* В казармата Ванката служил със сина на Тодор Живков, за когото разказвал, че дисциплинирано и скромно изпълнявал войнския си дълг * През 70-те години на 20 век Чората е спасител на морето, там среща австрийката Силвия Херберт и я довежда като булка в Благоевград, през 1982 г. се установяват във Виена * В Австрия тренира деца по плуване и ги прави най-добри в Австрия, дъщеря му Жана на два пъти надхвърля олимпийски рекорди по плуване *
Изтече една година, откакто си замина от този свят известният Иван Николов-Чората, приятел, треньор по плуване, неподражаем гостоприемник. Макар от 1982 година Ванката, както го знаем благоевградчани и много хора от Благоевградска област и цяла България, живя във Виена, където се установи със своята житейска спътница, австрийката Силвия Херберт. Дори тези, които не го познаваха отблизо или никак, знаят кой е Ванката Чората. Защото след 1989 г., когато се отприщи вълната от сънародници, поели за Европа, най-вече да сменят старите москвичи, лади и трабанти със западни возила, срещаха неговото неподражаемо гостоприемство в австрийския му дом. Без колебание трябва да се признае, че Иван Николов бе Виенският Странджа за много българи.
Сестрата на Иван Николов Грета споделя: „Снаха ми Силвия казваше, че в първата година в Австрия, когато им бе най-трудно в материално отношение, в тях са преминали осемдесет човека. На простора още съхнеха чаршафите от току-що заминали си българи и идват други, понякога абсолютно непознати“.
Питам Грета с какво си обяснява тази щедрост на брат си, с която често пъти сънародници са злоупотребявали, а тя се смее: „Както казваше татко за рода на майка ни Елена Давчева, тигрите не са Давчеви, а Давашчеви. Родата си е такава, баба ми, дядо ми бяха сърдечни хора. А чичо ни, знаменития актьор и директор на благоевградския театър Владо Давчев, го познаваше целият Благоевград и България, вуйна Лили, вуйчо Мито, родата бяха отзивчиви хора, винаги готови да помогнат“.
„Ванката беше много кротко детенце, вечно в ръцете на майка – продължава Грета Николова. – Аз бях много енергична, много буйна и всички казваха, че Ванката е за момиченце, а Грета е за момче“. Това продължава до края на основното училище на брат й, когато Иван започва да спортура. Искал е да тренира плуване, но в Благоевград е нямало условия, всеки ден е пътувал до Симитли и там е плувал. Нямал е треньор, бил е самоук. На някои негови учителки това не се харесвало и много се заяждали с „непослушния“ ученик. Тогава родителите на Ванката решили да го прехвърлят във Вечерната гимназия на Благоевград, където и завършил средното си образование. След това му казали: „Рисуваш хубаво, върви ти математиката, от теб ще стане добър инженер“, но синът имал характер и свое виждане за собственото си бъдеще. Отговорил им, че спортът по-успешно ще му създаде име и личностно удовлетворение. Кандидатства във Висшия институт за физкултура, успява, но в началото на 70-те години на 20 век законът задължава приетите студенти първо да преминат през казармата. И през август 1970 г. Иван Николов постъпва в Школата за запасни офицери в Плевен.
За войниклъка на брат си Грета си спомня нещо, което доста я е впетатлило: „Служеше със синове на много височайши родители. С възторг говореше за сина на Тодор Живков – Владимир Живков наравно с всички военнослужещи си е изпълнявал съвестно задълженията. А когато роднини му идвали на свиждане, той се е хранил с тях в стола на поделението, докато другите са ги взимали привилегированите им родители и ги водили навън, на по-приятни места“.
Малко по-различно е мнението ми за войниклъка в онези години. Служих по онова време и също бях приет за студент, преди да постъпя в казармата. Заради синовете на Тодор Живков и Станко Тодоров, двамата първи партийни ръководители на Българската комунистическа партия и на държавата, приетите във вузове ни уволниха през юли месец, докато останалите войници трябваше да служат с 3-4 месеца повече. Официално обяснението бе, че младите студенти трябва да се подготвим за задължителните тогава бригади. Е, покрай синовете на големците и такива като Иван Николов и моя милост намазахме. Но постановлението отвсякъде си беше несправедливо. Това положение продължи само две години и го отмениха. Ванката никога не се е блазнил от привилегии, а можеше да се възползва от властовото положение и на чичо си Владо Давчев, и на братовчед си Лазар Причкапов, но никога не се изкуши.
След войниклъка Иван Николов заминава за София, за да следва висшето си спортно образование. С още няколко свои приятели от Благоевград, сред тях братовчедите Емил, Виктор и Юли Давчеви, Динко Коджабашев и др., населяваха таван, който бе известен сред столичните бохеми като свърталище на шумни компании, където се правеха купони, играеха се карти, лееха се развлеченията, присъщи на младостта.
Във втори курс вместо на бригада студентите от ВИФ със специалност „Плуване“ ги пращат за спасители на морето, с тях е и Ванката Николов.
„Но не от тези, на които им викахме гларуси – уточнява сестрата Грета – а истински спасители, които седяха на вишката и гледаха навътре във водата някой да не се удави. Тогава беше много строго – ако някой чужденец починеше, България плащаше. Беше много отговорно, спасителят трябваше да го вади от морето и да му окаже първа медицинска помощ“.
На морския бряг благоевградчанинът се запознава и обиква австрийката Силвия Херберт, която по същото време е на почивка. Скоро се женят и след дипломирането си Иван Николов се завърна в Благоевград с красивата си, фина и общителна булка.
Грета Николова пояснява: „Двамата живяха осем години в Благоевград. И двете им деца се родиха в България – Жана в София, Нора в Благоевград“.
Ванката започва работа в родния си град като треньор по лека атлетика към спортния клуб „Пирин“. Целият град го познаваше заради широко скроената му душа, неговата общителност и приятелско чувство. Живееше в днешния квартал „Запад“ и още тогава домът му бе постоянно отворен за гости, за вечери и топли разговори.
В съзнанието ми е останал незабравимият спомен от признание на съпругата Силвия Херберт. При едно събиране тя изрече: „Вие не осъзнавате, че живеете в курорт“ – имайки предвид Благоевград със своето местоположение, климат, минерална вода, градоустройство, атмосфера. Силвия е от Инсбрук, град в полите на Алпите, и си даваше ясна сметка какво говори. За съжаление оттогава се изредиха много общински управи и кметове, и всеки даде значим принос за разсипването на Благоевград като градоустройство, архитектура, екология, култура, идентичност…
През 1982 година Иван и Силвия с двете си деца заминаха за Австрия, където се установиха. За решението им Грета Николова разкрива: „В австрийското посолство имаше австрийка, женена за българин. Тя подлъга Силвия, че там ще имат много добри условия за живеене, но всъщност им бе предоставено общежитие с тоалетна и баня на етажа. Уж отидоха за малко, а останаха за постоянно във Виена“.
До тях имло голям плувен басейн, там ходели хора с двигателни увреждания. Собственикът на спортно-възстановителния комплекс много искал за треньор да вземе българина, но Иван все още не знаел да говори немски език. Австриецът му казал: „С тези хора трябва да общуваш, да чуваш дали го боли крак, ръка, да разбираш проблемите им“. Там Ванката действително можел да се осъществи като добър треньор. Но един собственик на банка, който разбирал, че държавата Австрия дава пари само за зимни спортове, направил свой отбор с деца от 8 до 12 години. Взел Иван да ги тренира, който за кратко време ги направил най-добрите плувци от тази възраст не само на Виена, но и на цяла Австрия. Дневният му режим започвал с тренировки сутрин, после с микробус водел децата по училищата им. За благодарност лятно време му осигурявали средства да води малките спортисти на почивка в Тунис.
С децата Иван Николов тренирал и голямата си дъщеря Жана, която бързо напредвала в плуването. Преди абитуриентския си празник Жана изравнила на два пъти олимпийски рекорд. Бащата се радвал, защото момичето постигнало в обикновен басейн тези успехи, и искал тя да продължи със спорта. А Жана му заявила: „Тати, ако отида на олимпиада, наистина ще стана олимпийски шампион, но това значи да се развивам като професионален спортист. А аз искам да уча друго“. Завършила полиграфия в Австрийската художествена академия и добила специалност графично оформление на вестници и списания.
Нуждите на семейството във Виена растели. Грета Николова осветлява този период: „Брат ми видя, че като треньор не може да има добро заплащане, Жана беше студентка, Нора растеше, жилището си искаше разходи. И започна работа в строителството – към проектантите, по контрола на качеството, да наблюдава отоплението на жилищните обекти. Беше нещо като отговорник, като бригадир. Доста време работи това. За известно време стана и заварчик – занаят, който усвои допълнително.
Питам Грета брат й Иван какво е наследил от родителите си. Тя си спомня с умиление: „Нашият баща беше от Причкаповия род, беше много строг и с Ванката нямахме много близко общуване с него. Татко искаше да има ред не само вкъщи, а и в отношенията с хората, държеше да са честни и почтени. Беше пословично трудолюбив, държеше да сме добри ученици, да се учим. Но беше безкрайно интересен човек, интересуваше се от история и политика. Беше страхотен планинар, от Благоевград до хижа „Македония” отиваше пеш, оттам продължаваше до Семково и винаги вървеше сам. Някъде след 1941 г. партизаните го забелязали, че шета из гората, нищо не събира, нищо не бере. Помислили, че е око и ухо на полицията. Три-четири момчета го спрели и го питат: „Ти какво правиш насам?“. „Аз… на разходка“. Доста време са го наблюдавали, докато се уверят, че той действително си е правил походи в планината.
Борис Николов 15 години е бил учител в Бачево. Като млад имал песъчинки в бъбреците и ходел до Баня, Разложко, с една дамаджана за минерална вода. А в събота и неделя се връщал в Белица при сестра му – да го изпере, а той да се изкъпе. „Бачево, Баня, Белица си ги е взимал като на шега“ – разказва дъщеря му. По-късно, като семеен, продължил с разходките си в Рила, брал малини и боровинки. Из Благоевград дълго време се разказваше как бай Борис се е срещнал лице в лице с Баба Меца, докато пълнел кофата с малини. И с най-висока скорост хванал обратния път.
Колкото до майката на Ванката, много от по-възрастните поколения в Благоевград си спомнят за прекрасната и блага учителка във Второ основно училище Елена Давчева. Леля Лена бе изключително начетена, възпитана и благородна жена, сред съгражданите се ползваше с име на превъзходен педагог. И докато от баща си Иван е наследил здравата си и спортна физика, от Елена Давчева, сестра на актьора Владо Давчева, е приел добрия, състрадателен и щедър нрав.
„Брат ми беше в прекрасни отношения с майка, много се обичаха. Страшно му тежеше, че не можа да дойде на нейното погребение“ – споделя Грета Николова.
Всяка година Иван Николов се завръщаше в родината – и конкретно в Благоевград. Със себе си неизменно водеше Силвия и двете си дъщери Жана и Нора. Денонощно прекарваше с приятелите и братовчедите. Най-много бе с Ясен Моро и Юли Сивков, с Емил, Юли и Сашо Давчеви. Особено свързани бяха със Сашо Чашкето. Преди години със Силвия закупиха имот на морето при река Велека и си построиха къща. Така направиха връзката с България още по-силна. Освен разпускането на плажа и цялостния отдих, в двора отглеждаха превъзходни домати от старите български сортове.
Грета осветлява: „Докато работеха, прекарваха по един месец във вилата им на морето. Когато се пенсионирахау отиваха там през март и стояха до октомври“.
Не можах да избегна въпроса към сестрата как преди година Ванката Николов, този здрав, красив и жизнен мъж се спомина само на 73 години. Тя се разплака и разкри: „Преди петнайсет години дойде в Благоевград, помня – беше април, каза ми, че трудно уринира. Отидохме при личния ни лекар д-р Иво Ловджиев, той извика двама специалисти уролози и бързо му направиха пълни изследванияи. Заявиха, че веднага трябва да се оперира“.
Иван се върнал в Австрия, открили му рак на простатата. Най-големият онколог на Виена му казал: „Момче, имаш голям късмет, няма разсейки“. Благодарение на това живя още 15 години. Но и той, и Силвия проявявали голяма здравословна дисциплина, на 6-7 месеца правели редовни профилактични прегледи.
Грета отново заплаква: „Всяка събота си говорехме по телефона – аз тук, той във Виена. Много ми помагаше, а на мен и заплатата, и пенсията ми бяха малки. Когато след майка почина и татко, останах напълно сама. Тогава Ванката поднови всичко вкъщи, прозорци, сложи от най-скъпите врати. Много, много се грижиха и той, и Силвия за мен“.
Едва ли някой, особено тези, които сме общували с Иван Николов-Чората и имаме преки впечатления от неговите качества на човек и личност, не би се съгласил с обобщаващите думи на сестра му Грета: „Той беше много топъл, много човечен. Сърдечен и щедър бе като майка. Помня един съученик, когато живеехме до мястото на сегашния театър и в къщата ни с дворче Ванката нещо копаеше. Беше в прогимназията, все още бе слабичък, малък. Покрай дерето, което тогава не беше покрито, имаше път, по който минаваха много хора за работа. Един голям ученик нападна малко дете и започна да го бие. Брат ми му вика: „Слушай, хулиган, недей да биеш момчето!“.
Беше много състрадателен и справедлив. Имаше много приятели, много съученици. Всички го обичаха.
ВЛАДО КАПЕРСКИ
Има ли нещо общо с един друг Чората – Райо?