Той е първият дипломиран художник в Благоевград. Роден е на 4 април 1936 година в с. Железница. Израства в квартал „Вароша” на Горна Джумая. Бащината му къща е била в близост до ресторант „Златното пиле”. Завършва специалността „Графика” в Националната художествена академия при проф. Веселин Стайков – един от най-големите български графици, творил в средата на миналия век. Стойне Шаламанов е художникът, който приживе не е правил самостоятелна изложба, но неговата колежка Лили Бенева, сценограф и костюмограф в Драматичния театър в Благоевград, си спомня, че се е готвил за нея. За съжаление си отива твърде млад, на 20 август 1984, на 47 години, в разцвета на своите творчески възможности. Сега, 38 години след смъртта му, си спомняме за него с негови ученици, близки и колеги.
СЛЕД ЗАВЪРШВАНЕ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ СТОЙНЕ ШАЛАМАНОВ СЕ ВРЪЩА В БЛАГОЕВГРАД И СТАВА ЕДИН ОТ ОСНОВАТЕЛИТЕ НА ГРУПАТА НА ХУДОЖНИЦИТЕ В ГРАДА.
Годината е 1960. На 6 февруари 1962 г. е първата изложба на групата. Същата година към групата се създава художествен съвет с председател Христо Бараковски. В ръководството влизат още секретарят Стойне Шаламанов, Лили Попова и Стефан Попов. От 1964 г. групата е отделена като самостоятелна. Решението е взето от управителния съвет на Съюза на българските художници в София. Творчески секретар на групата отново е Стойне Шаламанов, а в ръководния състав са близките му колеги и приятели Христо Бараковски (дълги години председател на художествения съвет), Георги Ножаров, Лили Бенева, Стефан Юруков, Владимир Мишев и арх. Костадин Сандев.
Драматургът на театъра Елена Илиева си спомня, че Стойне Шаламанов работи като сценограф в ДТ „Никола Вапцаров” от 1963 година. Създава сценографията и костюмите за много спектакли, сред които „Я, колко макове” от Н. Русев, „Новото пристанище” от Ст. Л. Костов, „Христос отново разпнат” от Н. Казандзакис, „Дон Жуан, или любовта към геометрията” от М. Фриш и други. Спомня си, че през 1980 г. Стойне Шаламанов е поканен от режисьора Пламен Карталов да направи сценографията и костюмите за спектакъла на Камерна опера – Благоевград „Когато куклите не спят” от Леда Милева (композитор Румен Бальозов, диригенти Михаил Ангелов и Красимир Топалов, хореограф Димитър Болгар), с участието на солистите Ботьо Янчев, Елвира Пушкарова, Георги Сербезов и Георги Боровански.
„Заедно с режисьора Кирил Александров и с подкрепата на Асен Ангелов Шаламанов създава Клуба на културните дейци „Мелпомена“ в едно от подземните пространства на Драматичния театър. Това става любимо място за общуване между артистите, художниците, музикантите, приятелите и гостите на театъра. Тогава входът е отвън и се влиза свободно, без да се пречи на репетициите и представленията”, разказва Елена Илиева. „Сутрин, в още празния клуб, двамата с Александров обичаха да разговарят на цигара и кафе преди началото на деня. Преждевременната и неочаквана кончина на Стойне Шаламанов се прие много тежко от многобройните му ученици, колеги и приятели. Отиде си не само талантлив творец, а и един много добър човек, оставил трайна следа в културния живот на Благоевград и страната, както подчерта в надгробното слово Светлин Русев, председателят на СБХ.
Няма забрава за приятеля със „златно и щедро сърце“, за „бохема, който обичаше живота“, който се раздаваше за другите, без да иска нищо за себе си. За „широко скроената личност с прогресивни идеи за духовно израстване на хората“ – този спомен е записала Елена Илиева.
Лили Бенева и Стойне Шаламанов са били колеги в Драматичния театър „Никола Вапцаров” в Благоевград и тя още се изненадва как се е справял с всички дейности, които е поемал с отговорност, без да му личи, че се претоварва.
„ТОЙ БЕШЕ УНИКАЛЕН С ВЪЗМОЖНОСТТА ДА РАБОТИ НА МНОГО МЕСТА. ВЪПРЕКИ ЧЕ Е НАПРАВИЛ МНОГО ПОСТАНОВКИ, СТОЙНЕ НЕ БЕШЕ САМО ТЕАТРАЛЕН ХУДОЖНИК”,
споделя Лили Бенева. Той се е отличавал като активен общественик и са го търсили за всички по-важни културни събития в града. „Където и да се появи, той вършеше някаква дейност и хората се чудеха как се справя, но се справяше”, добавя Лили. Те са работили в различни постановки, но тя си спомня, че той е бил тандем с режисьора Кирил Александров, с когото са правили пиеси от рода на „Далечни прозорци” от Вадим Собко, „Има ли смисъл да утепваме мечка” от Панчо Панчев, „Краят остава за вас”, „Есента на един следовател” и „Солунските съзаклятници” на Георги Данаилов, „Криминална песен” от Иван Радов, „Вишнева градина” от Чехов… много са и не би искала да пропусне заглавие, затова прекъсва да изрежда. Не си спомня детайлите, но е запомнила, че неговите работи са се отличавали с по-графични изображения.
