ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ! Повелителката на манджите Фата Гурмана към благоевградчани: Храната е живот, в книгата „Скрий им шапката” го доказвам!

„Който не обича да харчи за психолог, се налага да го прави за кулинарни продукти, всеки трябва да има начин да изпусне вентила, преди тенджерата да гръмне”, казва архитектът по професия и кулинар по душа

За първи път я срещам, но оставам с усещането за широко скроена жена, която прави това, което сърцето й подсказва и иска да успее, но не на всяка цена. Кулинарията никога не ми е била приоритет, но ме привлече философията й за храната и начините за нейното приготовление. Още повече че ги предлага един архитект по професия и кулинар по душа, който иска да види и усети реакциите на хората, които четат нейните рецепти и експериментират като нея. След като прочетох книгата й, със сигурност ще опитам да приложа тази философия за храната като живот.

Името й е Мирослава Василева от София, но всички я наричат Фата Гурмана. Този псевдоним й дава нейна много добра приятелка от детските години. Тя я наричала Феята на тенджерите и на манджите, но Мирослава й казала, че този израз звучи много старчески и че трябва да й измисли нещо по-младежко. Харесала прякора Фата Гурмана, който остава до днес. „Така ме наричат всички, дори майка ми”, споделя Мирослава.

– Откъде идва любовта към готвенето и към описването на рецептите в книги, защото „Скрий им шапката” е третата Ви книга, която представяте в Благоевград. И останалите две са представени тук. Първата се казва „Е нема що”, а втората „Шекер, перли и люти чушки”.

– Деветдесетте години в България бяха много трудни и тогава храната беше лукс”, разказва Мирослава. Разбрах, че ако имаш храна, може би имаш всичко, и затова посланието на третата книга е „Храната е живот”.

– Кои са Вашите рецепти в тази книга?

– Всички рецепти са мои. Те са направени така, че да не изискват много време, усилия и  пари. Защото ако ще трябва да харчим толкова време, пари и усилия, по-добре да отидем на ресторант.

– Как съчетавате продуктите в едно ястие?

– Аз чета много кулинарна литература и не спирам да експериментирам. За мен правилото е едно-единствено – колкото по-малко, толкова по-добре. Затова в книгите има опростени рецепти, нищо не слагам в повече. „Е нема що!” съдържа 80 рецепти за хляб, супи, макарони, постни и месни ястия, сладкиши и таблици със сезонните плодове и зеленчуци. В „Шекер, перли и люти чушки” съм включила 80 рецепти за сладкиши и торти, както и таблица с всички сладкарски мерки. А третата книга „Скрий им шапката” също има 80 рецепти за ястия от тежката артилерия на кулинарията, щото втори шанс за първо впечатление нема, както и моя етикет за маса. И ако първата книга е посветена на лесната кухня, втората – на сладкарската работилница, третата предлага рецепти за празничната трапеза от Коледа до Великден и те могат да скрият шапката, както се казва, на всеки, който ги опита.

– В рода Ви има ли кулинари?

– Има, у дома готвят всички. Аз съм единствената, която не обича да готви, и оттам дойде идеята рецептите да са лесни, бързи и да не изискват почти нищо. Иначе имам леля сладкарка, леля готвач и чичо, който дълги години държеше ресторант.

– Вие имате ли ресторант?

– Не, нямам и категорично заявявам, че няма и да имам. Аз съм архитект по професия и ресторантът не е моето място. По-скоро обзавеждам ресторанти и опитвам кухнята в началния етап. Имам удоволствието да готвя с много професионални готвачи, но след това се връщам там, където се чувствам добре – между страниците.

– В това ли намирате удоволствие – да измисляте рецепти и да ги описвате в книги?

– Понеже всичко тръгва от Благоевград, нека и това да тръгне оттук, въпреки че книгите няма да са само кулинарни. Познавам Силвето Домозетска от дълги години и когато й казах, че имам книга, след две минути тя ми се обади с идеята да я представи в Благоевград. Първия път гостувах и бях малко плаха, втория път бях на гости и сега съм за трети път тук, но се чувствам като у дома си.

