Познавам го като вдъхновено момче, което обича да изпипва това, което прави, и да минава през живота, като оставя следи след себе си. С Красимир Велков работихме известно време заедно в Регионалния телевизионен център в Благоевград и оттогава наблюдавам не само любопитството му към нещата, които го заобикалят, но и качеството, с което работи. При срещата ни каза, че за първи път разказва биографията си по този начин, може би защото влагаше и чувство в спомените си, което се виждаше в очите му. По традиция го питам какви черти пренася от дедите си и на кой е благодарен за това, което е днес?
„Благодарен съм на целия си род, най-вече на майка Надежда и татко Никола Велкови, които са ми дали живот и ме възпитаха да обичам книгите, да се възхищавам на чистото слово и на изкуството като цяло. Във фотографията се влюбих, когато за първи път съм хванал фотоапарата на дядо ми Кирил Бучински по майчина линия, който е един от първите фотографи в Горна Джумая /Благоевград/ през 50-те години на миналия век. Учил е фотография в София. Неговият фотоапарат попадна в ръцете ми още когато бях дете. Аз не го помня, починал е млад, но майка ми е разказвала за него и ми е показвала огромния му архив, от който се вижда че е обичал да прави така наречената в днешно време стрийт фотография. Обичал е да ходи по улиците и да снима живота такъв, какъвто е. Целия живот в Благоевград по онова време го има в архива му. От дете мечтая да правя това, което е правил дядо ми. Той се е запознал с баба Добринка покрай фотографията. Веднъж при проявяването на лентата във фотографското студио видял една изключително красива девойка, която най-вероятно се е снимала там за документи. Колегата му, който я е снимал, му казал, че познава неин близък, и така се запознават, влюбват се и се женят. След като се събират и тя известно време е работила във фотото, проявявала е снимки заедно с дядо, след което отишла да работи в Текстилния комбинат. Тогава е било много трудно да влезеш в предприятие и да снимаш, но покрай професията си дядо е успял да влезе и да снима съпругата си как работи в Текстила.
Родът на майка е от Горна Джумая. Дядо Филип Бучински е имал шивашки дюкян във „Вароша”. От тях като спомен пазя една ютия на въглища. След това са купили място извън града, което днес е в центъра на Благоевград, строят си къща и пренасят цялата фамилия там. Татко е работил като словослагател в печатницата на в. „Пирнско дело” и там се е запознал с майка. И понеже ме интервюираш за в. „Струма”, държа да спомена, че аз на десет години, когато бях между четвърти и пети клас, през лятната ваканция бях едно от децата, които тичаха по града с торбички и продаваха вестници. Продавах вестник „Струма” и доста от ежедневниците в страната. Това е в зората на демокрацията и „Струма” беше най-четеният вестник. Ставах в четири часа сутринта. От „Ален мак”, където живеех, отивах до центъра на града, пълнех торбата с вестници и заедно с другите деца тръгвахме да обикаляме града, за да може хората, когато отиват на работа в 6 ч., да си купуват вестници от нас. Обикалях улиците на града и последните вестници продавах пред Завода за печатни платки, където тогава работеше баща ми. Докато чаках работниците да влизат на работа, отварях вестник „Струма” и четях какво се е случило в Благоевград. Голяма част от нещата на 10 години не разбирах, но някои от историите следях с интерес и чаках продължението им в следващите броеве. Благодарение на този ми труд през лятото си купих колело. За усилията ми в тази първа за мен работа същата година на Коледа родителите ми ми купиха фотоапарт. Вече имах личен лентов фотоапарат. Нямах търпение майка и татко да вземат заплата, защото тогава бяха гладни години и можеха да си позволят веднъж в месеца да ми купят фотографска лента, за да снимам. В нея имаше малко над 30 кадъра и ги пазех, за да мога всеки ден да правя по една снимка. Снимах предимно близките ми и живота ни в семейството. Това беше за мен сбъдната детска мечта”.
Краси Велков е роден на 4 февруари 1983 г. в Благоевград. Има щастливо детство, защото в семейната среда е наблюдавал добри отношения между родителите си и са му предали своите интереси към литературата, изкуството и към всички аспекти на живота. Били са духовно свободни и богати хора.
„Баща ми ме запали по астрономията, майка провокира интереса ми към поезията. Всяка вечер споделяхме кой какво е прочел през деня, от какво се е впечатлил. Бил съм много малък, точно преди падането на комунизма, и живеехме в един апартамент с три стаи, като двете граничиха с други жилища, само средната стая нямаше допирни точки с други съседи в блока. Имахме радио „Селена”, едно от малкото, които можеха да ловят радио „Свобна Европа”.Събирахме се и тримата в средната стая, пускахме тихичко радиото и слушахме какво се случва в Европа.Те тогава мечтаеха за тази свобода, която ние сега имаме, но за съжаление, голяма част от хоратане могат да оценят това. В такава свободна среда съм израснал. Можех да правя абсолютно всичко и точно затова до ден-днешен имам респект към тях. Никога не ми забраниха да правя нещо, което искам, дори ме оставяха понякога да си „счупя главата”, както се казва”, за да ме убедят, че са прави.
Питаш ме за образованието, то при мен е малко странно. След седми клас кандидатствах в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка. Исках да изучавам тамбура и народно пеене, защото във „Вароша” бях попаднал на страхотни преподаватели – Веселинка Боянова и Боян Боянов. До лятото, преди да замина за Широка лъка, аз не бях пипал музикален инструмент. Те успяха да ме подготвят така, че на приемния изпит бях втори. Учих там една година, защото по здравословни причини ми се наложи да се прибера в Благоевград. Тук завърших Електротехникума със специалност „Радиотехника и телевизия”. Не успях да се класирам в Югозападния университет, където кандидатствах „Режисура”, въпреки че имах две шестици на приемните изпити. Тогава в тази специалност се приемаха много малко хора, а аз като един буен юноша нямах много висока диплома от средното си образование. Но тъй като ми вървеше математиката, завърших „Икономика на търговията” във Факултета по математика и информатика в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” и това е моето висше образование. Икономист съм по образование, но никога не съм работил като такъв. Като студент ми се наложи да работя, за да помагам на родителите ми при издръжката. Ако не беше тази необходимост да работя, за да си изплащам образованието, нямаше да започна работа в медиите. Работих в един от заводите на Благоевград, но тъй като непрекъснато разказвах вицове, и колегите ми казваха, че не съм за там, да ходя в някоя телевизия заради уменията ми да разказвам. И на следващия ден след нощната смяна се събуждам и гледам реклама във вестника, че търсят репортери в кабелната телевизия „Око”. Помислих си, че е знак от съдбата, и отидох да си подам документите. Оттам ми се обадиха и ми казаха, че за журналист е необходим опит, а аз нямам такъв, и ме насочиха към Дарик радио, където търсеха звукорежисьор. Спечелих конкурса там и станах звукорежисьор, и оттогава до ден-днешен, с много кратко прекъсване, съм в медиите. След Дарик през 2005 г. почти целият екип се премести в радио „Фокус”. Там бях звукорежисьор и водех сутрешните новини.
От 2006 до 2008 г. отидох като видеомонтажист в кабелната телевизия „Око”. Там бях и режисьор на новини и публицистични предавания. Това беше голяма школа за мен и след няколко години пак съдбата ми предложи шанса да започна работа в Регионалния телевизионен център – Благоевград, където колежката Мила Иванова излизаше в майчинство и търсеха звукорежисьор. Въпреки че ме назначиха по заместване, реших да опитам. Там работих от 2008 до 2013 година и това за мен беше опит от истинската телевизия. Имаше хубава организация на работа и беше невероятна школа за мен не само в работата, но и в живота. Работих като звукорежисьор и малко преди да се върне Мила, имаше конкурс за видеомонтажист, който спечелих, и когато Димитър Вучков се пенсионира, се явих на конкурс и за режисьор на видеосмесителен пулт, защото това беше моята студентска мечта. Исках да докажа на учители и близки, че мога да бъда режисьор. Конкурсът беше доста сложен, но добри съвети ми дадоха приятели и колеги, и го спечелих. С времето имах повече отговорности вече като режисьор на публицистични и фолклорни предавания. Това е един от любимите периоди в живота ми, защото това, което получих там от хора специалисти, никога няма да мога да им се отплатя. Благодарен съм за всичко. Когато поисках да работя на терен, не ми се получи и реших, че ми е доскучало, и отидох да поработя в Англия. Там ми се обади един продуцент, който е бил в една от националните телевизии, но решили да правят кабелна телевизия в Русе и събираха екип от цяла България, с амбицията да направят топ медия на нивото на националните. Приех това предизвикателство да ръководя видеомонтажа и режисурата на тази прохождаща телевизия. Наистина ни бяха събрали много добър екип, който трябваше да организира цялата работа. Направихме много силни емисии новини с живи включвания от мястото на събитието. Направихме рали с 12 камери, дронове и всичко това се излъчваше на живо. Тогава пипълметрията отчете, че ние изпреварваме националните телевизии в Североизточна България. Бяха го гледали хора от спортните европейски телевизии и ни поканиха да правим ММА с тях. Тогава отварях дебелите книги, четях как се разполагат камерите, как се снима, изучавах опита на европейските медии, и го направихме. При излъчването на първите битки от ММА в цяла Европа и Северна Африка ни бяха гледали 10 милиона души. Разтреперих се от вълнение. След известно време реших, че съм изпълнил дълга си там, и отново си казах, че повече никога няма да се занимавам с медии. Тогава си регистрирах строителна фирма и реших да правя хидроизолация, но затова ми трябваше поне начален капитал. Намерих си работа в Холандия. Работих в един склад и бях единствен от 300 човека, който се справяше с английския език. Станах супервайзер и получавах малко повече пари. За няколко месеца успях да събера парите, за да си купя материали, инструменти, да си платя рекламната кампания за фирмата и да започне да действа. Тя просъществува две години, но и до ден-днешен ме търсят хора, защото държах много на точността, коректността и качеството на работа. Основно с баща ми работехме във фирмата, но след като се пенсионира, той спря да се занимава, защото услугата беше сезонна. Когато спря да работи фирмата, си направих информационен сайт, за да качвам мои снимки в него, и те бяха забелязани от БТА. Оттам дойде поканата от 13 март 2022 година да започна работа в най-голямата информационна агенция в България като фоторепортер, където съм и днес. Това беше голямо щастие за мен, въпреки че сумите, които изкарвах от строителството, нямат нищо общо с това, което печеля в БТА, но бях щастлив, че отивам да правя история в агенцията, която тогава беше на 125 години. Виждам снимките, които са правени в цяла България по времето, когато и моят дядо е снимал, и си представям как след 50 години някой ентусиаст като мене ще отвори моите снимки, за да види какво се е случвало в нашия регион, какви хора са живели и какво са правили. Никакви пари не могат да ме съблазнят от това да съм част от нещо толкова голямо – да правя история на времето”.
Фотографии на Краси Велков вече печелят награди в страната. Питам го дали участва в конкурси. Напомних му за снимката с освещаването на камбаната на новия параклис на Коматинските скали и свещеника в основата на храма, която беше в топ 5 на България за миналата година, оценена от „Канон”.
„Аз не съм от хората, които сами се предлагат, моята платформа, където качвам снимките, е сайтът на БТА. Имам една, която спечели първо място в Разлог, други, които се харесват от „Канон”. Когато има тема, която ми харесва, им пращам снимка, но не за да спечеля някаква награда. Хубавото е, че ги харесват. Снимките печелят награди, но не го приемам за някакво постижение”.
Понеже няма събитие в Градската художествена галерия без фотографиите на Краси, скоро го чух да се хвали на художника Иван Милушев за творците в тази област, които го вдъхновяват и от които черпи опит.
„Няколко са хората, от които се уча на композиция, светлина, на нови похвати. Всеки ден гледам техни снимки в интернет. Един от тях е Мехмед Азис – един от най-старите фотографи в БТА. Той живее и работи в Исперих, вече е пенсионер, но сега работи за музея и откри фотоизложба в Исперих по повод 50 години творчески път. Опитвам да покажа тази изложба и в Благоевград, за да я види и нашата общественост. Силно се надявам да успеем, защото фотосите му са невероятни. Негови снимки има в Нешънъл Джиографик и във всички световни списания. За мен е гениален”.
Краси си спомни за бате Емо, както го наричахме всички, или Емил Михайлов, кореспондента на БТА преди тях. „Той буквално ни беше като баща”, споделя той. „Тогава аз и сестра ми Деси, която сега е кореспондент на БТА, прохождахме в журналистиката в Регионалния телевизионен център, където се намираше неговият офис. Той беше много добър и в професията, и като човек и всеки ден ходехме при него ,да поемем от неговата добрина и енергия. Ние като по-млади все бяхме напрегнати, а той ни даваше една лекота. В Благоевград няма колега или човек, който да каже лоша дума за него, всички го помнят с добро. Той ми е пример за това, че няма да постигнеш добри резултати в професията си, ако не си добър човек. А бате Емо беше добър човек и невероятен професионалист. Той е един от хората, чиито снимки си отварям в архива до ден-днешен.
„А що се отнася до фотожурналистиката, се уча от Владимир Шоков, Христо Касабов, Минко Чернев -там просто са най-добрите. Това са творци, които всеки ден правят фоторепортажи, готови за наградата „Пулицър”. Щастлив съм, че снимаме по една програма „България в четири сезона” и обикаляме всички населени места в страната. Благодарение на това имам възможността да видя всяко село и градче в Югозападна България. И по тези места срещам прекрасни хора, невероятни души. Случи ми се да попадна зимата между две планински села и слязох от колата да пийна вода на една чешма. Дойде старец с каскет с магаренце, натоварено със съчки от гората. Седна до мене, без да говори, скъса един вестник, извади от джоба тютюн, зави една цигара и ми я подаде. Каза само – на. Това беше най-любезното НА, по-любезно от всяка дума като заповядай. Изпушихме по една цигара, след това си поговорихме. Каза, че живее сам в една от къщите на махалата, и това беше. Тръгна си, но това за мен е изключително силен спомен, без да се е случило нещо велико. Във фотожурналистиката за мен най-важното е истината и емоцията, която винаги търся. На протеста аз търся героите, които изразяват емоция, защото ако в една снимка няма емоция, тя не може да предаде посланието. Може да се направи фоторепортаж от една снимка. Такива са най-добрите фоторепортажи. Ако успееш да разкажеш история с една снимка, значи си много добър, защото лесно е да я разкажеш с 200 снимки. Чрез емоцията на героите човек може да почувства цялата енергия на дадено събитие, дори да не е присъствал на него. Когато наснимам действащите лица и събитието, много обичам да снимам колегите как пишат на някой тротоар или седнала репортерка на някой камък в планината, докато отразяваме пожари, пишат, или предават по телефона, а от телевизиите търсят сигнал. Обичам да ги снимам, защото това са хората, които с труда си правят хората свидетели на това, което се случва около нас, а в 99 процента от случаите те остават зад кадър”.
Питам за събитията, които са белязали душата му?
„Първият разтърсващ за мен репортаж беше, когато отразявах влаковата катастрофа в Гърция на 1 март 2023 година. Тръгнахме от Благоевград с екип от София и пристигнахме в Атина през нощта, когато се виждаха сенките на разбитите влакове, спасителните екипи, които се опитваха да намерят оцелели, тази гледка ме разтърси и никога няма да я забравя. Това е първото голямо събитие, което отразявах заедно с всички световни медии.
Другото събитие, което ме развълнува, беше, когато пристигнаха първите бежанци от Украйна, с автобуси на футболен клуб „Пирин” на благоевградския стадион слизаха майки с деца. Тяхното посрещане беше тежък момент за наблюдаващите.
И последното разтърсващо събитие, което отразявах, беше трагедията в Кочани. Когато снимах дискотеката, в която се беше случило събитието, не усетих трагедията, но когато отидохме пред болницата, там имаше над 2000 души – военни, медицински персонал, хора, които чакаха да разберат какво се е случило с децата им. И въпреки множеството най-разтърсваща беше абсолютната тишина, която крещи до ден-днешен в мен. Най-ужасният момент беше, когато започнаха да излизат резултатите от ДНК тестовете. В един момент тишината се разкъсваше от име и близките започваха да плачат. Невъзможно е да не го преживееш заедно с тези хора. Това са изключително силни повратни моменти, в които не можеш да намериш красота, но които оставят отпечатък в душата ти за цял живот. Там виждащ колко си силен, защото присъстваш като професионалист и си длъжен да си свършиш работата, и снимаш през сълзи, но снимаш.
За щастие, по-голяма част от работата ни сблъсква с хубави събития като културните фестивали и срещите със световни звезди. Срещал съм се с Горан Брегович в Благоевград, с Теодоси Спасов в Банско, с Арпи Петросян от Армения, на която съм фен от 10 години, джаз певицата с дълбок алт и невероятно красива като жена. Когато разбрах преди две години, че ще пее в Банско на джаз фестивала, дори да не ми се налагаше да отида по работа, щях да тичам до там с фотоапарата, за да я снимам.”
Краси е щастлив, че има възможност да работи в екип със своята сестра Десислава Велкова.
„Ние от деца сме екип”,споделя Краси. „Тя е 5 години по-малка от мен. Започнахме заедно в кабелната телевизя „Око”, тя беше още ученичка и беше водеща на детските предавания, а аз бях монтажист, и вече 20 години сме си екип. Толкова добре сме стиковани, че когато сме на работа, брат и сестра не важи. Брат и сестра сме вкъщи. Фотожурналистиката е моят пристан и оттук нататък мисля да се занимавам с това, защото сега изживявам детската си мечта – да съм с фотоапарата сред хората и да снимам живота. Някъде прочетох: „Обичам да обикалям по света и да зяпам как живеят нормалните хора”.
Питам го дали има ненормални и той ми отговори, че най-вероятно ние сме ненормалните, защото това е изненадваща работа, при която утре не знаеш къде ще си, не знаеш дали ще се прибереш вечерта, може да се наложи в три часа през нощта да тръгнеш на път, не можеш да си правиш планове. Това трудно се преживява от един нормален човек. Хората обичат да са в коловоз и да имат план за живота си. Аз установих, че ако искаш да разсмееш Господ, трябва да му разкажеш плановете си”.
Питам го дали все пак няма намерение да създаде семейство, да зарадва родителите си с наследници, но Краси не желае да разкрива личния си живот. Каза само: „Щастлив съм в момента и нещата се развиват добре!”. С това, с което се занимавам, трябва да намеря човек достатъчно луд, за да изтърпи моята лудост. Много е важно човекът до теб да разбере, че това, което правиш, е толкова важно, колкото и самият той. Това е сродната душа, да те разбира и подкрепя във всичко, да търси начини да ти помага и да прави компромиси, и това да бъде взаимно. Животът е един компромис и затова не може само да искаш, трябва и да даваш, и да бъдеш внимателен. Но животът е и очарование и когато се фокусираш върху красотата му, нищо не може да те отмести от нея. Преди малко повече от 10 години буквално бях на улицата. Сега съм много добре, имам всичко, от което се нуждая в живота си – здрав съм, имам прекрасна работа, имам любов, близките ми са чудесни хора, има с кого да си общувам по всякакви теми. Какво повече да искам. Построихме си къща с двор на Селище, защото е близо до града и е живо село с много млади и възрастни хора. Майка като дете е живяла в къща и сега там родителите ми се чувстват добре. Аз все още съм в града, но там ходя уикендите.
Деси направи интервю с Теодоси Спасов и аз запомних една негова фраза, която бих поставил като заглавие на моята автобиография, когато се пенсионирам: „Понякога не можеш да предположиш, че това, което ти се случва, би могъл да го мечтаеш!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