Стойне не е бил конфликтна личност. При него никога не е имало интриги, дори е бил член на помирителната комисия на театъра. „С него човек винаги може да се разбере и той винаги беше готов да ти помогне. Рядка птица, така нареченият човек-оркестър, ярка фигура на местно ниво!”, обобщава Лили Бенева.
Всички художници и днес са му приятели. Тогава са имали нужда от неговата подкрепа и той им я е давал безкористно.
Бях дежурен репортер в Регионалния телевизионен център в Благоевград и отразявах първата самостоятелна изложба на Стойне Шаламанов, която бе открита в Регионалния исторически музей в града през април 2016 година, по повод 80 години от рождението му. Бяха представени негови оригинални рисунки и гравюри от фонда на музея и от частни колекции. Учениците, приятелите и съгражданите си спомниха за твореца Стойне Шаламанов и широкоскроения човек с голямо сърце и прогресивни идеи за духовно израстване.
Иван Милушев, художник и директор на Градската художествена галерия в Благоевград, е един от многобройните му ученици. „Тъй като той се е учил при един от най-добрите български графици и е работил в средата на своите връстници, като Светлин Русев и Калина Тасева, професионалистите лесно разпознават работите на Стойне Шаламанов”, казва Иван. „Ако изброим само тези, които дължат първите си опити в изобразителното изкуство на него, това е почти цялата днешна художествена гилдия. Един от първите му ученици е проф. Тодор Варджиев, който дълги години е преподавател в Художествената академия в София, Огнян Механджиев, Павел Димитров, Георги Ковачев, Манол Стоянов – сценографът на Камерна опера, Васко Иванов, Сашо Стоицов и други. Това са все имена от школата, която той създава. Стойне Шаламанов най-ярко се изявява в областта на графиката, защото нещата, които прави в областта на класическата линогравюра, са творби с непреходна стойност – пейзажи от нашия край, прочутите му портрети на комити и войводи”.
Стоян Сотиров е художникът, който е в основата на създаването на Съюза на българските художници във вида, в който съществува и до днес. Той дълго време е председател на този съюз. В един момент става секретар и отговаря за провинциалните групи. Благодарение на тази му позиция се създава групата на художниците в Благоевград през 1961 година. Група хора начело със Стойне Шаламанов, Христо Бараковски и Георги Ножаров, който работи като сценограф в Драматичния театър в Благоевград, а по-късно става и директор на Кукления театър в града, се появява в София, на „Шипка” 6, при секретаря Стоян Сотиров като при наш човек, защото Стоян Сотиров е роден в с. Градево. Той им помага да се създаде групата на благоевградските художници.
Във фонда на Българската национална телевизия е запазено едно изказване на Стойне Шаламанов за Стоян Сотиров, което бих искала да цитирам: „Няма да забравя един миг от нашите срещи с бай Стоян, когато беше дошъл да види братята си. Ние, младите художници от Благоевград, тогава го помолихме да дойде с нас на един събор в Чеча, във Ваклиново. Там особено впечатление ми направи чувството, с което той се отнесе към фолклора на този край, към народните носии, към отношенията между хората, към танците, към песните. Като че ли с отворени детски очи възприемаше всичко, което беше позабравил, защото не беше обикалял дълго време района си. Покрай тази случка той започва да се интересува повече от живота на нашата група, защото ние знаехме, че като секретар на Съюза на художниците той помогна почти на всички окръжни групи да се укрепят, да се децентрализира изкуството, да се създадат в окръзите творци, които действително по-късно показаха, че са равни на тези от столицата, и винаги, когато сме имали някаква нужда от него, той съвсем непринудено, без официалности, защото беше изключително скромен човек, идва и с авторитета си ни защитава”.
Иван Милушев твърди, че много от успехите и на днешната група на художниците в града се дължат на Стойне Шаламанов, като човека, който е сложил основите. „За мене той е нещо като съвременен възрожденец. Имаше добронамерен характер. Искаше навсякъде да огрее, в добрия смисъл на думата, да пипне неговата ръка, за да има контрол и да стане добре в творчески план. Навремето се правеха големи трибуни с украси и рисунки, правеха се огромни табла с образите на възрожденците и героите ни. Всички те се правеха от художниците в КОХУ /Културен отдих и художествена украса/ за празниците, но проектите за тях са дело на Стойне Шаламанов. Много от творбите на Стойне се намират днес в частни колекции. Негови творби се съхраняват и в Регионалния исторически музей”.
Арх. Костадин Сандев казва, че Стойне е споделял с него мечтата си да следва живопис, но не са били добри финансовите възможности на семейството му и той решава да запише графика, която е смятал, че е специалност, по-скромна за финансиране. „Но винаги е казвал, че другото, цветното изкуство, му е било на сърцето. Той беше еднакво добър във всички техники на графиката – офорта, линорезбата. Опитваше във всички сфери с висок резултат, защото навлезе много дълбоко в извора на българския устойчив бит, и това е нещо, което винаги ще го запази на повърхността във времето. Неговите тютюноберачки са великолепни. Когато всички рисуваха вождовете, той рисуваше войводите и си избираше ония хора, които според него имаха големи заслуги, и той ги портретуваше”.
Арх. Коста Сандев си спомня: „Той успя не просто да оцелее, а да бъде винаги актуален и да предаде на своите ученици любовта към изобразителното изкуство. Беше безкрайно информиран и точен човек, но по един подходящ начин можеше да го покаже пред неговите ученици и затова те сега са хора, които са дали много за пластичната и художествената култура на Благоевград и Югозапада. Благодарение на неговите ученици оцеля и единството на групата на художниците”.
Огнян Механджиев казва, че е бил най-малко пет години при него. „Той ме готвеше за Академията. Поставяше ми трудни за изпълнение композиции. За мен той е един от най-големите графици в България. Слагам го на едно ниво с неговите състуденти Петър Чуклев и Румен Скорчев. Аз съм се учил от големите графици като цяло, но Стойне с неговата тънкост като че ли беше най-добър и най-много ми е помогнал. Изкуство му се репродуцира днес чрез неговите ученици”, споделя в репортажа от 2016 година Огнян Механджиев.
Добра Айманлиева каза пред камерата, че хората го помнят, защото освен че беше голям художник, беше и голям човек.
Съпругата му Йорданка Шаламанова днес не се чувства здравословно добре, но тогава, през 2016-а, беше доволна и щастлива, че обществеността не е забравила художника Стойне Шаламанов. И се надяваше, че и той е доволен и че този път не се сърди, че се шуми около него.
Семейството на туроператора Здравка Чимева и семейство Шаламанови бяха дълги години приятели, и не само – имали са и роднинска връзка. Майката на Здравка и Стойне са братовчеди. „И днес ми липсва емоционалната връзка с него. Той беше изключително интелигентен човек! Нямаше сфера, в която да го провокираш и да не е компетентен!”, си спомня Здравка. Още преживява болезнено мига, в който е разбрала, че е починал. Вечерта са били заедно, имали са уговорена среща за кафе в 11 часа и когато Здравка влиза в кафенето на хотел „Ален мак”, среща журналистката Ваня Лалева, която я пита къде е тръгнала, и от нея научава лошата вест. Здравка казва, че си е отишъл от здравословните проблеми, които е имал с бъбреците, но не е обръщал внимание на здравето си. „Беше много умен, щедър, добър човек.
ТОЙ РАБОТЕШЕ И ДАВАШЕ, И КОГАТО ПОЛУЧАВАШЕ – РАЗДАВАШЕ! НЕ Е ИМАЛО СЛУЧАЙ ДА ОСТАВИ ДРУГ ДА ПОЧЕРПИ.
Той излъчваше светлина и ръсеше позитивизъм, човек с главно Ч!”, продължава Здравка. Когато е била управител на хотел „Волга”, често се е допитвала за различни неща до него и не е имало случай той да не й помогне и да не й бъде полезен. Работел е с много известни художници. Здравка си спомня срещите му с Ненко Балкански, със Златю Бояджиев, когото Стойне кани да твори в Благоевград. Много са работили с Христо Бараковски за „Пирин пее”. „Беше безкрайно небрежен към себе си, но в това му беше чарът. Виждала съм го да скъса джоб, когато прави декорите в театъра, закопчае го със секретна игла, усмихва се и продължава”.
Бил е много грижовен към съпругата си Йорданка и към дъщеря си Мила, към която е бил много привързан и много я е обичал. Тя е завършила Института по международен туризъм във Варна и след 80-те години заминава за Франция, където за съжаление умира в автомобилна катастрофа. Това се случва след неговата смърт. Здравка не знае как се преживява подобно нещо, но се възхищава на Данчето Шаламанова, която въпреки събитията, които животът й поднася, се справя до ден-днешен с позитивизма си и със своята гледна точка към нещата, които я заобикалят. Представя я като жена творец в ежедневието. Никога не се е оплаквала от здравословни или семейни проблеми. Преживявала ги е по своя си начин. „С една дума – силна жена! След всичко, което преживя, шапка й свалям!”, твърди Здравка.
И отново се връща на спомена за Стойне Шаламанов. „Ще бъде жалко, ако хората го забравят и неговото име отиде в небитието. Надявам се да има някакво предложение да бъде кръстена улица или зала на негово име, защото той работеше изключително много за Благоевград!”, казва Здравка Чимева. И не само тя, всички негови ученици, приятели и близки биха искали името на тази личност да остане в историята на града ни.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
