите преди седмица Бойко Томов.

„При пристигането ни на първата хижа „Тетрус“, в която трябваше да преспим, за „добре дошли“ станахме свидетели на спасителна операция на човек с хеликоптер. Хижата е на  около 3300 м височина и не можах да мигна, защото започнах да усещам липсата на кислород. Тръгнахме в 2 ч. през нощта да преминем Улея на смъртта, защото през деня от слънцето падат много камъни и той става изключително опасен. Не съм усещал студ, въпреки че температурата бе до минус 23 градуса.  Първия ден преходът ни бе от 3300 до върха на 4809 м, оттам слизаме на друга хижа – „Гуте“, една от най- модерните хижи, много красива, като алуминиев цилиндър, и е на 3850 м височина. Качването до върха за мен беше много трудно заради липсата на кислород. Каквото и да разказвам, докато не го усети човек, не може да си го представи. Сърцето ти бие в гърлото, организмът иска кислород и всяко движение  става много трудно. И въпреки че се движех с огромни усилия, дори за миг не ми е минала мисълта да се откажа. На водача му казах , че жив или умрял ще се кача горе. Не носехме кислородни апарати, но там никой не носи.  Всъщност най-високата точка на Монблан е един ръб. Като се качихме на него, всичко под нас бе потънало в мъгла. Дойдоха едни хора от италианската страна със ски и намерение да се спускат надолу, което е лудост. Помолих ги да ни снимат, а те се пошегуваха: „И какво като ви снимаме, някой ще повярва ли, че сте били тук?!“. Изчакахме 15-ина минути с надежда мъглата да се вдигне, но не се случи и тръгнахме да слизаме. Тогава стана още по-трудно, предполагам недостигът на кислород се е натрупал в организма ми и едва се добрах до хижата. Не можех да говоря, попитах само къде е моето легло, но отново не можах да заспя. Часовникът ми пищеше периодично, защото реагира, когато има проблем с организма, и трябваше постоянно да го изключвам, за да не се свърже с SOS център. Пулсът ми беше над 130, бях тотално съсипан, хапнах и пак легнах, но заспиване няма. На сутринта ставам, а пред мен само силуети. От липсата на кислород бях загубил зрението си. Излязохме навън, беше паднал нов сняг и имаше виелица с ужасен вятър. Точно пред хижата има един ръб, който трябва да се премине, а аз бях толкова зле, че нищо не усещах и не виждах. Ходех като сомнамбул, как съм ги извървял тези 100 метра, не знам. Една крачка встрани да направиш и те няма, а и вятърът може да те отвее, толкова беше силен! Докато слизахме надолу, питах водача: „Има ли мъгла?“, „Не, няма“, ми отговаря. Помислих си дали от липсата на кислород не съм получил някакъв инсулт, който ми е засегнал нервните центрове на зрението. Но щом слязохме под 3000 м, като някаква магия зрението ми се изясни и силата в цялото тяло се възвърна. Водачът ме бе предупредил, че са нужни поне 1-2 вечери за аклиматизация на първата хижа, но аз нямах време и целият ми тур бе събран в 2 дни и половина. Теоретично бях подготвен за всичко, което можеше да ми се случи, но е различно, когато го преживееш“, откровен е Бойко Томов.

На въпрос дали съжалява за нещо възкликва: „Как ще съжалявам, то е неописуемо, един път в живота!“. 

И както често се случва, неприятностите идват откъдето не ги очакваш. От Алпите „акостирал“ за релакс на Черноморието и… се натровил от няколко бодвания на цаца в заведение в Ахтопол. И е благодарен на съдбата, че не изял цялата порция.

Седмица след паметното изкачване на Монблан Бойко Томов вече обмисля следващата си цел и с усмивка припомня старата максима, че апетитът идва с яденето. „Идеи имам и за Европа, и в Азия, но все още ги обмислям. Имам приятел, който ми е обещал, че ще ме спонсорира, ако реша да покорявам Еверест. С водача ми в Алпите си говорехме за най-високия връх на планетата и че напоследък качването му било превърнато в туристическа дестинация с обезопасителни въжета и кислородни апарати. Според него всеки можел да го изкачи. Не му вярвам на 100 %, може би там трябва да се направи  поне 10-дневна аклиматизация, а е нужен и късмет да се случи подходящо време. Но не го изключвам като идея“, амбициран е Бойко Томов.

Да покорява върхове е само едно от хобитата му. Със същия хъс обича да кара ски, запален моторист е, обича да лови и  риба, но и към нито едно от тези занимания не подхожда като за състезание, а ги прави за удоволствие. „Обичам да ловя скумрия, тя много се съпротивлява и затова е много интересно и забавно занимание. А е и много вкусна“, признава натурализираният норвежец и отбелязва, че в Норвегия риболовът е безплатен и не е нужно да имаш билет, за да метнеш въдицата в морето.

Признава, че обича Норвегия, но е категоричен, че си остава завинаги българин. На закачките на приятели норвежци да  признае, че вече се чувства един от тях, отговаря, че дори да им отговори утвърдително, те самите никога няма да го приемат като 100 % местен въпреки норвежкия му паспорт. Разказва, че в Норвегия най-скучното за него време е от края на октомври до към средата на декември, защото е тъмно и мрачно и няма достатъчно сняг за ски. Обича си работата, освен синдикален лидер е и касиер на регионалната синдикална организация в половин Норвегия и това му отнема доста от свободното време. Фирмата, в която работи, е с 51 % държавно участие. „Аз съм „наковалнята“ между работниците и шефовете, всички бият по мен“, смее се българинът. 

На въпрос дали следи политиката в България отговаря: „То няма какво да се следи вече, у нас няма политика. Всичко размазаха и размиха. Изкривихме демокрацията, както направихме преди това с комунизма. Демокрацията се превърна в утопия, както е утопия, че мнозинството може да решава. Правят го няколко души, но не и ние, хората. Доскоро на всички избори ходех да гласувам, по 100-200 км съм пътувал и по цял ден съм се редил на опашки да дам гласа си за бъдещето на родината ми, но на последните избори за пръв път не го направих. Разочарован съм, защото виждам, че много политици взимат решения и правят неща, противни на волята на хората, и това се случва все по-често. Да, понякога се налага да се прилагат непопулярни мерки, но напоследък май всичко е непопулярно, напук на настроенията и искането на народа. Преди може ми месец гледах по телевизията интервю с военния ни министър. Водещата го пита дали знае, че 67 % от българите не подкрепят изпращането на оръжие за Украйна, а той отговаря „ Да, да, но ние ще пращаме“. Това говори много – нали живеем в демокрация, защо не се чува  мнението на мнозинството?!  Не е важно какво мисли Бойко от Раздол, дори да не съм съгласен, ако съм политик, съм длъжен да се съобразя с мнението на болшинството. Та затова нашата демокрация се оказва същата утопия, както комунизма. Опасявам се… Не от революция, защото тя без пари не става, а това, че преди 2 г. скочиха на ГЕРБ, и то беше с пари. Опасявам се, че обществото се разделя по всяка една тема, умишлено и тенденциозно и за какво ли не – на русофили и русофоби, на националисти и глобалисти, последния повод за разединение стана това знаме на Рожен. Но тази тактика на разделение не сме я измислили ние, тя е позната в света като тактиката на  Линч, който за да предотврати бунтовете на робите по плантациите в Америка, започнал да ги настройва един срещу друг. Резултатът е, че заради вътрешните крамоли те не могли да се обединят срещу плантатора, но памукът не останал неприбран. Та и нас ни делят на какво ли не, за да не се обединим за важните неща”, заключи българинът от с. Раздол с норвежки паспорт Бойко Томов.

ДИМИТРИНА АСЕНОВА