Защо децата лъжат? Преди да разберем кое ги кара да лъжат, нека първо видим кое не ги кара.
Когато децата ни лъжат, често си мислим най-лошото: „Моето дете е толкова нагло!”и „Детето ми смята, че може да ме преметне!”, „Детето ме лъже право в очите… какъв социопат, в него има нещо сериозно сбъркано!”. Когато гледаме децата през обектива на неуважението („Значи, ме лъжеш? Изобщо ли не ме уважаваш?“), ние напълно пропускаме същественото – настройваме се срещу децата и влизаме в битка за надмощие, от която никой не печели.
Истината е, че децата почти никога не лъжат, защото са нагли, измамници или социопати, дори когато ги наричате така на шега.
Лъжите много повече говорят за фундаменталните потребности на детето и за нуждата му от близост, отколкото за желанията му да ни изиграе и преметне.
Не твърдя, че когато детето ви излъже, трябва да го оставите да му се размине. Моята цел никога не е да изтръгна признание от детето на мига, а по-скоро да стигна до това, което го кара да лъже, за да намеря решение именно на този проблем и впоследствие да създам среда, в която на детето му е по-лесно да казва истината, пише inesraycheva.com.
Не можем да променим поведение, което не разбираме, а наказанията, заплахите и яростта никога не са част от средата, която стимулира разбиране и промяна.
Децата лъжат по няколко основни причини:
Първо, при тях границата между фантазия и реалност не е толкова ясна, колкото при възрастните.
Децата често си измислят игри, които не се подчиняват на законите на реалността. Те обичат да обитават различни светове и да се възприемат в кожата на различни герои. Аз съм голяма почитателка на тези игри. Чрез тях детето може да изрази и изяви това, което го тормози, защото този свят е безопасен и го контролира.
Но когато го попитате защо е счупило нещо и то ви отговори: „Не съм аз, аз си играех в стаята”, с ясното съзнание, че именно то е блъснало лампата, тази негова лъжа е по-скоро опит да се справи с чувството за вина или със страха, че може да ви разгневи или разочарова.
Можем да интерпретираме постъпката му по различни начини: че увърта и не иска да каже истината и че толкова му е трудно и страшно да ви каже истината, че предпочита да влезе в познатия свят на фантазиите, където контролира нещата и може да измисли по-благоприятен за него край на историята.
Когато започнем да възприемаме децата през обектива на това, че те искат да контролират сюжета и да променят края на историята, ще престанем да се ядосваме и ще разберем, че зад тези лъжи всъщност се крие нуждата на детето да се чувства добре и в безопасност. Все пак това са нуждите, от които децата, а и възрастните, се водят през цялото време.
Когато едно дете реши, че родителите му не го смятат за достойно и заслужаващо любов, то бяга в света на фантазиите, който е обсипан с любов. Това, което класифицираме като „лъжи“, е просто страничен продукт на еволюцията. Оценката на децата ни зависи от тяхната привързаност към нас, а те се привързват към нас, ако се чувстват желани и в безопасност.
Когато попитате дъщеря си защо е счупила нещо, предполагам, че първата й мисъл е нещо подобно на: „Иска ми се лампата да не беше счупена. Иска ми се аз да не бях играла близо до нея. Иска ми се да си бях играла в моята стая”.
Тези желания излизат на повърхността под формата на изказвания като: „Аз си играех в моята стая”. Ако вие определите това изказване като „лъжа” и реагирате на него с „Не ме лъжи!”, ще пропуснете онова, което всъщност се случва под повърхността.
Децата лъжат и когато смятат, че истината ще застраши привързаността им към техните родители.
Привързаността е базова.
Тя ни кара да искаме буквално да бъдем физически близо до хората, които се грижат за нас, и да чувстваме, че и те искат да сме близо до тях.
Децата постоянно преценяват връзката си с родителите от тази перспектива. Те се питат: „Дали това, което ще кажа на моите родители, ще ги отблъсне от мен, или ще помогне да останем близки и свързани?”.
Ако детето се опасява, че родителят ще интерпретира поведението му през обектива на това, че е „лошо по природа” и съответно ще го отблъсне, то ще започне да лъже всеки път. Все пак тялото ни е програмирано така, че да ни предпазва от изоставяне, което означава, че най-голямата ни заплаха в детството е, че нас ни смятат за „лоши деца” („Не мога да се разправям с теб сега, върви си в стаята!” и „Какъв човек трябва да си, че на лъжеш майка си в очите? Какво ти става?”).
Това, което виждаме и определяме като лъжи, често е начинът, по който детето се отбранява: То е далече от „манипулацията” и е по-скоро механизъм на самозащита.
И накрая, третата важна причина, поради която децата лъжат, е, за да заявят своята самостоятелност. Всички ние – децата и възрастните – изпитваме фундаменталната човешка нужда да намерим себе си, да разберем кои сме и да се почувстваме ценни и значими.
По тази причина мразим да се чувстваме контролирани, защото това означава, че другият не ни зачита като отделна личност. Хората стигат до огромни висоти в живота си, за да избегнат това, и често вършат неща, с които сами си вредят, само и само да имат късче живот, което си е тяхно.
Децата на всички възрасти искат да имат сфера от живота, в която родителите им не се бъркат и в която те се чувстват независими и господари на себе си. За някои деца лъжите се превръщат в основната стратегия за удовлетворяване на тази изконна човешка нужда. Когато малко момиче, растящо в среда, в която не му дават да яде, си отмъкне незабелязано някоя сладка, то знае, че само си е господар.
Ще ви кажа едно удивително нещо за циклите, което важи и за „негативните” цикли: щом разпознаем компонентите на цикъла, имаме достатъчно информация, за да го променим.
Промяната на цикъла „контролиращи родители – лъжещо дете”, често започва (и това не е изненада!) с установяване на близост с детето: Отидете при него в някой спокоен момент и му кажете: „Хей, искам да ти дам повече самостоятелност. Зная, че за едно дете е ужасно да чувства, че от него не зависи почти нищо. Откъде да започнем? В коя сфера искаш да имаш повече контрол?”. Вижте какво ще ви отговори детето и приемете неговите идеи за отправна точка.
Преди да пристъпим към стратегиите, искам да подчертая нещо важно, защото родителите често се фиксират върху „коригирането” и „разобличаването” на лъжите. Когато децата имат склонността да лъжат, аз ви съветвам да ги насърчавате да се учат да казват истината занапред, вместо да се стремите да изтръгнете „признание” от тях сега.
Не очаквайте изразените тук стратегии да научат детето ви да казва: „Излъгах! Вярно е!”, това не е целта! Целта е да го подкрепите да се чувства в безопасност във ваше присъствие и да го уверите, че може спокойно да ви споделя по-широк кръг от своите преживявания.
Затова, когато се сблъскате с лъжа, поемете си дълбоко дъх, преглътнете гордостта си и оставете момента да отмине, без да настоявате за обяснения, и вместо това се фокусирайте върху по-дългосрочната цел. Давам ви дума, че си струва да го направите.
Стратегии
Перифразирайте лъжата като желание
Когато гледате на лъжите като на желания, вие показвате на детето си, че все още го смятате за добро дете, а това е много важно и за двама ви.
Тази стратегия разширява обхвата на разговора, включвайки в него повече теми за обсъждане, а не просто казването на истината и лъжите.
Така създавате едно междинно пространство и способността ви да го запълните с думи смекчава конфузността на момента и ви дава възможност да се сближите с детето си.
Когато детето каже: „И аз съм ходил във Флорида”, вие може да отговорите: „Хммм… обзалагам се, че ти се ще да отидем на почивка във Флорида. Там е толкова слънчево и топло. Питам се какво бихме правили, ако отидем там?”.
Когато детето ви каже: „Не съм съборил кулата на сестра ми, тя сама падна”, вие може да отговорите: „Ще ти се кулата да не беше падала ли…” или: „Понякога и аз правя неща, които ми се иска да не бях направила… чувството не e приятно”.
Възприемането на лъжата като желание ви дава възможност да почувствате детето като съотборник, а не като враг. Тази нова перспектива прави промяната възможна, а детето – по-склонно да каже истината следващия път.
Изчакайте и по-късно обсъдете ситуацията
Стратегията, към която най-често прибягвам, когато моите деца ме лъжат (а те го правят понякога), е да изчакам – не реагирам по никакъв начин и просто изчаквам
Щом помислим върху значението на детското поведение („За какво всъщност става въпрос тук? Кое затруднява моето дете? От какво иска да ми каже, че се нуждае то?”), вече имаме основа за следващи разговори.
Когато детето упорства в лъжата, аз намирам за ефективно да му обясня как бих реагирала, ако ми каже истината: Представете си, че от училището на дъщеря ви се обаждат и ви казват, че през изминалата седмица тя е ходила без домашни. Прибирате се вкъщи и я питате защо го е направила, а тя постоянно повтаря: Писах си домашните! Писах ги! Не искам да говоря за това!
Изчаквате малко и когато усетите, че моментът е подходящ, казвате: „Добре, аз просто искам да кажа, че ако едно дете не си пише домашните, ще се опитам да го разбера. Защото сигурно има причина да го направи. Сещам си за времето, когато бях на седем и няколко дни подред не си пишех домашните. Трудно ми беше и не можех да се справя. Във всеки случай, ако и при теб е така, може да седнем да поговорим. Няма да загазиш”.
После бъдете готини: Не поглеждайте към детето и не казвайте: „Значи, не си си писала домашните, а?”. Просто продължете напред и вярвайте, че дъщеря ви си е взела нужната поука. По-късно, естествено можете да отидете при нея и да кажете: „Хей, скъпа, писането не е лесно. Поне на мен не ми беше лесно. Знам това. Обичам те. – И ако усетите, че моментът е подходящ, добавете: – Питам се какво можеш да направиш, когато нещо ти се струва толкова трудно, че се боиш дори да го започнеш?”.
Попитайте детето от какво се нуждае, за да бъде честно
При удобен случай седнете и поговорете с детето, за да разберете какво му е нужно, за да казва истината. Тази стратегия е особено ефективна при по-големите деца, които вече умеят да дават словесен израз на мислите си. Източник: Обекти.бг
