Неврокопският зет от Западните покрайнини Ивица Пейев: Сърбите ползваха българите като пушечно месо във войната в Косово, те седяха в тила

Ивица Пейев е етнически българин, който е роден и израснал в бившия български град Цариброд, останал в териториите на Сърбия след Междусъюзническата война. От 6 години той живее в Чикаго, където се запознава с неврокопчанката Николая Кръстева и съвсем скоро след това вече е неин годеник. Известната гоцеделчевка, която от 15 години живее в Чикаго, вече сменя континентите в компанията на своя годеник. Ивица и Николая се запознават случайно в Чикаго през април миналата година при представянето на нейната книга, посветена на себепознанието. Между тях пламват искри, набързо се сгодяват и редуват Чикаго, Гоце Делчев и Димитровград /бившият български град Цариброд/. Заедно са и в двата континента и пътуванията между Америка и Европа са част от тяхното ежедневие.

–  Ивица, ти си етнически българин, чието семейство е от векове в Цариброд /Димитровград/ и имаш абсолютно българско самосъзнание. Откъде идва името ти?
–  Името идва от дядовците ми Иван и Йован. По това време е имало политика да се игнорират българските имена в Западните покрайнини и да бъдат наложени югославските – изкуственото съсловие, създадено от бившата комунистическа империя СССР.

– Насилствена ли беше смяната на имената, както в България по време на Възродителния процес?
– Не. Формално не беше насилствено. Никой не е идвал да ни притеснява за смяна на имената. Не са сменили първите имена на баба ми и дядо ми, но при поколението от 60-те и 70-те вече масово се използват сръбско-югославски имена. Основно бе наложена наставката „ич” при фамилните имена, която е традиционна за Сърбия.

НАСТАВКАТА „ИЧ“ НЕ БЕШЕ НАСИЛСТВЕНО СЛОЖЕНА, А БЕШЕ САМО ГАРАНЦИЯ ЗА ПО-ЛЕСЕН ЖИВОТ.

Основните работодатели – Югославската комунистическа партията и нейните държавни отрасли, назначаваха на отговорни места само хора, които бяха посърбени, т.е. сменили праволинейно фамилните си имена и бяха забравили родственото си потекло.

– Как мина детството ти на български ученик в сръбското училище?

– В сръбската образователна програма лисваше изобщо информация за историята на България. Моите познания за българската история идваха единствено от български извори, които ние намирахме само в библиотеките или бяха преразказвани от нашите родители. Те пък са го чували от техните родители и деди. Но за сметка на това три-четири часа седмично изучавахме майчиния си български език. Учителите ни бяха местни сънародници, завършили българска филология в Белград или София. Те ни дадоха добра подготовка в лексиката и граматиката на родния език. В тези часове беше включена и българска литература – Иван Вазов, Димитър Талев, Пенчо Славейков, Алеко Константинов, Христо Ботев и други. Отношенията в училище между сръбските ученици и нас бяха абсолютно коректни. Не сме усетили някакъв вид дискриминация, защото в Цариброд имаше едва пет процента етнически сърби, които бяха заселени от централни сръбски територии.

– Какво е положението с инфраструктурата в Западните покрайнини?
– Част  от инфраструктурата беше направена до края на 60-те години. През следващите 20 години в Цариброд не беше пипнато нищо. В края на 90-те до 2000-та един много загрижен директор на общинско строително предприятие – Емил Соколов, предприе мерки за рехабилитация на инфраструктурата – пътища, канализации, водопроводи, преасфалтиране на пътища, построяване на нова църква, озеленяване на града и спортна зала.

ЗА РАЗЛИКА ОТ РУМЪНСКИТЕ И УНГАРСКИТЕ ПОКРАЙНИНИ, КЪДЕТО РУМЪНИЯ И УНГАРИЯ ИЗЛЯХА МНОГО ПАРИ ЗА ПОДОБРЯВАНЕ НА ТЯХНАТА ИНФРАСТРУКТУРА, БЪЛГАРИЯ ЗА НАС НЕ Е ДАЛА НИЩО.
– Като войник в сръбската армия си участвал във войната срещу Косово. Разкажи нещо за това?
– Това беше една абсолютно безпричинна война, както и всички предишни войни на Република Сърбия през 90-те години. Всички те бяха причинени от шовинизма и национализма на сръбския диктатор Слободан Милошевич. В тези войни българите бяха използвани като пушечно месо, както и другите малцинства в републиката. Те бяха пускани на най-трудните и опасни фронтови действия. Сръбските офицери и войници винаги бяха почти в тила. След края на войната нито един сражавал се войник от малцинствата не получи дори едно „благодаря”. Докато сърбите получаваха заплата по време на войната, а като завърши тя, те получиха обезщетение за тях и за техните семейства за всеки един ден, в който са воювали.

– Как си обясняваш факта, че Сърбия преживя няколко войни, НАТО разруши толкова инфраструктура, наложено беше ембарго, а икономиката им не преживя колапс, какъвто България без война преживя няколко пъти?
– Преди началото на войните с Босна и Херцеговина, Хърватска и Косово диктаторът Милошевич създаде три банки, които предложиха много големи лихви по депозити. Тези пирамиди събраха почти всички финанси на обикновените хора. Тези средства той използва за финансиране на войните. По време на войната с Босна започна очакваната от икономистите хиперинфлация. Моят баща получаваше месечно заплата в динари, които се равняваха на две германски марки. И така три години. Имаше купонна система за хляб, мляко и масло. След падането на Милошевич начело застана един прекрасен политик – Зоран Джинджич. Благодарение на него Сърбия получи много сериозни финансови инжекции от Европа и скандинавските страни.
– Чествате ли поне двата най-големи български национални празника – 3-ти март и 24-ти май?

– Не, не се празнуват. Нямаме традиция, защото все пак трябва да имаме предвид, че и в България Трети март стана национален празник едва след идването на демокрацията.

СЪРБИТЕ НЕ ОТБЕЛЯЗВАТ ДЕНЯ НА ПИСМЕНОСТТА КАТО ДЕН НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ. ТЕ ПОЧИТАТ ТЕХНИЯ УЧЕНИК САВА,

който се празнува през месец февруари.
– Как и защо имигрира в Чикаго?
– След края на войната в Косово – 1999 г., две години търсих новия си живот по Европа – Англия, Германия. Работих и учих и в България. Във Варна следвах философия. Докато през 2011 не взех твърдото решение за авантюрата да се установя в Щатите. Казвам авантюра, защото бях едва с 200 долара в джоба и не познавах никого. Две нощи прекарах на една пейка в един парк в центъра на Вашингтон. След това реших да потърся православна църква. И Бог ме насочи към една гръцка църква. Приеха ме, дадоха ми храна и подслон и там прекарах две седмици. След това ми намериха работа като спасител на един плувен басейн. Работих там четири месеца и в края на сезона, на рождения си ден,  заминах за Чикаго. Оттогава досега имам собствен бизнес в транспорта и упражнявам хобито си и като монтьор.

– От 5 месеца сте годеници с неврокопчанката Николая Кръстева. Редувате Чикаго и Гоце Делчев. Как се чувстваш там и тук?

– Като в два различни свята. Америка е страна, в която ти коства много усилия да имаш нормален социален живот. Там е работа, задачи и пак работа. Цялата седмица е в пълен работен график. Остава единият уикенд, в който трябва да си починеш, да се видиш с приятели и да отделиш време за себе си. И всичко това трябва да е планувано предварително.

В Гоце Делчев лежерният живот с Николая ми дава спокойствие и хармония. Немалкото хора, с които се запознах в Гоце Делчев, ми легнаха на сърцето с тяхната сърдечност, топлота и гостоприемство. Навсякъде с всички се чувствам добре дошъл и те вече ме възприемат като част от този град.

loading...


Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *