Валери Петров (вляво) и Радой Ралин на фронта, 1945 г.
Георги Марков
Караманчев като първи зам. главен редактор на вестник "Работническо дело"
Георги Джагаров
Младият журналист Караманчев говори на комсомолски форум
Тодор Живков и Милко Балев
Валентин Караманчев е роден през 1932 г. в гр. Гоце Делчев. Журналист, писател, доайен в полиграфията, книгоиздаването и книгоразпространението у нас. Дълги години е председател на ТСО „Книгоиздаване“. Бил е главен редактор на в. „Народна младеж“, зам. главен редактор на „Работническо дело“, директор на издателства – „Партиздат“, „Народна младеж“ и др. Бил е кандидат-член на ЦК на БКП. Автор на книгите „Мървашки песнивец“ – 1981 г., „Черешова задушница“ – 1986 г., „Елен от Велика гора“ – 1996 г., „Въздаяние“ – 2004 г. Носител на литературни награди: „Андрей Германов“, годишната награда на Съюза на българските писатели и др. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
– Господин Караманчев, имаше ли цензура в България по времето на социализма? Известно е, че всичко минаваше за одобрение през ЦК на БКП?
– Цензура у нас нямаше и преди, и след 1956 г. След 9 септември 1944 г. по примера на Съветския съюз у нас се създаде управление към Министерския съвет – „Главлит“, насочено към вестниците и списанията, в които имаше негови представители. Вестник не можеше да се завърти без техния параф, независимо че главен редактор може да е Владимир Поптомов, Пенчо Стайков и кой ли не още. Но „Главлит“ бързо изчезна и на негово място остана само едно управление, което беше далече от книгоиздаването. Началник му беше един генерал, съпругът на Елена Лагадинова. Те следяха за информация в научно-техническата литература, свързана с параметри на язовири, пристанища и т.н., но това беше друго, а не цензура. Имаше тематична координация между отделните издателства, за да не се дублират книги. Искам да подчертая, че никой не е издирвал ръкописи. Правеше се тематичен план за намерения, който се обсъждаше с издателите и се пращаше в ЦК на БКП. Възможно беше да се каже за някоя книга: „Сега не й е времето“, както се случи с романа „Отнесени от вихъра“. Веднъж се бях заседял при Слав Караславов в издателство „Отечествен фронт“. Секретарката ми ме откри, оказа се, че ме търси заместник завеждащият отдела на ЦК Вълчо Киров. Започна да ми се кара по телефона: „Нали препоръчахме да не излиза все още „Отнесени от вихъра“?. „Вие препоръчахте, не знам защо, но ние я издадохме“, отвърнах аз. Тогава вече имах повечко самочувствие, бях кандидат-член на ЦК на БКП и не ми пукаше от чиновниците. „Ама Стоян Михайлов пита нас, а не тебе“, рече той. Казах му, че аз ще се оправя с него.
– Що за партиен функционер беше Стоян Михайлов?
– Не съм срещал друг като Михайлов – толкова общителен, откровен и търпим към събеседника си. Попита ме какво предлагам за книгата. Помолих го с помощта на Вера Ганчева да напиша как стоят нещата, Тя беше литератор с респектираща ерудиция. Аз описах какво се издава в другите социалистически страни, а тя написа такава възхвала на „Отнесени от вихъра“, да ти падне шапката. Възражението дойде от Гриша Филипов на заседание на секретариата – книгата била буржоазна и расистка. Мен от Гриша не ме беше страх, боях се от „сивия кардинал“ Милко Балев. Никой не искаше да се конфронтира с Филипов. По време на заседанието Балев излезе, извика го Живков и след малко се върна: „Абе, Гриша, каква буржоазна, каква расистка е тази книга? Две години бях със смъртна присъда в единична килия. Плевенските ремсисти успяха да ми внесат „Отнесени от вихъра“. Тя поддържаше искрата на живота ми. Четях я от корица до корица. Препрочитах я не един път“ – и си седна. Филипов не се обади повече. Беше декември 1986 година. Като директор на „Партиздат“ често ме викаха в секретариата да давам обяснения за една или друга книга.
– Какви бяха основанията да наричат Милко Балев „сивия кардинал“?
– Бях свидетел на процеса срещу Балев. Прокурорът много се беше наострил срещу него. Искаше да докаже, че е вземал хонорари, без да има никакво участие за издаването на трудовете на Тодор Живков. Навремето имаха респект от Милко Балев. След 9 септември той е бил журналист, имаше комплекс на тази тема и така се представяше. Бъркаше се в работата на Съюза на журналистите, но не се месеше много в Съюза на писателите.
– В бившия Съветски съюз се издаваха книги, чието излизане у нас беше немислимо. Защо? – Техните мащаби са съвсем други. Те издаваха 70 хиляди заглавия годишно, а ние едва 5-6 хиляди. Благодарение на почти масовото знаене на руския език у нас, особено от интелигенцията, ние можехме да имаме достъп до световното книгоиздаване, нещо, което никога не може да бъде наваксано от една малка държава като България. Това беше голямо преимущество за българската култура. Чрез руснаците имахме достъп до преводни книги. По онова време те бяха евтини, днес са много по-скъпи. Освен това ние използвахме руското книгоиздаване, за да имаме достъп до европейската и американската литература, защото нямахме нито капацитет да я издаваме, нито пазар за техните книги. Често пъти съм правил услуги на съветски приятели, като им изпращах оттук книги на руски, които те не са могли да намерят в Москва. Аз например имах най-голямата сбирка от биографии на руски език.
– С какви чувства си спомняте за Георги Джагаров, който беше близък до върховете на държавата и като известен автор имаше отношение към книгоиздаването?
– С Георги Джагаров бяхме приятели. След като се завърна от Москва, където завърши литературния институт „Максим Горки“, той стана любимец на младите хора и защитник на младите творци. Постоянно се запиваше в бар „Астория“ до Народното събрание. Сутрин в 7 часа отивам на работа, а той ме чака пред входа на „Калоян“ 10, където беше службата ми: „Дай ми някой лев, не мога да се прибера вкъщи без никакви пари“. Давах му по 200-300 лева. Казвах му: „Ще пратиш жена си, на нея ще ги давам“. Не можех 10-20 пъти да му услужвам. Като стана заместник-председател на Държавния съвет, си въобрази, че ще отговаря за духовната сфера. Идваше при мен да беседваме и да ми дава акъл как да оправим книгоиздаването. Аз го слушах и дремех. Водеше някакъв чиновник, който записваше разговора ни. Казах му: „Тази сфера не ти е ясна, не се занимавай с тази работа“.
– Имаше ли доноси по онова време?
– Да, имаше. Срещу мене също е имало. Като председател на обединението всеки понеделник правех оперативка с моите четирима заместници – по полиграфията, по търговията с книги, по периодичния печат, по производство и икономика. Всеки от тях ползваше автомобил, защото трябваше да обикалят из страната. Един път в месеца през мене минаваха пътните листове, за да ги подпиша. Веднъж им казах: „Кажете на шофьорите си да изписват грамотно наименованието на нашето обединение. Всички пишат ДС БКП – Държавно сдружение „Българска книга и печат“. Ние не можем винаги да бъдем БКП, но ДС винаги ще си останем“. След 7-8 дена ме извика Стоян Михайлов и ми казва: „Виж каква анонимка се получи срещу тебе. Знам, че обичаш да се шегуваш, ама някой път не знаеш как да го правиш“.
– Как оценявате днешните български творци и съвременната ни литература като цяло?
– Трудно ми е да ви отговоря, не ги познавам добре. Мисля, че Георги Господинов има талант, убедих се в това, след като прочетох неговия „Естествен роман“. Калин Терзийски не ме интересува, той е алкохолик.
– Вие лично сте се познавали с Георги Марков, работили сте с него. Какви бяха първите Ви впечатления от писателя?
– С Георги Марков се сварихме в комсомолското издателство през 1962 г. По номенклатурни съображения ЦК на Комсомола реши от зам. главен редактор на в. „Народна младеж“ да оглавя това издателство. По онова време в него работеха 80 души и аз бях сред най-младите. Обикалях редакциите и отделите, за да се запозная с колегите. Този, на когото дълго не видях очите, беше завеждащият редакцията за фантастика и приключенска литература, писателя Георги Марков. Той не беше център на внимание в колектива, какъвто се налагаше навън, сред пишещите, театралите и софийската бохема. Тогава сред лидерите на издателството бяха Добри Жотев, Давид Овадия, Емил Манов, Емилиян Станев, Атанас Далчев и старият литератор Георги Константинов. Изглежда, Марков прецени, че е време да се запознаем. Нахълта при мене един следобед с цяла компания от генерали, шефове в МВР. По-късно разбрах, че не той, а те го търсеха да общуват с него. Постепенно го опознавах все повече и откривах в него нови качества. Респектираше ме нестандартната му личност, прям характер, високо самочувствие и амбиции. По-късно Георги Марков премина желязната завеса с изряден паспорт, по своя воля, безпрепятствено, със собствения си мерцедес, с валиден безсрочен паспорт. И забрави да се върне. Днес, след толкова години, не мога да се начудя на онези, които в гибелта на писателя надушиха поприще и келепир. Въобще не надникнаха в големите му и талантливи творби „Мъже“, „Жените на Варшава“ и други, а останаха в сянката на „Задочните репортажи“.
– Какво бихте казали днес, от дистанцията на времето, за отношенията между Тодор Живков и Георги Марков?
– Взаимоотношенията им и до днес си остават загадка. Живков обичаше да се обгражда с писатели и други творци – Пантелей Зарев, Димитър Методиев, Георги Джагаров, Веселин Йосифов, Ангел Балевски, Венко Марковски… Никой от тях освен Георги Марков не е оставил документирани доказателства за общуването си с него. В тези страници от „Репортажите“ на Марков се откроява една от най-характерните черти на вече утвърдилия се диктатор на държавата – неговият патернализъм, т.е. създаване на отношения на неравноправно партньорство или опека. Привличайки около себе си предпочетени от него писатели, Живков се стремеше да ги заинтересува с темите на социализма, на съпротивата и партизанството. Имал е предубеждението да не разчита на участници в съпротивата и преди всичко на писателите чавдарци. Държал е на разстояние от себе си Веселин Андреев, укротявал го е със синекурни длъжности и привилегии. Братът на Веселин е жертва на Сталиновите репресии в Съветския съюз през 30-те години. Боял се е от оцелелия по-малък брат, талантлив и популярен, нахлул в читанката и христоматията на новата българска литература. На една среща с писатели и ветерани край софрата в двореца „Бистрица“, на която до него е бил Георги Марков, Живков се е изтървал: „Трябваше да го разстреляме още тогава в отряда“. Зловещо признание, което е смаяло Георги Марков и го оставило без глас. Чак след години в чужбина, вече недосегаем, той се престраши да свидетелства в един от репортажите си. Тодор Живков много повече се е боял от друг неподкупен чавдарец, който след победата се бе отдал на словото и киноизкуството – Христо Ганев. Той е бил апостолът на чавдарци, този същият, когото в запазената кинохроника Тодор Живков поздравява начело на чавдарците, когато влизат на 9-и септември в столицата. Партизанският филм на Христо Ганев и на Бинка Желязкова бе набързо снет от екраните. След време той бе изключен от партията, защото се бе въздържал заедно с Валери Петров при гласуване на телеграма от писателите, заклеймяваща Солженицин.
– Как се запознахте с поета Пеньо Пенев?
– Има съм една-единствена среща с него. По онова време Съюзът на българските писатели начело с Любомир Левчев провеждаше т.нар. литературни десанти. Писателски групи атакуваха провинцията по суша, въздух и вода, посрещаха ги партийни и държавни ръководители на окръзите. Хранеха ги в луксозни ресторанти, аплодираше ги подбрана публика. Веднъж, беше 1958-а, при мен неочаквано нахълтаха трима видни поети – Марко Недялков, който водеше Пеньо Пенев и Усин Керим. Искаше да организира литературни четения. Вечерта се озовахме в кръчмата „Деветте магарета“, която била историческа, защото през 1924 г. михайловистите изтрепали в нея десетима протогеровисти, заподозрени за убийството на Тодор Александров. Беше препълнено и задимено. Веднага ни приготвиха маса в центъра, поръчах кебапчета, нервозни кюфтета и вино в изпотена кана. Обстановката беше задушевна. Пеньо Пенев мълчаливо наблюдаваше клиентелата. Изведнъж се качи на стола, затрака с вилицата по алуминиевата чиния за тишина и задекламира: „Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами…“. Гробна тишина. И изведнъж бурни ръкопляскания и викове „бис“ от масите. Пеньо седна, изправи се Усин и започна да възпява своята Ата и циганските си кончета – същият успех! Марко Недялков не изтърпя и напевно възвеличи своя Бакаджик, който бил по-наперен от Рила и Пирин. Пак овации. Запринасяха от публиката мезета и кани, повториха и потретиха декламациите. Наближаваше полунощ. Пеньо вече не можеше да стъпи на стола, чукна с вилица по чинията: „Благодаря ви, граждани на републиката, време е да си ходим – човекът е човек, когато е на път“. На мига до масата ни се приближи мустакат мургав мъж и се обърна към мене: „Бате, вънка ми е каруцата, с която разкарвам въглища из града с две писани кончета като Керимовите. Аз ще извозя гостите до гарата, ще ги настаня в купето и ще ги изпратя от името на цялата компания“. Дойде и шефът на кръчмата и каза, че сметката е за заведението, да дойдем пак. Това беше срещата ми с Пеньо Пенев. Година по-късно той се самоуби. – Известно е, че Радой Ралин и Николай Хайтов не са могли да се понасят взаимно. Как си обяснявате това? – Радой Ралин беше нечистоплътен в някои отношения. От „Задочни репортажи“ на Георги Марков научихме колко пъти Радой е посещавал Първия. На партийно писателско събрание през 1990 г. той взе думата: „Тук съм, за да получа за спомен партийната си книжка. Замразявам членството си в БСП поне евентуално до следващия цъфтеж на лютите чушки, не дай боже…“. Радой Ралин живееше със самочувствието, че е завоювал и заслужил правото си да говори каквото мисли. Свикна с почукването по самара му, с преместването му от служба в служба и прехвърлянето му на хранилката на богатия творчески фонд на Съюза на писателите. За разлика от него, Хайтов си казваше всичко. Той доказваше в свои публикации, че „Люти чушки“ са почти плагиатствани от Петко Р. Славейков. Всяка епиграма е взета от поговорките на Славейков. Радой слага едно находчиво заглавие – и готово. Най-популярната беше онази със свинята, чиято опашка е с подписа на Тодор Живков: „Сит търбух – за наука глух“ – това е от Петко, а Радой й е сложил заглавието „Глух, но послушен!“. Но ударната, експлозивната смес я направи Борис Димовски, като нарисува подписа на Живков. Сред многото епиграми на Радой Ралин за мене има една непочтена, невярна, дори клеветническа. Тя е посветена на Валери Петров: „Зайчето Валери пише и трепери“. До края на живота си Радой Ралин не намери сили и кураж да се извини и отрече от тази чудовищна неистина. За хората от моето обкръжение Валери Петров беше сред най-достолепните, смели и безкомпромисни личности на нашето време. Никога не се и опита да проси снизхождение от високото началство.
Назаем от nabore.bg
