Отразявала съм почти всичките му художествени постижения в областта на шрифта, калиграфията, графичния дизайн, филателната графика и хералдиката. Той е автор на графичния дизайн на българските документи за самоличност /1999-2011/, паспорти, лични карти, свидетелство за МПС, визов стикер. Негови проекти са запазените знаци от Министерството на околната среда, Националната художествена академия, Комуникационната стратегия за членство на България в ЕС, Спорт тото – 2003, Атлантическия клуб в България, Международния технически панаир в Пловдив, Авиокомпания България Еър – 2003, Съюз на колекционерите в България и др. Автор е на иконостаса в храм „Св.св. Винченцо и Анастасио” на площад „Фонтан ди Треви” в Рим, на мемориалната композиция „Вяра, Надежда и Любов” в градините на Ватикана по повод посещението на Негово светейшество папа Йоан Павел II в България.
„За тази цел избрах три витошки морени, които екип превози с камион, на най-голямата изгладих една от стените и написах мисъл на папата – „Всичко е любов”, си спомня проф. Варджиев. „На монтажа във Ватикана присъствах и аз. И в черквата, която папата беше предоставил за служение на българите, направих един подвижен иконостас на четири крила, на които използвах красивия преславски орнамент от метал, за да може иконостасът да се прибира, когато е необходимо, и да се поставя в храма на български църковни празници. Срещата с папата беше голямо събитие за цяла България. В София и аз бях сред посрещачите, но имаше сериозна охрана и заради протокола не можеше да бъдем близо до него”.
Тодор Варджиев е роден на 16 януари 1943 година в Горна Джумая – днешния Благоевград. Баща му Нишо Делев Варджиев е роден в град Кукуш, Егейска Македония, днешния Килкис в Северна Гърция. По време на Балканските войни през 1913 г. след подпалването на града всички жители на Кукуш били принудени да емигрират.
„Баща ми стигнал до Горна Джумая, където климатът му се видял по-благоприятен, защото страдал от астма, нещо, което за съжаление съм наследил от него”, казва Тодор Варджиев.
Майка му Велика е от благоевградското село Дъбрава. „Тогава по традиция сватовници запознават младите, но и те се харесали и създали семейство”, споделя Тодор.
Къщата на семейството му е била близо до Джамията и старата часовникова кула. Родителите му били занаятчии млекари, които изкупували млякото от близките села и предлагали заквасено мляко на жителите на града.
„Варяха прясното мляко, подквасваха го в големи легени и някъде към 4-5 часа следобед започваше продажбата. Пред нас винаги имаше голяма опашка за прочутото кисело мляко на дядо Нишо млекаря.
Имам прекрасни детски спомени. Играехме на воля до полунощ, когато майките ни прибираха да похапнем и да поспим. Преди това си миехме краката на чучурите на постоянно течащата минерална топла вода при Джамията, по-скоро се пръскахме с вода. Играехме с орехи, защото още нямаше стъклени топчета, на чилик и други интересни момчешки игри. Имахме роднини в с. Бистрица и оттам имам много хубави спомени покрай реката, водениците, тепавиците. Ловяхме риба и беше фантастично детство. Всичко е пред очите ми, сякаш беше вчера.
Аз обичах да рисувам, нещо, което съм наследил от баща си. Беше нарисувал и сложил на стената в дома ни портрети на Гоце Делчев, Христо Ботев и други революционери. Бях силно впечатлен от уменията му и се опитвах да му подражавам, драскайки по листа. Забелязаха ме още в отделенията в училище. Спомням си първата рисунка, която направих – беше син домат – патладжан, но без никакви светлосенки, без отблясъци, без рефлекси. Въпреки това другарката Димитрова ми взимаше рисунките за нейния архив, за да ги показва и на други ученици. Една вечер, по време на вечерята, татко показа един вестник и прочете обява, според която Художествената гимназия в София набира ученици чрез конкурс и ме попита дали искам да кандидатствам. Този въпрос ме втрещи, защото бях още дете, а трябваше да уча в големия град София. Но за мой късмет имахме роднини в столицата и затова се осмелих да кандидатствам. Изпитът беше в Художествената академия, която много ме респектира като сграда, когато за първи път я видях. Нямах никакви надежди, че ще ме приемат, но скоро получих вест, че съм издържал успешно изпитите и заминах за столицата да уча занаят. Живеех при вуйчо и всяка сутрин пътувах около 25 минути до гимназията. Там попаднах на много добри учители – Владимир Пешев, Игнат Игнатов, Диди Арнаудов и др. Имах прекрасни съученици като Георги Чапкънов-Чапа, Любка Кирова, Бранимир Цаков, Людмила Поптошева и др. Спомням си, че бяхме много сериозни в час и много работехме. Имаше негласно, но благородно съревнование помежду ни. Ще разкажа и една весела случка – трябваше да закрепим листа, върху който рисувахме, с кабърчета. На Чапа липсваха няколко кабърчета и той ги нарисува, бяха като истински. Но по-важното е, че той наистина беше най-добрият както в рисунката, така и в пластиката”.
След завършване на Художествената гимназия Тодор служи две години и три месеца в казармата. Задържали ги заради Карибската криза. След казармата кандидатства в Художествената академия, но първите две години не го приемат.
„Бях първи, но под чертата”, споделя той. „Преди мен бяха децата на преподаватели, на мастити художници, но аз се заинатих и си казах: Ще я превзема тази Бастилия, пък ако ще след това демонстративно да я напусна! За мой късмет, на третата година имаше светлина в тунела. С едно момиче, дъщеря на художници, деляхме първото място и така започна моята академична одисея в Националната художествена академия”.
По време на следването му в София излиза обява за прием на български студенти в академията в Лайпциг. „Съобщението ме заинтригува. Та това е Германия – родината на Дюрер, Гутенберг и други известни художници. Кандидатствах, а и нямаше какво да губя, бях минал вече три семестъра като студент в НХА. Това спокойствие и възможностите, които имах, ми помогнаха да успея. Така се озовах в Лайпциг – града на изкуството, на книгата и шрифта, при прекрасни учители. В академията много работех, както се казва, аз отварях и затварях ателието. Имаше семейство портиери с куче немска овчарка. След 21 часа портиерът излизаше с кучето на улицата, за да види кое ателие още свети. „Ах, пак ли този българин!”, недоволстваше той. Влизаше с кучето, което ръмжеше злобно, готово да ми се нахвърли. Бързо прибирах в папка нещата, които исках да доработя в квартирата, и пак изкарвах до полунощ. Но сутринта бях отново пръв, готов за лекция и работа. Професорите много ценяха трудолюбието на студентите си. Те имаха кабинети и ателиета в академията, където работиха по свои проекти. Може да прозвучи нескромно, но понякога ме викаха за съвет. Изпотявах се от притеснение, но набирах смелост и си казвах мнението. Дори проф. Валтер Шилер ми предостави възможността да нарисувам знака за корицата на книгата му „Типография”. Като завърших следването и вече като преподавател в НХА, ме канеха за член на международно жури за „Най-хубави книги от целия свят – iba”.
След дипломирането му в Лайпциг Варджиев е разпределен като стипендиант в издателство „Народна младеж”. „Това беше задължително разпределение навремето, но проф. д-р Васил Йончев, който е основоположник на академичното образование по шрифт и калиграфия, формирал съвременния възглед за графична форма на българската писмена система, възкликна възмутен: „Ние те чакаме с нетърпение да преподаваш в академията, а ти ще ходиш в издателство”. Та трябваше да работя на два стана, 4 часа в редакцията, както и да си вземам часовете в Художествената академия. След като три години съвместявах двете работи, накрая останах само преподавател. Бях и художник на свободна практика. Не пропусках конкурси за плакати, за западни знаци. Част от тях печелих. Не ми беше цел подобно разпиляване, но така се стекоха обстоятелствата, още повече че не отказвах работа. Проектирах много отговорни поръчки”.
Тодор Варджиев има участия и отличия в национални и международни изложби и биеналета за графичен дизайн и изкуство на книгата и шрифта в Белгия, Германия, Япония, Италия, Франция, Финландия, Чехия, Унгария, Куба, Русия, Румъния, Кипър, Йордания, Мексико, Китай. През 1990 е куратор на българското участие в Международната изложба „Bodoni Salve 250” – Берлин. По повод 24 май през 1992 година Министерството на културата организира негова самостоятелна изложба в Москва. През същата година беше член на жури за международния конкурс „Най-хубави книги от целия свят”, организиран от фондация „Изкуство на книгата” – Франкфурт на Майн. През 1994 и 2008 е изпратен на творческа специализация в „Cite Interndcional des Arts” в Париж.
През 2005 г. беше отличен с националната награда „Христо Г. Данов” за постижения в областта на изкуството и на книгата. През същата година изнася лекция „Съвременен графичен дизайн в България” на първия симпозиум за графичен дизайн в Аман, Йордания. Носител е на наградата „Гаскар” от биеналето на хумора и сатирата в Габрово. Почетен член е на биеналето на графичния дизайн в Бърно, Чехия. Публикували са материали за него, както и негови творби в книгите на проф. д-р Васил Йончев „Древен и съвременен български шрифт”, „Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата”, както и в изданията „Българският плакат” на Светлин Босилков, „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България” на Николай Труфешев и други.
Материали за проф. Тодор Варджиев са публикувани в много български и чуждестранни списания. Негови творби има в галерии, музеи и частни колекции у нас и по света. Последната самостоятелна изложба, която откри, беше по повод 70-ата му годишнина в галерията на Националната художествена академия „Дизайн „50/70 – 50 години творчество, 70 години възраст”.
Попитах го какво означава буквата за него. „Буквата е велико нещо и трябва да е така не само за мен, а и за всички българи, още повече че ние сме родината на новата форма на кирилицата. Но това е професионален въпрос. Има така наречената руска и българска кирилица, като при руската малките букви са намалени главни букви като изображение, докато ние се постарахме да направим отделни по форма малки букви и това е най-голямата разлика. Ясна е основната форма, но след това разделихме буквите по семейства като серифни, безсерифни, украсни и т.н. Това е всеприето между художниците и използваме тези понятия, когато говорим в медиите по тези теми”.
В Благоевград преди доста години често го срещах при неговия добър приятел, художника Любчо Доганджийски, който изписваше навремето заставките за телевизионните предавания и документалните филми на РТВЦ – Благоевград. По-късно Любчо му стана кум, защото го запозна с красивата Вергиния – първа братовчедка на съпругата му Нора.
„Бог да го прости, моят приятел Любчо току-що се беше оженил и като се виждахме, казваше: „Тоше, каква братовчедка има жена ми…”. А аз му казвах: „Айде бе, чак пък толкова хубава…”, но като я видях на площад „Гоце Делчев”, му повярвах, наистина беше много красива! Тя беше архитектурен техник, но ме подкрепяше през целия творчески път и съм й много благодарен за търпението и разбирането, защото поради моите академични и творчески ангажименти често отсъствах от дома”.
И двете му дъщери са наследили творческите си дарби от баща си. Художнички са и със семействата си живеят и работят в Германия. Десислава преподава изобразително изкуство в Колеж по изкуствата в Плауен, а малката дъщеря Биляна е учител в гимназия в Дрезден. Творческият ген се проявява и при внучката Лорка, която е дъщеря на Биляна и е студентка в НБУ. Учи психология, но и тя обича да рисува. Пазят в дома им нейна рисунка на леопард.
На 81 години проф. Тодор Варджиев казва, че се чувства като мъж на 81, остарял, но в кондиция. Радва се на всяка минута от живота, който казва, че е прекрасен, когато човек се чувства здрав и може да се среща с приятели, колеги, бивши студенти, които е обучавал. Днес почти нищо не го връща в родния Благоевград. Хората, които е познавал и обичал, вече ги няма, на тази възраст не кара колата си, но казва, че ако има възможност, с удоволствие би се разходил в старата махала, по квартал „Вароша”, по площада „Гоце Делчев” и площад „Македония”… „Мило ми е, но съм загубил надежда, че отново ще видя родния си град!”.
Знае ли човек, животът винаги поднася изненади, особено ако Вселената е чула мечтите ти и ти изпраща знаци да ги осъществиш.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