Силвия Домозетска сподели, че познава Фата Гурмана от социалните мрежи, където тя е доста популярна. Там тя пише интересни истории, които се четат, има много коментари, и добавя:

„Сближихме се чрез общи познати. Тя живее в Италия, а аз имам слабост към тази страна, така че имаме много допирни точки с нея. Защо искам да я представя на моите съграждани и приятели? Тя носи един особен, ироничен, смешен, забавен поглед към света, дори към сериозните житейски проблеми, като ги пречупва през ежедневната ни потребност да се храним. Ние приемаме храната като част от нашето ежедневие, без да се замисляме колко важни са действията за приготвянето й и с кого ще я споделим. Интересно е, че тя пише на шопски диалект. Някои радетели на книжовния език ще кажат: „Това литература ли е?”. Казвам – да, защото тук литературата е в посланията, в начина, по който тя разказва историите си. Не можем да избягаме от корена си. Шопският диалект си е запазена марка. Намирам това за удачно, симпатично и бих искала да имаме вечери, в които чистосърдечно да се надсмеем над дребни, злободневни неща в нашия живот. Предвидила съм диалектен и кулинарен дуел на Мирослава, която е с шопски корени, с майстор-готвача Тодор  Пандохов от Бачево. Когато той говори на бачевски диалект, се чудиш дали това е песен, или планинско проклятие. Смятам, че е истинска битка Шоплукът да се изправи срещу Пирина. И двамата са радетели на техните си диалекти, едва ли не мохикани на този локален език, който, докато има хора като тях, няма да изчезне”.

Съвсем логичен е следващият въпрос към Мирослава:

– Използвате шопски диалект и се чувствате най-удобно с тези диалектни думи. Защо?

– Аз съм шопкиня от София. Потеклото ми е от четири села, които имат съвсем различен диалект един от друг. Има думи, които не съвпадат една с друга. Понякога не се разбира какво говорят едните и другите. Но у дома се говори само на диалект, никога не е употребяван книжовен език. Говорим книжовно до външната врата на дома ни. Вътре – само на диалект.

– Кажете нещо на шопски в кулинарията!

– Я че фанем да сготвим, па после мое да ядем, мое и да не ядем.

На шопски диалект е представила и себе си с няколко изречения на последната страница на книгата. Пише: „Книгите вече са три, я съм си се тая – човек като сите. Човек с кусури за чуждите и добър за своите. Човек като куче – от секи зависи дали ще му помахам с опашка, или ще му се озъбим. Човек с грешки, с прошки и с желания за сбъдване. Човек в душата си… надявам се”.

Фата Гурмана представи своята книга в кулинарен и диалектен дуел с майстор-готвача от Бачево Тодор Пандохов:

„Позволих си да си поканя гост, понеже битката винаги е една – кулинарите срещу готвачите. Разбрах, че ако искаме да спечелим битката, трябва да се бием от една страна. Много искам да съпоставим какво мислят готвачите и какво мислят кулинарите, и някъде там да разберем, че мисленето е едно и също, просто едното не е признато за професия. Кулинар професионалист няма”.

Тодор вече е на 38 години и сподели, че може да сготви всякакви ястия, но най-много харесва българската традиционна кухня със съвременни мотиви. Преди 16 години заменя професията си на строителен техник с майстор-готвач. Надява се скоро да открие и свое заведение в Благоевград. А що се отнася до специфичната бачевска кухня, добави: „Там взаимстваме от спецификата на околията. Правим шупла, капама, баници, чомлеци, но най-вече суджуци. Харесвам да готвя джолан по манастирски, защото джоланът може да се замени с пилешко, със заек или да се ползва агнешка плешка. Пълниш един глинен съд с картофи, лук, морков, запичат се и се овкусяват с дафинов лист, малко черен пипер, сол и ги оставяш. Джоланът се вари отделно. Добре сварен, се слага към картофите да се запече за около половин  час. На отделен тиган слагаш лук на ситно, моркови, гъби, малко бекон, печена чушка, магданоз. Добавя се телешки бульон. Залива се джоланът с картофите и се пече за 10 минути. Прибавя се настърган кашкавал, за да се затвори ястието”.

