Тази година се навършват 95 години от рождението на Александър Кокарешков, чието име свързваме с най-красивите песни на Югозападна България. В личния му архив има над 4 хиляди песни от теренни записи, част от които е публикувал в специализирани списания. Работи в Неврокопския ансамбъл, а по-късно става съосновател на ансамбъл „Пирин” и първият диригент на оркестъра му, един от създателите на „Пирин пее” през 1962 година. Музикант, фолклорист, композитор, ерудирана личност в областта на музиката, историята, народопсихологията и изключително скромен човек. Роден е на 13 август 1927 година в Белица и умира през 1985-та в разцвета на своята творческа зрялост, в деня когато получава званието „Заслужил деятел на културата” в Бояна. Без да боледува, без да е ползвал лекарства, приключва земния си път след внезапен инфаркт. Но оставя безценно фолклорно богатство, което все още чака да бъде обработено и издадено в сборник.
ГОЛЕМИЯТ ИНТЕРЕС НА АЛЕКСАНДЪР КОКАРЕШКОВ КЪМ ФОЛКЛОРА ИДВА ОТ НЕГОВАТА БАБА КРЪСТАНА ПО МАЙЧИНА ЛИНИЯ
Когато е бил студент в Музикалната академия, тя му е изпяла над 500 песни, в които се разказва за исторически битки, за хайдути, войводи, в тях са включени историята, битът и обичаите на този край. Александър Кокарешков винаги се е интересувал от произхода на своята рядка фамилия. Дъщеря му Анна разказва как едно лято натоварил нея и сестра й Мария на прословутата „Волга”, която той караше и наричаше „Биволицата”, за да намерят планинското село Белица, Дебърско, в Западна Македония, откъдето е началото на рода им. Два рода от там се заселват в село Белица, Разложко. Постепенно заселниците между двете бурни реки Вотръчка и Белишка се увеличават, търсейки спасение от башибозука. Тогава Александър Кокарешков се изненадал, че в Дебърско на реката видял жени, облечени в носии, които приличали на разложките. Краеведът Стоил Кошов от Белица разказал по-късно на Анна, че фамилията Кокарешкови води началото си от наперен човек. Дядото на Александър – Георги Златинов Кокарешков, наричали Кара Златин – Черния Златин, защото е бил комита и през 1903 година отива в село Белица да види жена си Митра, но когато влиза в двора на къщата, турците го хващат и го убиват. За него песни се пеят, а внукът му Александър пише и своя песен за дядо си:
„Пушка пукна,
пушка пукна край конако,
пушка пукна на Илинден.
Запали се, айде, целата Белица,
дойде време за свобода…”,
която в момента е химн на Белица.
По време на Илинденско-Преображенското въстание изгарят цялото село и всички бягат. От Белица бяга и баба Митра, бременна в седмия месец. Бяга през Горно Драглище, през Динков дол и отива в Рилския манастир. Оттам се заселва във Велинград, където живее в семейството на Александър и Мария. Затова единственият син на баба Митра – Георги Златинов Кокарешков, след като се жени за Яна Липева, кръщава своите деца на тези хора – Александър и Мария.
Баба Яна е от стар търговски род – Липевия. Нейният баща Иван е бил търговец, братята й също. Сестрата на Александър – Мария Кокарешкова, е известна народна певица и водеща в Радио София на много слушаното през 60-те години на миналия век предаване „Къдрава антена”. Наричат я любимката на Тодор Живков. Умира на 87 години, далеч от светската суета и сцената.
Александър Кокарешков завършва музикална прогимназия в София и след това Музикалната консерватория. Близък е бил с Любомир Пипков, Марин Големинов, проф. Стоян Джуджев – един от най-добрите български фолклористи. В личния архив на Александър Кокарешков е запазена кореспонденцията между тях. След завършване на академията Александър остава в Института по фолклористика към БАН като асистент на проф. Джуджев и го пращат в Белица да му дадат характеристика, за да бъде назначен на работа.
ОТ РОДНИЯ ГРАД НЕ МУ ДАВАТ ПОЛОЖИТЕЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА, ЗАЩОТО НИКОГА НЕ Е БИЛ ЧЛЕН НА БКП, А БАЩА МУ Е БИЛ ЧИНОВНИК ПРЕДИ 9 СЕПТЕМВРИ,
начетен човек, завършил гимназия в Банско. Веднага е изхвърлен от Института по фолклористика. Изпращат го в град Септември, където освен учител по музика е бил и преподавател по ботаника. След това отива в Гоце Делчев, където работи със Запрю Икономов до 1954 година, когато го взимат на работа в ансамбъл „Пирин”.
Анна си спомня, че често са викали баща й в Окръжния комитет на партията за песните, които обработва и пише. Не са одобрявали „Болен ми лежи Миле Попйорданов”, защото в нея се възпява велешки войвода, по-големият брат на водача на Солунските атентатори – Орцето. Също и песните „Цъфнало цвете шарено”, „Биляна платно белеше”. Тези песни, които днес пее цяла България, тогава били забранени.
Преди години Анна се среща с директора на Македонското радио и телевизия тогава Ванчо Тарабунов и той й признал, че баща й, за да спаси песните, ги е дал на него и той ги е съхранил в златния фонд на Македонското радио и телевизия.
Александър Кокарешков среща жената на живота си Тодора Кокарешкова, на която всички казват Дочка, в анамбъл „Пирин” през 1954 година. Дочка е от с. Горно Драглище, където е родена на 2 февруари 1935 година. Тя е една от първите танцьорки в ансамбъл „Пирин”, като се явява на конкурс и от 160 кандидатки приемат само три момичета. Малко са били певиците и оркестрантите и тръгват по събори и сватби, за да гледат и да попълнят състава си, спомня си Дочка. Така постепенно се сформират танцовият състав, хорът и оркестърът. Репетициите започват в долния салон на благоевградското читалище, но там няма подходящи условия за работа, защото това е било място за младежки забави, прашно и нехигиенично. След протест на артистите културният отдел в общината ги изпраща в Петрич, да репетират в новооткритото читалище „Братя Миладинови”, където за всеки състав има помещение и добри условия за работа. Там остават две години и съставът се разраства, като обикалят да търсят талантливи певци и певици, танцьори и музиканти по селата. Трудно ги убеждават да напуснат родните си места, да оставят земеделието и да започнат нещо ново за онова време. Половин година по-късно Дочка среща Александър Кокарешков, който тогава е на работа в първия създаден в страната ансамбъл „Яне Сандански” в Гоце Делчев. В благоевградския ансамбъл имат остра нужда от специалист с висше образование и го назначават на работа. Там той учи оркестрантите на нотно писмо. Тогава Дочка е на 23 г., а Александър на 30 г. и бързо й предлага брак. Правят традиционна сватба – той отива с музиканти да иска ръката й от нейните родители с песента „Ела се вие, превива, мома се с рода прощава”.
Дочка е от рода Пармакови в Горно Драглища. Майка й я ражда по-късно и тя е била много малка, но си спомня баба Яна и дядо Иван като добри хора. Баба й винаги е имала какво да й даде, да я погали, да я прикотка с хубави думи към нея. Кръстена е на батнаата, както наричали кумата, която се казвала Тодора. Дочка има брат, 4 години по-голям от нея – Димитър Пармаков, който е написал книга за техния прадядо – комитата Тодор Пармаков. След освобождението, около 1882 година, Тодор Пармаков се преселва в Сапарева баня, за да е по-близо до границата с Македония, която тогава е минавала при Бараково. Той е участвал в Априлското въстание. Името му се споменава в „Записки по българските въстания” от Захари Стоянов, с когото той се среща през 1883 година и в продължение на 15 дни му помага да се уточнят отделни моменти в подготовката и бойните действия на Априлското въстание. Като пазач в Рилския манастир за опазване на риломанастирските гори, през 1887-88 г. се запознава с княз Фердинанд и го води на лов в богатите гори на Рила, а по-късно му носи и редки животни. Оказва се, че Тодор Пармаков е един от основателите на софийската зоологическа градина, защото първите клетки за животните, които е водил при Фердинанд, са направени във Враня.
През 1889 година Тодор Пармаков става водач на научна експедиция за изучаване географията, флората и фауната на Рила планина, ръководена от проф. Стоян Георгиев. Самият Тодор Пармаков дава на изследователите много ценни данни. През 1891 година Тодор се среща с Иван Вазов на Рилския манастир и става водач на група писатели, които Вазов водил по рилските върхове. След това пътешествие Вазов пише своето произведение „Великата Рилска пустиня”. Тодор Пармаков участва и в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, като организира в Рилския манастир акция за събиране на помощи за закупуване на оръжие.
Дочка и Сашо се гордеят с родовете си и историите в тях често са повод за създаване на авторски песни от Александър Кокарешков. Двамата непрекъснато са заедно, вкъщи и на работа.
„20 години заедно на колела, на криле, по вода, все на път, но имахме чудесен съвместен живот. Сашо беше великодушен човек, толкова начетен, аз дори съм се чудила как може мене да ме хареса, защото бях млада, неопитна, а той все ми казваше: „Не бой се, всичко ще се постигне, ще се научиш”. Винаги ми даваше кураж”, споделя тя. Инфарктът, който получава на 58 години, според нея е и от притесненията и умората от строителството на къщата им, за която чакат разрешение 13 години. Дотогава са живеели над ресторант „Златното пиле” в две стаи. Сашо много е искал да създаде прекрасни условия за живеене на семейството си, много е обичал Дочка и двете си дъщери Анна и Мария. След дълго ходне по мъките среща главния архитект в Главпроект, с който се оказват познати, и той му помага да получи разрешение за строеж на къщата си. Дочка до ден-днешен свързва всяко място в жилището си с него.
В това жилище е имало място за неговото творческо развитие. Тя и дъщеря й Анна казват, че тук е написал най-хубавите си песни. Но една от най-любимите е песента, която е посветил на първото си дете, което малко по-късно се появява на бял свят, но е голяма радост в семейството. Тогава е бил много щастлив и когато Анна се ражда, черпи в ресторант „Волга” приятели, колеги, познати. Песента, която написва за първата си дъщеря, се казва „Янинко, малой девойче”. Анна казва, че това е „много красива песен за тригласен хор и я е чувала в изпълнение на хора към Комитета за телевизия и радио, който наричат още „Мистериите на българските гласове”.
Втората дъщеря Мария Александър посреща с още по-голяма радост. Бързал е да се прибере вкъщи, където го чакат любимите хора и където има спокойствие и уютно място за работа. Свири на пианото, работи с удоволствие, без да притеснява околните, и тогава е направил най-хубавите си песни и музикални композиции. Анна казва, че той има музика за танцови постановки, които сега няма кой да възстанови, защото хореографи като Костадин Руйчев, проф. Кирил Дженев, вече няма. Постановката „Луд гидия”, тип оперета на фолклорна основа, е написана с либрето, с развитие на драматургията в музиката и действието в танца. Анна си спомня, че като дете я е гледала в зала „България” и не познава друг да е правил подобна музикална композиция. Пази партитурата и ако някой желае да я постави, е готова да я даде. В новия си дом Кокарешков създава много песни, свързани с борбата на македонските българи за освобождението на този край от турско робство. Работил е с ансамбъла в Разлог, където е имал прекрасен тригласен хор с пълен оркестър: с цигулки, виоли, контрабас, чело… След като напуска ансамбъл „Пирин”, много авторски песни пише за гласове, които той открива и цени, сред които Костадин Гугов, Любка Рондова, която му предоставя много народни песни от родното й село Шестево, Костурско, и на чийто глас се е възхищавал. Пише песни за Ганчо Николов, Венета Маеркова, Росица Дурева и други. Създава оркестър и хор към Радио-телевизионния център в Благоевград, за което му помага и Иван Марин. Тогава Александър Кокарешков е зам. главен редактор на Радио Благоевград и оглавява музикалната редакция. Анна си спомня, че тогава при него идват двама музикални редактори от Радио Стара Загора, за да искат от него песни, защото тази песен е любима в цяла България не само тогава, но и днес. Александър Кокарешков е писал и фейлетони, пътеписи за всички места в страната и по света, които посещава с Ансамбъл „Пирин”.
АННА И СЕСТРА Й МАРИЯ СА ИЗРАСНАЛИ С ФОЛКЛОРА, ПОНЯКОГА СА ПЪТУВАЛИ НА ДЪЛГИ ТУРНЕТА С РОДИТЕЛИТЕ СИ И СА ЗАПАЗИЛИ ЛЮБОВТА КЪМ ТАЗИ МУЗИКА
Но Мария става стоматолог и живее в София, а Анна се занимава с фоклор и журналистика. Тя е водещ на телевизионното предаване „Родолюбие” към телевизия „Родина”, което спира покрай пандемията, но се надява да възстановят.
Оказва се, че тя има две съименнички, които носят и двете й имена – Анна Кокарешкова: едната от Самоков, чийто баща също бил музикант, а другата от Банско. В пресата се появяват статии, които визират присвояване на пари от дамата от Банско, но винаги поставяли снимка на Анна Кокарешкова от Благоевград. Близките й започват да я гледат подозрително. Когато разбрала за какво, се наложило да направят опровержение, като вестниците публикували интервю с нея, и днес тя много държи отново да съобщи факта, че няма нищо общо с Анна Кокарешкова от Банско и със съименничката й от Самоков, защото по никакъв начин не иска да петни името на баща си, на майка си, и своето, разбира се.
Баща й Александър Кокарешков никога няма да бъде забравен, поне от хората, които са се докосвали до него и го познават като творец и човек. Аз съм една от тях. Майка й Тодора Кокарешкова-Дочка днес е на 87 години и е турист ветеран. Туризмът я спясява от мъката по любимия мъж и осмисля живота й. До днес тя е председател на Клуба на ветераните туристи към Туристическо дружество „Айгидик” и ръководител на смесения хор към дружеството. Желанието на семейството е творчеството на Александър Кокарешков да достигне до тези, които ценят богатото фолклорно богатство, което е оставил.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
