Щитовидната жлеза е малък орган с форма на пеперуда, разположен в предната част на шията, но влиянието й върху човешкия организъм е огромно. Тя участва в контрола на метаболизма, телесната температура, работата на сърцето, нервната система, мускулите, растежа, фертилитета и развитието на мозъка. Макар да тежи едва около 20-25 г, нарушенията в нейната функция могат да засегнат почти всяка система в тялото. Затова заболяванията на щитовидната жлеза са сред най-честите ендокринни нарушения в света.
В световен мащаб заболяванията на щитовидната жлеза засягат стотици милиони хора. По данни на Световната здравна организация и UNICEF над 2 милиарда души живеят в райони с риск от йоден дефицит – един от основните фактори за развитие на тиреоидни нарушения.
Според данни на European Thyroid Association различни форми на тиреоидна дисфункция засягат приблизително 5% от населението, а недиагностицираните случаи вероятно достигат още 6-7%, което означава, че десетки милиони европейци живеят с нарушения във функцията на щитовидната жлеза, пише puls.bg.
Най-чести са хипотиреоидизмът, автоимунният тиреоидит на Хашимото, хипертиреоидизмът и възлестите промени в жлезата. Смята се, че жените страдат значително по-често от мъжете, а рискът се увеличава с възрастта. Йодният дефицит продължава да бъде важен здравен проблем в някои европейски региони, включително части от Балканите, въпреки широкото въвеждане на йодирана сол през последните десетилетия.
В България над 354 хиляди души се лекуват от заболявания на щитовидната жлеза през 2025 г., като около 302 хиляди от тях са с хипотиреоидизъм и приблизително 52 хиляди с хипертиреоидизъм, което представлява около 5,5% от населението на страната, по данни на IQVIA, представени по време на пресконференция на Българско дружество по ендокринология и Българско сдружение тиреоидея и паратиреоидея.
Съвременното лечение на тежкия хипотиреоидизъм започва от една овца и смел лекар
Историята на познанието за щитовидната жлеза е дълга и в известен смисъл драматична. Още през XIX век лекарите забелязват, че хората с тежък хипотиреоидизъм развиват забавен метаболизъм, отоци, отпадналост и когнитивни нарушения. През 1891 г. е описано успешно лечение чрез трансплантация на щитовидна тъкан от овца, извършено от британския лекар Джордж Редмейн Мъри (George Redmayne Murray), а малко по-късно започва използването на екстракти от щитовидна жлеза1.
Големият пробив идва през първата половина на XX век, когато учените установяват, че активните вещества в жлезата съдържат йод. По-късно е изолиран тироксинът – хормонът Т4, а след това и трийодтиронинът Т3, който се оказва значително по-активен. Тези открития променят изцяло ендокринологията и поставят основите на съвременното лечение на заболяванията на щитовидната жлеза.
Днес е известно, че щитовидната жлеза работи в тясна връзка с мозъка чрез т.нар. ос хипоталамус-хипофиза-щитовидна жлеза. Хипоталамусът отделя тиреотропин-рилизинг хормон, който стимулира хипофизата да произвежда тиреостимулиращ хормон. Той е този, който „подканя“ щитовидната жлеза да синтезира Т3 и Т4.
За производството на тези хормони организмът се нуждае основно от две вещества – йод и аминокиселината тирозин. След постъпването на йод в организма клетките на щитовидната жлеза го улавят активно от кръвта. Следват серия сложни биохимични реакции, при които чрез ензима тиреопероксидаза се образуват Т3 и Т4. Макар Т4 да е основният хормон, отделян от жлезата, Т3 се смята за по-биологично активната форма.
Любопитно е, че огромната част от тиреоидните хормони циркулират в кръвта свързани с транспортни белтъци, а само минимална част остава свободна и активна. Тези свободни фракции – fT3 и fT4 – се използват широко в съвременната диагностика.
След като достигнат до клетките, тиреоидните хормони влияят директно върху активността на множество гени. Те могат да ускоряват или забавят метаболитни процеси, да променят кислородната консумация на тъканите и дори да влияят върху работата на митохондриите – „енергийните централи“ на клетките. Затова нарушенията в тяхната концентрация често водят до системни последици.
При хипертиреоидизъм организмът започва да функционира сякаш е „форсиран“. Метаболизмът се ускорява, сърдечната честота се повишава, появяват се нервност, изпотяване, отслабване, мускулна слабост и непоносимост към топлина. Най-честата причина е Базедовата болест (болест на Грейв) – автоимунно заболяване, при което имунната система стимулира жлезата прекомерно.
Обратното състояние, хипотиреоидизмът е значително по-често. При него щитовидната жлеза не произвежда достатъчно хормони и организмът постепенно „забавя оборотите“. Характерни са умора, покачване на тегло, суха кожа, усещане за студ, забавена мисъл, запек и депресивни симптоми.
Една от водещите причини за хипотиреоидизъм е тиреоидитът на Хашимото. Това е автоимунно заболяване, при което имунната система постепенно разрушава щитовидната жлеза. Заболяването има изразена генетична компонента и се среща по-често при жените.
Особено важна остава ролята на йода. Недостигът му може да доведе до увеличаване на жлезата и развитие на гуша. При бременност последствията могат да бъдат много по-сериозни, защото тиреоидните хормони са критични за развитието на мозъка на плода. Още преди щитовидната жлеза на плода да започне да функционира, той разчита на майчините тиреоидни хормони.
Връзка между здравето на щитовидната жлеза и оксидативния стрес
През последните години учените обръщат все по-голямо внимание на връзката между щитовидната жлеза и оксидативния стрес. Това е състояние, при което в организма се натрупват прекомерни количества реактивни кислородни молекули, способни да увреждат клетки и тъкани. Изследванията показват, че както хипертиреоидизмът, така и хипотиреоидизмът могат да бъдат свързани с повишен оксидативен стрес и нарушения в антиоксидантната защита.
Сложни механизми при автоимунните заболявания на щитовидната жлеза
Автоимунните тиреоидни заболявания също се оказват много по-сложни, отколкото се е смятало доскоро. Освен генетичните фактори значение вероятно имат и епигенетичните механизми – промени в активността на гените, които не засягат самата ДНК последователност. Точно тези механизми могат да обяснят защо при някои хора заболяването се отключва след инфекции, стрес или фактори на околната среда.
Щитовидна жлеза и сърдечносъдова система
Влиянието на щитовидната жлеза върху сърдечно-съдовата система също е огромно. Дори малки отклонения в нивата на тиреоидните хормони могат да променят кръвното налягане, сърдечния ритъм и съдовия тонус. Хипертиреоидизмът повишава риска от аритмии, особено предсърдно мъждене, докато хипотиреоидизмът често се свързва с повишен холестерол и ускорено развитие на атеросклероза.
Хипофункцията на щитовидната жлеза е свързана с висок холестерол
Тиреоидните нарушения влияят и върху метаболизма. Хипотиреоидизмът често е свързан с повишени нива на LDL холестерол и нарушения в липидния профил. Наблюдава се и връзка с метаболитния синдром, инсулиновата резистентност и диабет тип 2. От своя страна, диабетът, особено автоимунните му форми, често се комбинира с автоимунни заболявания на щитовидната жлеза.
Тиреоидни формони и мозъчна функция
Значението на тиреоидните хормони за мозъка започва още преди раждането. Те участват в невроналната миграция, образуването на връзки между нервните клетки, миелинизацията и развитието на мозъчната кора. Дефицитът им в критични периоди може да причини трайни неврологични увреждания.
При възрастните нарушенията в щитовидната функция също често засягат психиката и когнитивните способности. Хипотиреоидизмът се свързва със забавено мислене, проблеми с паметта, депресивни състояния и умора, докато хипертиреоидизмът може да доведе до тревожност, раздразнителност и нарушения на съня.
Лечение
Съвременното лечение на тиреоидните заболявания включва медикаменти, радиоактивен йод и хормонална заместителна терапия. Левотироксинът остава основен стандарт при хипотиреоидизъм. При част от пациентите обаче симптомите могат да персистират въпреки нормализиране на лабораторните показатели, което е причина да се обсъждат различни комбинирани терапевтични подходи.
Научният интерес днес се насочва и към ролята на антиоксидантите и растителните биоактивни вещества като допълваща терапия. Макар данните все още да са ограничени, изследванията в тази област нарастват бързо.
Въпреки огромния напредък в диагностиката и лечението, заболяванията на щитовидната жлеза продължават да бъдат сериозно предизвикателство за общественото здраве. Те често се развиват бавно, симптомите им могат да бъдат неспецифични и дълго време да останат незабелязани. Затова ранното разпознаване на нарушенията и адекватното проследяване остават ключови за предотвратяване на дългосрочните усложнения.
