Днес, повече от хилядолетие след смъртта му, цар Самуил се завръща в България. Тленните му останки, открити през 1965 г. при разкопките на базиликата „Свети Ахил“ на остров в Малкото Преспанско езеро, ще бъдат предадени на българската държава и положени в София. Заедно с тях България ще получи и антропологичен материал от други два саркофага, за които се предполага, че са свързвани с цар Гаврил Радомир и членове на владетелската фамилия.
Тъкмо тук започва една по-малко позната история – не за легендарния цар Самуил, а за неговите наследници и за последните години на династията, която управлява България в най-драматичния период от ранносредновековната ѝ история.
Цар Самуил и династията на Комитопулите
Цар Самуил не е първият владетел от фамилията, която историците наричат Комитопули. Той е един от четиримата синове на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. След гибелта на братята си Самуил постепенно се превръща в основната фигура на българската държава, а през 997 г. приема царската титла.
Неговото управление е белязано от продължителната война с Византия и от стремежа да бъде съхранена българската държавност. В края на X и началото на XI век цар Самуил успява да възстанови и разшири българската власт в значителна част от Балканите. Но след поражението при Ключ през 1014 г. съотношението на силите се променя необратимо.
Самуил умира на 6 октомври 1014 г. Неговият наследник е синът му цар Гаврил Радомир.
Цар Гаврил Радомир – синът, който управлява едва година
За цар Гаврил Радомир сведенията идват преди всичко от византийските хронисти, сред които особено важен е Йоан Скилица. Той го представя като физически силен и смел човек, който по време на сражения неведнъж участва лично във войната срещу Византия.
След смъртта на Самуил Гаврил Радомир заема престола, но управлението му продължава малко повече от година. През 1015 г. той е убит по време на лов от своя братовчед Иван Владислав – син на Арон, брата на цар Самуил.
Този факт е ключов момент за края на династията. Иван Владислав дължи живота си именно на Гаврил Радомир. Според Скилица, когато цар Самуил заповядал да бъде унищожен родът на Арон, Гаврил спасил малолетния Иван Владислав. Години по-късно именно спасеният братовчед го убива и заема престола.
Така историята на династията се оказва белязана не само от войната с Византия, но и от вътрешната борба за власт.
Иван Владислав – последният цар
Цар Иван Владислав управлява от 1015 до 1018 г. Той е последният владетел на Първото българско царство, който успява да запази независимостта на държавата до смъртта си.
В началото на управлението си той прави опит да консолидира българските сили и продължава войната с Василий II. За разлика от Гаврил Радомир, цар Иван Владислав не приема трайно подчинение на императора и продължава съпротивата.
През 1018 г. царят загива при обсадата на Драч. След смъртта му съпротивата постепенно се разпада. Част от българската аристокрация преминава на страната на Василий II, а членовете на царското семейство получават различна съдба в пределите на Византийската империя.
Така с цар Иван Владислав приключва владетелската линия, започнала с Комитопулите, макар потомците на тази фамилия да не изчезват от историята. Част от тях продължават да заемат високи длъжности във византийската държавна система, а през XI век сред потомците на Самуиловия род отново се появяват фигури, свързани с опити за възстановяване на българската държавност.
Какво всъщност знаем за гробовете?
Именно тук е необходима историческа предпазливост.
При археологическите проучвания на базиликата „Свети Ахил“ проф. Николаос Муцопулос открива четири саркофага. Само един от тях съдържа непокътнат скелет. Антропологичните изследвания установяват възрастен мъж на около 70 години, с характерни следи от травми по лявата ръка. В гроба са намерени и останки от богата тъкан и фина ризница. Съвкупността от археологическия контекст, антропологичните данни и историческите сведения е в основата на идентифицирането му като цар Самуил.
При останалите погребения ситуацията е различна. Именно затова свързването им с Гаврил Радомир, Иван Владислав и други членове на царската фамилия остава научна хипотеза. Самото местоположение на гробовете в базиликата има значение, но не е достатъчно, за да превърне предположението в доказан факт.
Предстоящите ДНК изследвания могат да дадат нова възможност за проверка на тази хипотеза. Ако бъде установена родствена връзка между материалите от отделните саркофази, това би било съществен принос към познанието за последната владетелска фамилия на Първото българско царство.
Затова завръщането на цар Самуил и на антропологичния материал от „Свети Ахил“ не е просто символичен акт. То връща в България физически свидетелства за една епоха, чиито събития са познати преди всичко чрез хрониките на победителите. А когато науката успее да даде име на костите, археологията вече не просто разказва историята – тя позволява на самата история да проговори. Източник: БГНЕС
