Намирам го в ателието му, което е направил в кооперацията, построена на мястото на старата им фамилна къща. Завършил е Икономическия техникум в паралелка със специалност „Кулинар-готвач”.
„Още от малък знаех, че ще стана готвач – споделя Боби – Родителите ми предлагаха математическа паралелка, други специалности, но аз бях категоричен – готвач, и вече 25 години практикувам тази професия. Нямам обяснение защо, но така го чувствам, някак си отвъртре идва това желание”.
Вече знаех, че Борислав Черваров е готвач по професия и художник по душевна неизбежност. С него се запознах преди една година, когато откри първата си самостоятелна изложба в галерия „Еме” в Благоевград, и за първи път видях подобен интуитивен поглед към света и живота. Беше нарекъл изложбата „Механика на мечтата”. Тогава ми каза, че това заглавие му е дошло свише, без да разбира защо точно така трябва да се казва картината. По същия начин при него идват и идеите и често не намира думи да ги обясни. Емоциите му сякаш сами избират стила, в който да се превъплатят на платното. Беше нарисувал лабиринт, за който каза, че не е без излаз, защото всеки намира изход по различен начин. „Аз съм го намерил в моите картини,” обяснява Боби. „В тях съм вградил знаците на семейството и един пчелен код, защото според мен пчелите са в основата на живота. Без тях според мен светът ще умре”.
Кодовете при него са в различен цвят и с различно излъчване. В първата му изложба видях картина, на която беше нарисувал изглед през прозореца, който по някакъв начин показваше вътрешното съдържание на човека и мечтата за морето, спокойния начин на живот и всичко добро за семейството. Беше нарисувал и съпругата си Марта, която за него е всичко – жената, майката на синовете му, луната, слънцето, съкровището, което животът му е поднесъл. Видях картината „Вулканичен спомен”, на която беше изобразил напуканата червена земя и лавата, която се стича по нея. Попитах дали е сънувал тази гледка, а той ми каза, че не сънува, а всичко това се проектира във въображението му и той го пренася на платното. „Всеки си интерпретира картината по различен начин – споделя Боби. – Винаги можеш да намериш нещо, което да ти хареса или да не ти допада, но се надявам моите картини само положителна емоция да дават на хората”.
– Морето или планината предпочиташ?
– Определено планината. Свикнал съм със свежестта на планината, нали съм роден в подножието й. Морето ми е шумно, но когато гледаш в далечината, можеш и в него да видиш спокойствието, хармонията и безкрайността…
Роден е в Благоевград през 1980 година. Черварови е стара горноджумайска фамилия, за която разказва: „Дядо ми по бащина линия, Борис Черваров, е от Скопие. Преселва се в Горна Джумая след Балканските войни. И сега там имаме роднини. Дядо беше банкер в „Хеброс банка”. Там работеше и леля Нинка, сестрата на баща ми. Другата му сестра леля Донка беше агроном. От тази фамилия съм наследил русото в сина ми. Големият ми син е рус, със сини очи. Цялото потекло са руси – дядо, баба, сестра ми Весела, те са типични образи от арийската раса. Само аз съм наследил тъмната кожа на майка, а във физиономията са ми казвали, че приличам на дядо Миленко по майчина линия и на татко. Баба Христина, майката на майка, беше много добра жена. Спомням си и дядо Борис, на когото съм кръстен. Ходеше винаги с костюм, а когато се прибираше от разходка, обличаше домашния си кафяв халат, обшит с позлатени кожички. Сядаше на креслото, пускаше си стари градски песни и слушаше с удоволствие. Баба Веска беше голяма кулинарка и ако му даде вишновка, си пийваше. Тя готвеше специфична агнешка супа. Слагаше месото от сварената агнешка глава в тенджерата, хвърляше 2-3 връзки нарязан магданоз. Много ароматна и хубава супа. И лютеницата й нямаше равна, да не говорим за сладката и другите домашно приготвени деликатеси. На 46 години съм и още помня вкуса на всичко, което готвеше. Явно нейната кулинарна дарба съм наследил, въпреки че не го осъзнавам. Там, където днес сестра ми предлага слънчеви весели зайчета в парка срещу АУБ, навремето е била черварницата на прадядо ми от Скопие. Правили са хирургически конци от черва за нужддите на медицината. Тогава синтетика не е имало. Когато правихме ремонт на старата къща тук, в мазето намерихме силози за черва и тогава всички се изненадаха колко здраво строителство е имало”.
Майка му Марияна е работила като счетоводител в „Ученически лагери”, а по-късно и в културния отдел на общината, а баща му Илия Черваров е работил като началник-цех в Тютюневия комбинат.
„Баща ми почина от специфична за Благоевградския регион болест, наречена ФАП – фамилна амилоидна полиневропатия, при която се развиват полипи в лигавицата на стомашно-чревния тракт. Това е наследвствено заболяване и някои казват, че този обърнат геном се е възродил преди 2000 години. Нямаше кой да диагностицира това заболяване, когато баща ми се разболя. Симптомите бяха стомашно разстройство и рязко отслабване. Проф. Търнев от София за първи път открива тази болест в България. Тя е най-разпространена в Португалия, а в България е концентрирана в Югозападна България”.
Боби е зет на известния в града отец Петър, за когото сподели: „Много ерудиран човек е отец Петър, винаги можеш да научиш нови неща от него. Не само знаещ, но и много добър човек е. Само той остана от всичките ни родители и много ни помага”.
– С твоята професия на майстор-готвач си обикалял света, какво научи за себе си и за начина на хранене в различните страни?
– Половин Европа съм обиколил с тази професия. Първото ми излизане от България, след като се уволних от казармата, беше в Австрия. Там получих културен шок отвсякъде. Слизам от автобуса и гледам трамваите, толкова тихи, не можех да повярвам, че това може да се постигне в големия град. Там работих в една къща за гости в Малките Алпи. Винаги съм казвал, че Австрия за мен е най-красивата страна. Други твърдят, че е Швейцария, но до там не съм пътувал. След това бях в Хайделберг, Германия, също много красив град. Бях в Грейтягном в Англия, където работих в много изискан тип гурме ресторант, където не се влиза без резервация. След това отидох в Дрезден, Източна Германия. За кратко си отворих и собствен ресторант, но е трудно да развиваш там частен бизнес. С Марта се запознахме при едно мое връщане от Германия. В Дрезден тя завърши MBA – логистика и мениджмънт. Тази специалност е предназначена за амбициозни професионалисти и ръководители, които искат да развиват кариерата си по най-добрия начин. Преди това беше завършила Американския универиситет. Имаше възможност да започне работа в една софтуерна компания в България и решихме да се приберем в родината си. В София живяхме 12 години. Родиха ни се две деца. Преди година пък се освободи мястото за главен готвач в Американския университет и спечелих конкурса. Отдавна искахме да се приберем в родния си град и го направихме. Момчетата ни Борис и Петър са вече на 9 и 7 години и те бяха една от причините да си дойдем тук, защото в Благоевград по-спокойно се живее, въпреки динамичния ритъм навсякъде. Тук сме по-ангажирани, отколкото бяхме в София, защото там не можехме да си позволим странични дейности за децата, докато тук можем. Всеки ден двамата участват в допълнителни извънучилищни занимания – футбол, английски… какво ли не още.
– Как стигна до твоята кухня, която предлагаш и която се харесва?
– В днешно време никой не е роден научен. Искаш ли да си добър в дадена професия, трябва да си отдаден, да гледаш, да четеш, да учиш непрекъснато, ако искаш да си адекватен на пазара. Ако нямаш тези качества, стоиш на едно място и нищо не се променя.
– Какво е развитието в кулинарията?
– Винаги има нови техники на готвене, има мулекулярна кухня, има много неща и си длъжен да познаваш всички новости в бранша. Също както при лекарите – учиш обща медицина и след това специализираш. Без основата не можеш да се развиваш. Ако не учиш, оставаш посредствен в професията си и никой не те търси.
– Каква кухня прилагаш в АУБ?
– Интернационална кухня, защото има студенти от различни страни. Гледам кухнята да е различна, лесно смилаема. Аз знам какво харесват да ядат младите хора. И съм щастлив, когато споделят с мен, че такава храна и в ресторант не са яли. За една година доста неща направих в кухнята на Американския университет и хората го оценяват. Досега според тях там не е имало подобна кухня. Правя седмичното меню и действаме с екипа по него. Винаги има импровизации и нови неща. Експериментите са чрез подправките, новите технологии. Децата ми вкъщи много обичат суши, но днес това е скъпо удоволствие. За един семеен обяд за суши трябва да дадеш около 80 евро. Аз не съм сушист, но гледам, уча се и правя суши. И вкъщи всички са щастливи, включително и гостите. В семейството само аз готвя. Марта много хубаво готви, но явно аз съм много взискателен, критичен и предпочитам аз да го направя, за да не се изнервяме. Готвя всеки ден. Предлагам им бързи храни и луксозни менюта, всичко.
– Коя е твоята любима храна?
– Готвачите по принцип ядат бързо приготвената храна, защото никога нямат време. Много обичам дюнери и вкъщи си ги проготвям. Правя бургери, хот-дог… децата ги обожават. Аз обичам таратор, пържени кюфтета, мусака, пълнени чушки. Вкъщи винаги знам какво слагам, защото в противен случай не е никак здравословно. Не знам дали се забелязва, но днешното поколение момчета и момичета са по метър и 90-два метра. Това се дължи на храната, хормоните в пилешкото месо. Домашната кокошка и домашното пиле не стават за половин час. Трябва да се готви поне 2-3 часа. Ако направя такава кокошка вкъщи, няма да ядат. Така е и с домашното прясно и кисело мляко… Когато готвя за семейството, гледам само веднаж в седмицата да има бърза храна, през останалото време готвени неща им предлагам. Смея да твърдя, че моето семейство е привилегировано от тази гледна точка, защото аз готвя всеки ден, и то здравословно. Моето семейство много обича морски деликатеси – октоподи, скариди, калмари… но хапват с удоволствие всичко, което им приготвям. Малко семейства са такива, вече почти всички ядат храна, която си поръчват отвън.
– Вкусовете се променят с поколенията.
– Не, вкусовете се възпитават. Ако предложиш на семейството си домашна храна, която е малко по-скъпа от другата, отначало ще се мръщят, но после ще свикнат с вкуса и ще започне да им харесва. Примерно в Австрия купувахме хляба от ферма. В Алпите фермите са като на хълмчета, на два-три километра една от друга, и всичко е подредено в прави линии, както и гората. Там носеха черен хляб, който ми приличаше на кирпич. След два месеца хлябът започна да ми харесва, както и миризливите сирена, всичко, което е различно от нашата кухня… Там пият бялото вино със сода. Сода слагат и в домашен ябълков сок. В бирата слагат кока-кола. Въпрос на вкус. Известни са с шнапса, защото имат много сливи. Там прилагах австрийска кухня. Австрийците са много добри готвачи. Виенският шницел няма нищо общо с този, който ядем тук. Той е една от топ храните им. Кнедлите също… Всяка кухня си има специфични рецепти. При нас мога да кажа, че се готви балканска кухня, която може да се намери и в съседните балкански страни.
– А рисуването откъде дойде при теб?
– Аз дори не подозирах, че имам някакви заложби, но винаги съм имал афинитет към рисуването, цветовете и различните стилове. Преди около 5 години ми стана хоби и ми хареса. Рисувам, защото ми е кеф. Ако нещо ми влезе в главата, почвам да го рисувам. Един дъждовен ден през 2022 г. бяхме купили за децата малки платна да рисуват и аз седнах с тях. Хареса ми и оттам сякаш бомба избухна в мен. Марта ми каза: „Моля те, спри се”, защото всеки ден идваха големи платна, на които обичам да рисувам. Те са италиански и са скъпи. И боите са доста скъпи. Общо взето скъпо хоби. Когато миналата година се прибрахме, звъннах на Емето Канайкова и я помолих да дойде да види картините и да ми каже става ли от мен нещо, или не става. Тя дойде вкъщи и ми каза, че съм завършен художник. И първа ме покани да направя изложба в нейната галерия.
В Американския университет имам доста работа и нямах много време. Но сега випускът завърши, нещата се поуспокоиха и преди месец реших да си направя това ателие, да събера на едно място картините, боите и всичко, което ми е нужно, за да рисувам на спокойствие. Сега ми е приятно да творя в това уютно пространство.
– Кога сядаш да рисуваш?
– Когато усетя отвътре вълнение, сядам и рисувам. Не мога да го обясня. Виждам нещо, започвам да го правя, после виждам, че от него ще стане друго нещо и продължавам… При мен нещата идват на подсъзнателно ниво. Рисувам с шпакли, с ножчета, използвам шлакметал… Един изявен благоевградски художник ме попита как рисувам и какво правя. Казах му, че правя абстракции, а той – о-о-о, значи с голямата баданарка. С малка, голяма, за мен е важно, че рисувам, защото искам да рисувам. Един мой приятел скулптор от София ми направи ръчен дървен пергел за кръговете, които виждаш. При шлакметала има специална паста от заешка кожа, която се нанас,я преди да сложиш златните листове. Същата техника използват в черквите, когато облепват икони.
– Има ли художници, които харесваш и на които искаш да подражаваш?
– Не, но има доста изявени творци, които ми харесват. Имам колежка в АУБ, която сама си прави керамични съдове и са много интересни. С нея говорихме за художника Борис Мацурев от Банско, който прави страхотни картини. Много ми харесват картините на Иван Милушев. Той е един от най-добрите за мен. Банкси много ми харесва, но това са извънземни художници.
– Пътувайки по света, от какво си се впечатлявал в областта на изкуството?
– Пътувам и винаги търся галерия, за да я разгледам. Преди два месеца бяхме във Флоренция. Там са събрани едни от най-добрите художници в света. Оценката на изкуството винаги е субективна, но има какво да се види и какво да те впечатли, какво да научиш…
Боби не слага заглавия на картините си. В ателието му могат да се видят и най-новите му творения на големи платна и с различно съчетание на цветовете. Нарисувал беше човешкия геном, но нямаше обяснение защо. Може би защото това беше моят прочит на картината му. Показа ми боята кракле, която използва на част от картините си, защото стои на платното като напукана боя и се нанася върху паста. Много миниатюрни топчета в определени форми нанася с боя. Слага я в спринцовка и поставя топчетата върху предварително очертани контури. Експериментира в различни стилове, които харесва. Като цяло определя творчеството си като абстракция и се надява всеки сам да открие в нея това, което го впечатлява. Видях една картина, в средата на която беше разположил третото око и сюжети около него, които е извадил на подсъзнателно ниво. Картините му въздействат емоционално.
„На мен ми въздействат, затова го правя! Обичам да рисувам със смели цветове, ярки, категорични и мисля, че това ме отличава от другите”, споделя Боби. С една дума – модерно изкуство, което носи вътрешния заряд на твореца, който не се обяснява с думи, но се вижда на платното.
Показва ми една картина, която е сложил в средата на ателието и казва, че много я обича. Видях един хоризонт, в който има много пластове. Имаше и картина, която аз нарекох медовина, защото както и в първата му изложба, продължаваше да рисува пчелите и техния свят. Използва и луминесцентни бои, защото някои от картините му нощем светят. Две негови картини участваха в общата традиционна изложба, посветена на 24 май в Градската художествена галерия в Благоевград и бяха номинирани от журито за награда.
„Сега имам повече време да рисувам и със сигурност ще има втора изложба”, отговори Боби на моя въпрос за нова творческа изява и добави: „Професията, която упражнявам, по някакъв начин обогатява моя начин на изразяване в изкуството, защото спокойно мога да кажа, че и кулинарията е вид изкуство. Обичам да готвя и обичам да творя на платното. И в двете има изкуство”.
Боби Черваров е от онези интуитивни, искрени хора, които смятат, че няма какво да кажат на останалите, но в същото време са неповторими във всичко, което обичат да правят и го поднасят по начин, който не може да се забрави.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Медовина
Новото ателие
С най-близките на първата изложба
С Румен Дешев
Синовете на първата му изложба
Със съпругата и синовете си
Третото око
Хоризонти