Исках да чуя едно изречение на бачевски диалект и той изстреля набързо: „Пилетата габардисваа по-башка!”, и преведе: „Птиците умират сами”.

Силвето им беше приготвила три рунда в диалектния и кулинарен дуел – в първият тя казваше една дума, а те трябваше да отгатнат как се казва ястието, кой би го консумирал и по какъв повод се приготвя. Използваше думи като боб, праз, картофи, люти чушки, сланина, коприва, лютеница, кренвирш, кисело зеле, а те създаваха кулинарна легенда с продуктите на техния диалект, „баш ке требува”, както казва Тодор. Боб по бачевски е пирински двигател, а праз – бачевско разплакване.

Във втория рунд трябваше да заместят сложните кулинарни изрази като редукция, емулсия, локален тероар, деконструкция и да кажат какво представлява определено ястие, като например домашно ферментирал млечен еликсир с краставичена свежест и чесново ухание. Като истински кулинари, те познаха таратора в тези сложни определения. Или деконструиран зелев сармичен ансамбъл върху доматена редукция, т.е. зелеви сарми, разпаднали се в тенджерата. Тодор веднага добави виц по този повод: „Наричали един човек сарма. Било му обидно така да го наричат и казал: Който ми каже сарма оттук нататък, съм го застрелял. Имал пушка, защото бил ловец. Излязъл навън и съседът му викнал: Ей, зелев лист с ориз. А той му отговорил: А си ме завил, а съм те убил”.

В третия рунд Силвето включи и публиката. Беше подготвила сентенции, които хората трябваше да довършат. Като например: „На гладен човек и камък да дадеш, ще го помисли за кюфте”.

Продължавам разговора с Мирослава.

– Имате ли любима рецепта за семейството си?

– Аз обичам да готвя, но не обичам да ям ястията си. За мен е важно те какво казват за сготвеното. Нямам любима рецепта и никога не съм имала. Обожавам да ям шоколад и това го знаят всички. Сега на представянията, които вече минаха, ако ям по един бонбон на ден, след четири години ще имам две кутии бонбони вероятно. Всички знаят, че това е моята любима храна. Мога да живея само на шоколад. Правила съм го, но не е здравословно и не го препоръчвам, въпреки че може.

– Правите ли домашен шоколад?

– Много рядко. Все пак шоколатиер е професия. Харесва ми, но трябва да имам много време и качествени продукти, едва тогава се получава добър шоколад. Да не забравяме, че добрият шоколад се консумира само когато стайната температура е 24 градуса. Всичко останало е любителско.

– Откъде идва шоколадът?

– От най-дълбокото място на сърцето и остава завинаги там.

– Коя е най-бързата рецепта?

– Тирамису. Когато човек няма време и очаква прекалено много хора, и ако си живял достатъчно дълги години в Италия, правиш тирамису и макарони – и посрещаш гости. Отнема половин час.

– Какво правите в Италия?

– Първо се омъжих за сардинеца Юри, който е индустриален инженер. Те са малко по-различни от италианците, малко по-тихи и по-недоверчиви. Той се занимава с производство на машини, които режат и пакетират храна. Имам 9-годишна дъщеря Астрид, която е моят най-суров и верен критик и моят компас в това, което правя, защото не ми спестява нищо. Тя също обича да готви, но се стреми да бъде по-скоро професионален готвач, отколкото кулинар. Всичко в семейството ми се върти около храната. Явно това е нашето място. Моят съпруг е моята опитна мишка, ако трябва да съм честна, защото не всеки път рецептата е такава, каквато трябва да бъде. Никой не е перфектен, аз най-малко. Той опитва и ако каже не, значи не. Работя в Италия като индустриален дизайнер. Архитект съм по професия и често организирам събития. Юри ме подкрепя в кулинарията, защото всичко в живота тръгва от семейството. Той не обича камерите, но стои плътно зад мен и затова с голям хъс работя в тази посока и все повече ми харесва. Когато човек започва да споделя в социалните мрежи това, което прави, се забелязва, че разстоянието е много голямо. Колкото и да ни се иска да кажем, че сме заедно, всъщност не сме. Личният контакт е много важен. Когато всеки път виждам кой ме чете, как ме чете, какво разбира и какво се случва от това, което е прочел, проумявам, че няма да спра да пиша.

– Как се съчетават архитуктурата и кулинарията?

– Който не обича да харчи за психолог, се налага да харчи за кулинарни продукти. Всеки трябва да има откъде да изпусне вентила, преди тенджерата да гръмне. Това е моят начин.

– От книги никой не е забогатял. Но явно дизайнерската професия Ви носи доходите, необходими за издръжката в семейството.

– Дизайнът е професия, която все още се развива. Индустриалният дизайн още повече, защото непрекъснато виждаме как всичко става все по-голямо, а окото ни все по-ненаситно. Засега се издържаме с тези професии, но дали ще е така занапред, не мога да кажа, защото светът се развива прекалено бързо. Да, материално не се става богат от книги, но духовно – да. Няма нито една  професия, която да замени това удоволствие.

– Какви сгради се търсят в Италия? Има ли мода в архитектурата и строителството?

– В момента всички целят един минимализъм. Явно бумът на големите сгради през последните 70 години ни насити до такава степен, че да искаме да се върнем стъпка назад. Може би за да успокоим темпото и да разберем, че не е задължително да живеем със 140 километра в час, може и със 60. Това се търси и в дизайна, по-скоро се търси уют и изчистен вариант за живеене. Вече не слагаме килими, но се търси стъкло или нещото, което ни отразява. Търсят се големи цветни петна. Може би там намираме себе си. Моят любим цвят категорично е червеният, защото червеното е огън, страст и любов. Прилагам го в дизайна, без да се натрапвам на хората. Да си архитект е едно, но това, което харесваш, е съвсем друго и то по никакъв начин не се използва често в професията.

– Какво се търси в дизайна напоследък?

– Ковано желязо и сурово дърво в едни доста големи мащаби. Това се търси, защото може би искаме да преоткрием връзката си с природата или се връщаме там, където вече сме били, и това ни липсва. Няма как вечно да ни обгражда бетон.

– Ще се върнете ли в България, или ще останете в Италия?

– Аз живея половин година и повече в България. Не знам къде ще се върна, защото след 20 години Италия ми даде най-хубавото, което имам. Съпруг, който ме обича, и дете, което гледам как расте. България е моето родно място и в един момент човек разбира, че тръгва от дома си и отива пак у дома си. Аз не знам къде да се върна, затова след 20 години успях да направя така, че да мога да живея колкото поискам където си поискам. Да бъда в България ако не всеки месец, то през месец и вече мога да кажа, че за мен това разстояние е едно цяло.

Мирослава носеше подарък за всички гости на нейното представяне. В едно малко пакетче беше сложила 5 бонбона, които представляваха бадеми, обвити в захар – символ на богатството в Италия. Петте бонбона се дават за здраве, за просперитет, за мъдрост, за сила и за плодородие. А за Силвия и Митко имаше специални чаши за спомен.

И ще завърша този разказ с посланието на нейната книга „Скрий им шапката”:

„Не е трудно да се омеси козунак. Не е трудно и баница да се разточи. Не е трудно и дроб сарма да се опече. Ни па зимнина да се направи. Трудно е само да поверва човек сам на себе си, че може. И тая вера да я люлее в най-дълбокото на душата си и да не дава прашинка да падне на нея. Защото, ако сам поверваш, че те бива, свършил си по-важната част от работата и у кухнята, и у живота”.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА