Преосмисляне! Българските турци между Тодор Живков и Тургут Йозал, Възродителния процес и терористичните актове 1984-1987 г.

       Няма зло без добро. За кой ли път вековечната мъдрост намери потвърждение с появата на пандемията от коронавирус. Божие възмездие или наказание за престъпната намеса на човека в природата, пандемичното зло стори добро, пресичайки óвреме поредната трета (след 2011/12 и 2015/16 година) вълна целенасочено ислямско мигрантско нашествие към Европа. 

       Но пандемичното зло ни направи затворници в собствените домове. И пак, за добро или зло, отпуска ни време да преосмислим живота. Не само своя, но и социалния. Да осмислим поне близкото минало, в чиито сумрачни дебри кълнят семената на днешни тревоги, проблеми, грехове. Ситуация, тъй подхождаща на мисъл, изказана от велика италианска журналистка. Ориана Фалачи: „Но има в живота моменти, когато мълчанието става престъпление, а словото – дълг“.

Тази мисъл контекстуално се вписва в нашата тема, посветена на едно преходно, мъчително време. Коварно „минно поле“ с невидими граници; поле, неведомо за плиткоумни политици, но интелектуално предизвикателство пред съвестта на изследователи на периода преди и след 10 ноември 1989 г. Период смутен, затлачен от компрометирани митове; подменени с мъртвородени, фалшиви. Израстващи като бурени при дефицита на истина. Намираща се в документи преди 1989 г., които разсекретиха. САЩ, Западна и Централна Европа, Русия. Но не и Турция. Това повдига въпроси за ролята на Анкара и нейното шпионско оръжие МИТ (Milli Istihbarat Teskilati – Национална разузнавателна служба) в т.нар. Възродителен процес (1984-1989 г.). Роля, покрита с пелена от секретност след 1981 г.

1981-ва. Стартова на 13-годишен период. Започва с атентат срещу папа Йоан Павел ІІ (13.05. г.), дело на турската националистична организация „Сивите вълци“, но приписан на България. И приключва със загадъчна смърт на турския президент Тургут Йозал (17.04.1993 г.), за която пак сме набедени българите. 13-годишен период, претъпкан с противоборстващи си феномени и събития. Две от тях са сплетени в двоичен възел: пантюркизмът на Тургут Йозал със злощастно събитие – т.нар. Възродителен процес. Парлива тема…

Т.нар. Възродителен процес (съкрат. ВП) е предшестван 4 години по-рано от екстремно събитие в Турция. Именно то „зачева“ събития, отключили тревожен, с дълготрайни последици за светската Турска република процес. Това е  

ВОЕННИЯТ ПРЕВРАТ НА ТУРСКИЯТ ГЕНЕРАЛ

Кенан Еврен (12.09.1980 г.), увенчан с президентски пост на 7.11.1982 г.

Преврат, четвърти поред, но не вписващ се в графата „класически“. Изменя на кемалистката традиция, безрезервно вярна на принципите на светската държава и управление, завещани от Мустафа Кемал Ататюрк. След като поема властта, ген. Еврен закрива институции, основани от Бащата на нацията. Властта поема прикрит офицер-ислямист, скочил от върха на военната йерархия към най-висшия държавен пост. Това предопределя значимостта на преврата за сетнешното развитие на Турция, засягащо и България.

Това събитие изисква ново осмисляне, т.е. ПРЕОСМИСЛЯНЕ на спорния, болезнено разделящ българското общество т.нар. Възродителен процес (ВП).

Да се върнем на Турция… Явил се на „полит-небосклона“, ген. Кенан Еврен постила „пантюркски килим” на своя приемник Т. Йозал. „Единодушно е мнението – отбелязва сръбският учен и дипломат Дарко Танаскович – че режимът на генерал Кенан Еврен в годините след преврата (1980-1989 г.) с редица мерки в полза на исляма институционално прокарва пътя, по който ще продължават да се движат проислямистките и ислямистките политически групировки и партии”. 

       Военният преврат „трасира“ пътя на необичайна кариера. На цивилен. Т. Йозал, икономически и финансов съветник в кабинета на малцинството, възглавяван от С. Демирел, изведнъж на 14.09.1980 г. (2 дни след преврата) става вицепремиер! Неслучайна случайност: Турция попада на даровита, енергична личност, стажуваща от 1950 до 1952 г. в САЩ, а през 1971 г. – в апарата на Световната банка. Успява да стабилизира икономиката и финансите на страната. Почва възход на държавник с впечатляваща управленска компетентност. Първо, доказана в икономиката, сетне, като премиер – в  цялата държава.

       Турция поема нов път, водена от Йозал, предтеча на неоосманизма. Чиято концепция йезуитски ще прикрива зад романтичното „фередже“ на пантюркизма. Това е вдъхновяваща формула за Велик Туран, обединяващ етноси, говорещи на тюркски и тям подобни езици. От Сибир и Алтай (на североизток) до Делиормана и Родопа на югозапад. (Виж картата).

       Агресивна външна политика на отрицание на Ататюрк, оставил завет „Мир в страната, мир в света“. Това неизбежно ще се отрази и на България. Тогава има силна армия, но изпитва сериозни икономически трудности след санкциите, последвали атентата срещу папа Йоан Павел ІІ.

Именно тогава у нас

В ПАРТИЙНО-ДЪРЖАВНИЯ ВРЪХ НАЗРЯВА РЕШЕНИЕ.

       Чавдар Маринов (Нов Български университет): „Запазените документи не предвещават „окончателното решение“ на „националния въпрос“ през зимата на 1984-1985 г. Масовото преименуване на българските турци, наречено Възродителен процес, е до голяма степен изненада както за тях, така и за етническото мнозинство. Но на фона на репресивните мерки и на вече извършените смени на лични имена то не е нелогично. По всяка вероятност идеята за този акт кристализира най-напред в непосредственото „експертно” и политическо обкръжение на първия партийно-държавен ръководител. Сред възможните му (съ)автори наред с Тодор Живков се посочват Георги Джагаров (заместник-председател на Държавния съвет), академиците Ангел Балевски (председател на БАН) и Пантелей Зарев, Пенчо Кубадински (председател на НС на ОФ), началникът на кабинета на Живков Милко Балев, секретарят на ЦК по идеологическите въпроси Стоян Михайлов, вътрешният министър Димитър Стоянов“.

Причините за това решение. Според организатори и изследователи са няколко. Промяната в политиката била повлияна от успешното преименуване на хората от смесените бракове (нач. на 1984 г.), от натиска на местни дейци, от рухването на надеждата, че може да се постигне договореност с Турция за пълно изселване. И накрая – от националистичната пропаганда на южната съседка. И най-накрая – от опасността от „кипърски вариант“ (окупирания Северен Кипър, 1974 г.) в България.

Като най-важна причина за смяна на имената българските власти сочат демографския бум на турското население. По данни на „Амнести Интернешънъл“ в началото на 80-те години в България са живели около 900 000 етнически турци. Според статистика на турското правителство броят им в страната възлиза на над 1.5 млн. души. Бързото нарастване на турците се възприема от управляващите като опасно за българската нация и те обмисляли план за неговото намаляване. Впрочем днес подобен развой все повече тревожи Европа. Особено Германия (с 3 милиона турци). И Франция, дето в 2-милионна Марсилия 60% от новородените са на араби и негри! Отказващи интеграция.

Анкара обаче отказва да приеме повече изселници, както правела чрез двустранна спогодба през 50-те години. София избира варианта преименуване на турците с цел приобщаване към българската нация. Неработеща идея, доколкото имат турско самосъзнание. Нещо коренно различно от българите мохамедани. София изчаква подходящ момент, настъпил през 80-те години. Тогава Турция е разтърсвана от мощно кюрдско националистическо движение, мултиплицирано с работническо и студентско движение. „Във външнополитически план – изтъква Ч. Маринов – страната има проблеми с Гърция, Иран и ЕИО (Европейска икономическа общност, бъдещият Евросъюз)“. Така стартира т.нар. ВП.

       Но освен съвременни има ли исторически аргументи за трудното решение? През 2009 г. – отбелязва разследващата топжурналистка Алексения Димитрова – „по повод 20-годишнината от падането на Т. Живков по V канал на Петербургската телевизия през есента на 2009 г. е показан документален филм. „Тодор Живков – титан на отминаващата епоха“. Там четецът изрича: „Живков спря своята ориентация към Москва и извърши най-голямата грешка в политическия си живот. В България живеят няколко етнически групи. Втора по численост са турците – около 10% от населението – около 800 000 души. През 1984 г. по разпореждане на Живков започна кампания по възраждане на българската нация. Официално се твърдеше, че местните турци са българи, които през османското иго били принудени да сменят имената си, а сега целта е да се възстанови справедливостта. Това решение сериозно подкопа позицията на Живков и усложни и бездруго нелеките му отношения с Горбачов“. 

Парадоксът: историческият аргумент, изтъкнат от кръга историци около Живков, не е измислен. Автор на аргумента – че турците в Източните Родопи, Бургаско, Добруджа са с български корен – е велик османски реформатор – Митхад паша. Трето поколение българомохамеданин, родом от Разградско.

Неслучайно учителят по география и виден родолюбец от Якоруда Живко Сахатчиев в книгата „Второто потурчване на Якоруда 1990-1995 година“ цитира Митхадовото признание. Публикувано (8.06. 1878 г.) във френското научно списание La Revue Scientifique, четем: „След като управлявах много години Дунавския вилает, ще изкажа някои съображения за Румелия и България. Най-напред трябва да се има предвид, че между българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва обикновено. Това са потомци на тези българи, обърнати към исляма по време на завладяването й в следващите години. Това са деца на същата страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Има между тях такива, които говорят само български“.

       Съвсем резонно, с новата, агресивна външна политика при Т. Йозал и ген. Еврен стартира интензивен процес на проникване на МИТ в страната. Четири години преди т.нар. ВП. МИТ „изплита“ мрежа „спящи клетки“, активирани 1983-1984 г. чрез серия „слепи“ терористични атентати в България. „Слепи“ в смисъл – насочени към граждански обекти и цивилното население.

Тогава решението на Политбюро на ЦК на БКП да пристъпи към масова смяна имената на турците не изисква разрешението на Кремъл. Тогава там цари „властови вакуум“. Юрий Андропов изчезва по болест от общественото пространство есента на 1983 г. и почива на 9.02.1984 г. Замества го друг болен – К. Черненко. Скоропостижно отлетял при Лениновия дух на 10.03.1985 г.

Тогава  се пристъпва към действия. За около месец-два (до февруари 1985 г.) са сменени имената на 820 000 души. Че МИТ „спящите клетки“ събужда, властта скоро усеща. Журналистът Крум Благов: „Отначало към МВР и Държавния съвет потичат анонимни заплахи. Край язовир „Камчия” става пожар и са разхвърляни позиви“. Атентаторите се заканват: „Насилствено преименуване на гражданите от турски произход ни принуди да отидем на цирк в столицата, на рида на язовир „Камчия”. Причинихме доста пожари. Кога ще започне възвръщането на имената на тези хора. Принудени сме да вземем по-строги мерки – опит за влакова катастрофа край Айтос. Върнете ни имената. Ако продължаваме нашите действия, ще причиним големи щети“. (Следват четири подписа).

Междувременно милицията намира доказателство, че заплахата за жп катастрофа не е празна приказка. На 3 март 1984 г. на автогара „Юг” в Пловдив, близо до жп гарата, една продавачка показва на милицията забравен куфар. Милиционерът и неговият началник го отварят и намират вътре позив. Ръкописен, графологичната експертиза установява един от атентаторите, оказал се бивш сътрудник на ДС. В куфара, увита във вестник, има спирателна „обувка“. Която, поставена на релсите, трябва да дерайлира влака“.

       Това, което доказва външна намеса, е: 

ПЪРВИТЕ АТЕНТАТИ ПРЕДХОЖДАТ КАМПАНИЯТА

по преименуване, стартирала есен-зима 1984-1985 г.

       Впрочем, секретното решение от 19 юни 1984 г. за т.нар. ВП бързо става достояние на МИТ. Следват диверсии, терористични актове, чийто връх е най-големият в историята ни жп атентат – на гара Буново. По брой на жертвите – 7. Извършен на 9 март 1985 г. чрез бомба, поставена във вагона за майки с деца на влак № 326 Бургас-София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви. Заради маневра на гара Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21:31 ч. на гарата, а не в тунела. Загинали 7, ранени тежко 9 души и сред тях също има 2 деца.

Нещата се оказват по-сложни. Половин час по-късно на друго място избухва втора бомба. Касае се за синхронизирани действия. Николай Ветев (Германия) фиксира връзката с втората атака, дело на една и съща терористична група. „След 30 минути, в 22:00 ч., в Сливен е взривенa бомба във фоайето на хотел „Сливен” – централния многоетажен хотел в града. Взривното устройство е скрито в гардероба на сладкарница, известна като „Епруветката“. Стените на гардероба намаляват ударната вълна. Ранени – 23-ма души. Разрушен е таванът на залата“.

По-късно иде разгадката: „След като терористите са разкрити, е установено, че са група от 3-ма терористи, съпричастни са и няколко помагачи. Това е единствената протурска терористична група извършила системно атентати преди и след ескалацията на ВП“.

Съгласно Следствено дело №72/ІV.1987 и оперативните дела „Мерзавци“ и „Двуличник 87“, както и личните досиета (работни дела) на терористите, единият терорист работи за турските служби под псевдонимите Абдула, Дениз и Моряка. Другият също има връзки с тях, чрез разузнавача Кадир Сойлу от турското консулство в Бургас“.

КАК СЕ СТИГА ДО РАЗКРИВАНЕ НА ГРУПАТА?

       Крум Благов: „Както често се случва, разследването на няколко пъти тръгва по фалшиви следи. През май 1987 г. най-сетне в ресторанта на гарата в Нова Загора офицерът Тишев от Транспортната милиция открива покривка като търсената. Тя била купена от Бургас. По общо мнение атентаторите най-вероятно са оттам. В морския град е изпратен майор Георги Сотиров. Майорът намира същата покривка и в окръжното управление на МВР. Дотогава от Бургас съобщавали, че такива неща там няма“.

След тричасов разпит в ресторанта на автогарата Сотиров стига до продавач на сладолед – турчина Емин Мехмедали, с българско име Елин Маджаров, на 40 години. Той е бивш доносник на Държавна сигурност от 1972 г. През 1985 г. е арестуван като заподозрян за взрива в бургаски супермаркет. Но това не се доказва.

Друг агент – турчин, с псевдоним Дениз, издава: Маджаров има чужда валута. По тогавашния наказателен закон се смята за престъпление. За 374 долара, 50 германски и 100 финландски марки Маджаров е осъден на шест месеца затвор и ги излежава през 1985 г. Доста съвпадения правят Маджаров подозрителен. Той има достъп до покривките. Ходи често в Асеновград, откъдето е жена му (там е плетена чантата с бомбата, намерена в курорта Дружба). На датите на двата взрива не е бил на работа и няма алиби.

Твърди, че единия път помагал на жена си, защото й правели ревизия. Дискретна проверка показва: ревизия на този ден няма. Освен това Маджаров живее в апартамент № 90. А спирателната обувка, намерена на пловдивската автогара, е увита във в. „Работническо дело”, на който пощальонът е написал наръка „90”. Проверяват и откриват, че той е абонат на този вестник и че числото е написано от същия пощальон. Изяснява се: Маджаров има нещо общо с тероризма, но липсват доказателства за пряка връзка с атентатите. Поставят го под наблюдение.

Скоро в полезрението на Държавна сигурност попада другият терорист ­ Дениз, заради когото Маджаров влиза в затвора. Това е Абдула Чакъров (с българско име Алцек), на 40 години; моряк, който често заминава на далечни плавания. Затуй го наричат Моряка. Като разбира, че е предал сънародника си, престава да сътрудничи“.

Разплитането настъпва 1987 г. Крум Благов: „На 12 юли 1987 г. е подслушан разговор между Елин Маджаров и Чакъров. Те съжаляват, че са изоставили работата, когато хората действат (поводът е отвличане на деца в комплекс Златни пясъци). На 10 август Чакъров купува часовник от магазин за сувенири в Созопол. През нощта на 11 срещу 12 август ДС прави скрит (незаконен) обиск на няколко места. Открити са всички компоненти за нова бомба. От някои данни разследването подозира, че групата планира взрив на плажа на Слънчев бряг на 15 август. След като групата е под непрекъснато наблюдение, логично било да бъде заловена на местопрестъплението.

 До този момент доказателствата не са безспорни и не разкриват цялата мрежа. По непонятна причина ДС решава да избърза с арестите. На 13 август са арестувани Маджаров, жена му и Чакъров. С качулки на главата ги качват на хеликоптер и ги откарват в София“.

Как откриват „следата“? Крум Благов: „На 9 март 1985 г. Чакъров с две взривни устройства се качва на бързия влак за София. В Сливен слиза с едната бомба. Другата остава във влака и четири часа по-късно избухва на гара Буново. Маджаров скрива втората бомба в хотела и се връща обратно в Бургас. Когато взривовете гръмват, с Чакъров вече са в бургаското кафене „Малина”. Двамата заедно закарват последната бомба на плажа в Дружба и я оставят върху една покривка от ресторанта на Маджаров. Но бомбата не избухва и покривката става следата, по която ги залавят“.

Каква е съдбата им? „На 25.04.1988 г. тримата терористи са осъдени на смърт. След няколко месеца присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и са екзекутирани. Помагачът им е осъден на 6 години затвоp, лежи 2 г., амнистиран е от Желю Желев и освободен в 1990 г., получава 50 000 лв. обезщетение от държавата“(!).

Живко Сахатчиев привежда обобщени данни, гузно премълчани след 1990 г. от лъжедемократи и медии. „От 1983 до 1989 г. са извършени 617 терористични акта, при които са убити 72-ма души, от които 7 деца, ранени са повече от 100 души и са нанесени материални щети, възлизащи за милиони лева. От 1986 до септември 1989 г. от органите на МВР са иззети 14 687 единици оръжие, 165 900 единици боеприпаси, 9008 кг взривни вещества и 72 071 капсули и електродетонатори“.

Тогавашното ръководство на МВР чрез министър Д. Стоянов докладва: „Разкрити са над 50 подривни и саботажни групи в България, които работят за турското разузнаване (МИТ). Повечето от тях изпълняват шпионски задачи. Нашето контраразузнаване регистрира рязко увеличение на състава на посолството на Анкара в София и на консулството в Пловдив. Повечето от новите служители са главно офицери от МИТ“. Според министър Стоянов противопоставянето между двете съседни страни навлиза в нов, много опасен етап. Споменава се за пускани нарочно слухове в Турция, че „турската армия ще навлезе в българска територия и ще помогне на своите събратя“. Това е пасаж от доклад на специална група на МВР, завършен при управлението на СДС (кабинет на Филип Димитров).

КАКВА Е ОТВЕТНАТА РЕАКЦИЯ НА АНКАРА

на случващото се в България? Зависи от личността, която в момента управлява. Тургут Йозал споделя умерения ислям на ненавиждания от Ердоган Фетхуллах Гюлен, но бил „барутанлия“, холерик.

В споменатия доклад, изготвен в изпълнение решение на МС от 27.01.1991 г., четем: „След 1980 г. военният режим в тази страна положи значителни усилия за модернизиране и укрепване на специалните служби, чиито планове определиха Република България за първостепенен обект на подривна дейност. През този период разузнавателната стратегия на турските специални служби се базираше на т.нар. „Доктрина Ататюрк“, според която „особено благоприятно за нова Турция се явява обстоятелството, че турската разузнавателна политика в България е неделима от турската малцинствена и изселническа политика спрямо тази страна“. Още през 1982 г. турското правителство създаде специален Международен комитет с участието на 12 министерства, в който под ръководството на Националната разузнавателна организация (МИТ) и МВнР е разработена „програма за укрепване духа на външните турци“. Към тях на първо място се причисляват българските турци и българомохамеданите в България.

Извършената подмяна на турско-арабските имена на българските турци в началото на 1985 г. постави турските специални служби пред нова политическа реалност и ги стимулира да планират и проведат мероприятия за противодействие на България в насока на дестабилизиране на вътрешната обстановка и дискредитиране в международен план. За осъществяване на тези намерения МИТ активизира изключително разузнавателната си и агентурна дейност на българска територия… При тази обстановка, въз основа на конкретно получени данни за осъществяване на противоконстутиционна дейност, органите на ДС планират и провеждат редица оперативно-агентурни мероприятия за нейното разкриване, документиране и пресичане. По време те съвпадат с периода на т. нар. Възродителен процес, в който са разкрити и осъдени за шпионска и терористична дейност 31 български граждани. По-голямата част от тях са попаднали в полезрението на органите на ДС преди 1984 г., което поставя под съмнение тезата за причинно-следствена връзка с т. нар. Възродителен процес.

Показателен пасаж в доклада: „Характерно за дейността на турското разузнаване за периода 1984-1989 г. е засилено присъствие на кадрови разузнавачи и агенти в дипломатическите представителства на Турция у нас… До началото на Възродителния процес МИТ осъществява вербовъчната си дейност сред български граждани предимно на турска територия. След 1985 г. голяма част от тази дейност се прехвърля в резидентурите на дипломатическо прикритие в България. Разузнавателните служби на Турция удвояват броя на действащите у нас кадрови разузнавачи и агенти в дипломатическите си представителства в нашата страна. Това обективно принуждава да се засили дейността на Държавна сигурност по турска линия. През 1984-1986 г. органите на ДС работят по разкриване и пресичане дейността на над 30 нелегални групи и организации с около 450 активни членове“.

Огнян Стефанов: „В началото на 1985 г. военното ни разузнаване донася от Анкара, че Генщабът на турската армия е обявил постоянна бойна готовност на войските в „българското направление“. По това време те наброявали около 180 000 щика. В Турция все по-често политици и висши военни настояват за военна намеса. Особено войнствен срещу България е министър-председателят Тургут Йозал. Той държи реч в ООН, където открито заплашва София. По-късно се среща със съветския премиер Николай Рижков, който му казва, че спорът е само между Турция и България, което Йозал приема като подкрепа за Анкара и прави изявление, в което открито казва, че ни чака Кипърски вариант. Това нажежава обстановката до краен предел. Генщабовете и войските на двете страни са в повишена бойна готовност. Ракетните установки са приведени в готовност за пуск. Армейски генерал Добри Джуров, тогава министър на отбраната, се консултира спешно със своите колеги от Варшавския договор. Кремъл и Вашингтон провеждат разговори как да се свали напрежението, което може да доведе до конфликт с невиждани последици за Европа и света. Така за няколко дни войната между Турция и България се превръща в пареща тема за световните лидери във Вашингтон и Москва. Само здравите нерви на турските и българските военни ръководства предпазват Балканите от въоръжен конфликт, в който, както преди столетия, едни срещу други застават християнството и ислямът“.

Днес знаем: в дълбока секретност турският Генерален щаб разработва операция с кодово название „Сребърен полумесец“. В Москва достига информация. Руският военен анализатор Р. Заргарян: „Между България и Турция съществуват ред разногласия, които са обусловени от изкуственото раздуване на проблема за „етническите турци“ в България и свързаните с това планове на пантуранистите за откъсване от България на нейните югоизточни области. В края на 80-те години ръководството на турската армия разработило план „Сребърен полумесец“ за окупиране на южните райони на България“.

Ето публични заплахи на Тургут Йозал, подготвящи турското и международно мнение за „Български вариант“:

– На 18 август 1987 г. на митинг в Бурса: „Ние няма да оставим тази работа. В края на краищата ще уредим въпроса, както направихме в Кипър. След кипърската операция не остана следа нито от кипърските гърци, нито от гърците. Този въпрос ще доведем докрай“.

– На 14 декември 1987 г. в. „Миллиет“: „Турция трябва да постави границите на някогашната Османска империя в центъра на интересите си, с тази цел през ХХІ век да стане отново империя. Турция трябва да се подготви да управлява терториите между Адриатика и Китайската стена, тъй като историята се повтаря“.

В началото на 1989 г. изказване на президента Еврен „натиска спирачката“ на нахъсания премиер. Пред журналист на Би Би Си заявява: „България е във Варшавския договор, а Турция е в НАТО. Заради турците в България тези две велики военни групировки не биха влезли във военен конфликт. Сега България брои осем милиона, а Турция – 75 милиона. В двехилядната година България ще си остане осем милиона, а Турция ще бъде над сто милиона. Тогава няма да има нито НАТО, нито Варшавския договор. Тогава ние ще си разчистим сметките“.  

Какво подсказва изказването? Че Москва и Вашингтон са упражнили върху Анкара натиск за отказ от българско издание на Кипърския вариант. М. Горбачов, макар да недолюбва Живков, се опасява, че пасивната позиция на незащита на страна-член на Варшавския договор ще доведе до спад на авторитета му и изолация от другите лидери на соцлагера.

На 29 май 1989 г. Т. Живков прави обръщение по националната телевизия и радио и призовава Турция да отвори границата си за всички български граждани, които желаят „да останат и да живеят там“. Няколко дни по-късно Турция отваря границата, а българските власти почват ускорено да издават задгранични паспорти. Официално изселниците са „туристи“, свободно възползващи се от новите паспорти. Затова и емиграцията от лятото на 1989 г. става известна с иронично название Голямата екскурзия.

Всеки ден между 2000 и 4000 души преминават границата: темпо, при което Турция не е в състояние да осигури адекватен прием на бежанците. Тогава Анкара, изплашена, че цялото турско малцинство ще се изсели и ще загуби лоста „турско малцинство“ за намеса в България, взема радикално решение. На 22 август 1989 около 2 часа сутринта Турция затваря границите си за бежанците от България. Анкара обявява, че ще пропуска само граждани с турска виза, и демагогски декларира, че „продължава да настоява пред българското правителство за започване преговори за изселническа спогодба“. Около 310 000 души са преминали в Турция от края на май до 21 август.

Влизат в действие fake news (фалшивите новини). Една от тях засяга Пиринско: „Министерството на вътрешните работи кани чужди журналисти в районите на Гоце Делчев и Благоевград, за да се уверят, че информациите за сблъсъци между местното население и сили на реда са „изфабрикувани“.

Тези „новини“ ще станат „притча в езиците“ на новоизлюпени „демократи“ след 1989 г. Когато с идването на т.нар. Демократична промяна почва обратен процес на Възродителния. Да го наречем Отродителен, защото засяга не български турци, а българи мохамедани, интегрална част от българската нация. Но това е извън темата. Накрая да напомним един факт на късопаметни политици. Гордо, подобно Бай Ганьо, „тупащи се“, че са приятели с диктатора Ердоган. През 1991 г. президентът Тургут Йозал на митинг пред съпартийци казва: „Един ден България ще бъде наша, само че този път ще я купим“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

2 Коментара

  1. Приап Куртеж

    В българската политика след 1990 г. е пълно с продажни политици,чужди агенти и родоотстъпници,на които ние им плащаме. Как 1 не се намери,да даде следните примери- Чехия е в ЕС,в Нато….но там Джозефина Бейкър е Джозефина Бейкърова,Кайли Миноуг е Кайли Миноугова, В Литва има руска диаспора,но Виталий Петров е Виталис Петровс, и дори Русия не може да каже гък. Боса на Казахстан е ( забележете) НурСултан НзарбаЕВ…Да не давам други примери,дори от Туркменистан- имената окончават на ОВ, ЕВ…Тука бил Кадир Кадир… А в Турция можеш ли да се казваш Георги Петров,а?

    Отговори

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *