В село Железница в община Симитли бе отбелязан юбилеят на първата жена столетница. На 21 август Мария Костова навърши 100 г. и бе почетена от кмета на община Симитли Апостол Апостолов, председателя на Общински съвет – Симитли Вилимир Александров и кметицата на село Железница Гергана Гиздова, които й връчиха плакет и красив букет цветя. Певческата група от Народно читалище „Васил Коларов 1922“ на селото заедно с гайдар пристигнаха в дома на баба Мария, за да я поздравят с песни. В двора на къщата се изви хоро, на което тя се хвана се хвана редом до кмета Апостолов. Кметицата на селото Гергана Гиздова изненада юбилярката с колаж от нейни снимки, грижливи подбрани от роднините.
Каква е тайната за дълголетие на тази селска жена? Репортер на „Струма“ се срещна с нея.
На прага на къщата ме посрещна Мария. Дребна, слабичка жена, която се подпира на бастуна и на ръката на снаха си Мария. Това име често се повтаря в рода, става ясно след това. Поразена съм от лицето на столетницата, което сияе, озарено от някаква вътрешна светлина, и не е набраздено от бръчки. Мария Костова е живяла в два века и в три различни периода на държавно управление. Ражда се в бурно време, точно когато ВМРО обявява Пиринска Македония за своя „държава в държавата“ и започва създаването на революционни мрежи като в гръцка и сръбска Македония, назначава собствени съдии, полиция и събира данъци. Младостта й е свързана с Царство България, зрелият й живот преминава в социалистическия реализъм, а старините си изкарва в демократичния преход.
Преминала е през различни житейски изпитания, но е запазила ведрия си дух. Здравето й е „желязно“ – не се оплаква от някакви болежки. Не пие лекарства, никога не е вземала хапчета. На 100 г. няма как всичко да е идеално – леко недочува, има и перде на окото, но не дава да се оперира. Тя обаче се оправя сама и не тежи на близките си. Животът й е минал само в труд – земеделие и животновъдство.
„Родена съм в село Горна Железница, имах три сестри. Ходих по стоката – с говедари и овчари. Навсекъде вървех”, започва разказа си Мария. Залюбила се с Иван от другата махала и се взели – родили им се 3 дъщери и един син. Изучили и четиримата. Най-голямата й дъщеря завършила педагогика, станала учителка и се задомила в с. Долна Градешница. Втората дъщеря е работила в завода за мебели „Арсо Поптодоров“ в Благоевград, третата била библиотекарка в с. Долна Градешница, където й тя свила семейно гнездо. Синът й работил в товарни превози в ДАП – Благоевград.
Мария работила цял живот, но за едната прехрана – не се е замогнала. „Животът й е „мизерия в разкош“, казва снахата Мария. Гледала е тютюн, царевица, бостан, градини. Ходила е с овцете и говедата по баирите, по няколко пъти на ден ги обикаляла.
„Трудът и мизерията са я докарали до това дередже – да доживее до 100 г. Това е нейната рецепта за дълголетие. Работата я крепеше. Храната беше домашно приготвена. Сирене, извара, мътеница, мляко стригле, от което се прави сиренето.
„Преди да оставя сиренето на хладно, то се реже като кисело мляко. Сложа си от него и това ми беше яденето. Домат, чушка, краставичка – казва баба Мария. – Когато се омъжих, къщата не беше стегната, само покрита. Аз работих на три смени в Текстила. Със съпруга ми спестявахме пари, за да направим днес една стая, утре – друга”.
„Свекърва ми беше много трудолюбива. Сутрин ставаше рано. Първо замиташе огнището, ще сложи водичка, ще изпари бутимото, ще го накади с мащерка, ще избие мътеницата. На много неща съм се научила от нея. Заедно ходихме на нивата и на градината. Тя търчеше като козичка из баирите. Помагаше ми в отглеждането на внуците. Хората я обичаха, защото тя беше с голямо сърце. Цялото село идваше тук за вода. В нашата къща има стар бунар, може би най-старият в селото – с кристалночиста, студена вода. Тя подаваше вода на всички, даже и на непознати. Вратата все бе отворена и по едно време пред къщата беше паркинг от коли – знаеха за хубавата вода и идваха да се напият. Даже на един рибар беше давала масло и мътеница, а той след това се върна с една тарелка бутчета. Не му провървяло с рибата и за да не връща празна чиния на бабата, сложил бутчета. Свекърва ми беше бедна, но щедра. Това да дойде човек и да не го почерпи – няма как да стане!“, казва снахата Мария, която следва примера на свекърва си и върти къщата също така чевръсто, както навремето тя го е правила.
Работлив бил и мъжът на баба Мария – Иван. Ходил на гурбет в Серес, дотам се е придвижвал пеша или с волски каруци. Работил на тунелите по Кресненското дефиле. След раждането на четирите си деца обаче левентът претърпял инцидент – дави се в р. Струма, но го спасили. После се разболял и цял живот все бил по болници. Страдал и много трудно приел, че му взели земята и стадата с овце и говеда след 9 септември 1944 г., когато частната собственост е унищожена от комунистите и всичко станало държавно.
В началото на 60-те години на 20 век Иван и брат му Асен купили парцел в село Железница и започнали да градят къща. Цялата работа легнала върху Мария, която всеки ден изминава по 14 км – рано сутрин тръгва от Горна Железница, за да сготви на дюлгерите, които строят къщата в с. Железница, а вечер поема обратно, за да се прибере при болния си мъж. Мария станала по неволя „главата на семейството” и се грижила за прехраната – гледала градини, картофи, тикви.
В новата къща заживели заедно със семейството на нейния девер – бащата на певеца Кирил Костов, бивш преподавател в ЮЗУ.
Мъжът на Мария починал на 68 години – през 1988 г. След време тя изпратила малката си дъщеря, а преди 7 години се споминал и синът й. Оттогава баба Мария спряла със земеделската работа. Въпреки че и на 100 години има сили да прекопае градината, снахата и внуците не й дават. Сега те се грижат за нея, както някога тя го е правила за тях. Снахата Мария сутрин й прави кафе, но баба Мария не е свикнала да бездейства – все иска нещо и тя да помогне, да работи… Годинките не й пречат, защото е следвала правилото: „И се нервирай, и не се нервирай“, цитира крилатия израз на баба си внукът Иван.
Работа, здравословна храна, движение и по-малко нерви – това е ключът към дълголетието на столетницата от село Железница. Доволна е, че е успяла да предаде най-важния урок на потомците – да са трудолюбиви, с добри сърца към хората и гостоприемни. Те пък я почетоха с голямо празненство за вековния юбилей, на който се събраха роднини и хора от селото.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
