Направиха ми едно проучване „народните милиционери”, но са много малки за мен, няма какво да ми вземат, гласът ми не могат да вземат, аз съм погалeн от Бога
Стоян Джельов е изпълнител на македонски народни песни. Роден е през 1967 година и с малки изключения живее в родния си Благоевград. Тук завършва Механотехникума. Връзката му с народното пеене възниква уж случайно, но сега си дава сметка, че винаги е носил в себе си тази дарба. Първата му изява на сцена е през 1993 година на „Пирин фолк“ в град Сандански с песента на Димитър Динев „Жалост по младост“. Следват концерти из цялата страна с фолкгрупа „Роден кът“. Знаменателен за почитателите му е юбилейният му концерт през 2017 по случай 50-годишния му юбилей. Разговорът ни не е само за музиката, а за всичко, което вълнува потомъка на клон от комитския род Джельови от Щип, който се спасява в България от преследване след Илинденското въстание.
„Концертът ми за 50-годишния юбилей има огромна гледаемост, доколкото знам, към 4 милиона, и съм изключително горд с тази позиция, защото явно моето творчество ще остане в битието на хората”.
– Изпял си много песни, надявам се тепърва да покажеш и нещо ново…
– Има нови неща, но сега съм зает с много участия.
– Къде ще бъдеш на Нова година? Като град.
– Канят ме в нашия град и в Горна Баня, Долна Баня, Харманли, Видин… Имам много покани. Ще видим.
– От цялата страна?
– В цялата страна ходя.
– Тогава да обърна въпроса, къде не си бил? В Родопите бил ли си?
– Да. В Смолян, Мадан… От 1993 година пътувам с фолкгрупа „Роден кът“ и Кирил Иванов, след втория „Пирин фолк“ 1993. Оттогава до днес имам хиляди концерти. И мога да се похваля с пълна съвест, че съм пял с имена от учебниците на македонската песен. Бях млад, на 26 години съм подгрявал Костадин Гугов.
– Сериозно?
– Да, той е спал у нас.
– Хайде, разкажи, как се свърза с него?
– Аз не знаех кой е Костадин Гугов. Кирил Иванов го доведе тогава на един концерт и оттам станахме близки. Той сам ме посочи като подгряващ певец.
– Къде беше концертът?
– В София, в НДК. Тогава участваха светила от македонската песен – Емил Ристосков, петричкият Димитър Коларов, Любка Рондова… Това са имена велики и аз мисля, че такива хора ще останат в пантеона на безсмъртните като певци на България. Които прославиха България. За културата трябва бюджетът да е поне 2-3 процента. Има ли духовност и култура, има България. Това е мое мнение и поддържам хората, които излязоха на площада в София да искат повече пари за заплати. Защото културата е много трудно нещо, това са хора космос, те са от друго тесто хора.
– За които парите не са на първо място, но…
– Но без пари не се живее в тоя свят.
– Нека се върнем на 1993 година, когато си се явил на „Пирин фолк“. Как се стигна дотам и какво изпя?
– Песента „Жалост по младост“ на Димитър Динев, записах я в студиото на Радио Благоевград. Предизвика фурор. Това ми беше първо излизане на сцена. Оттам тръгнаха нещата… И да ти кажа, аз никога не съм вярвам, че ще се занимавам с пеене.
– Добре, а кога реши, че ще бъдеш певец?
– Не знам. Явно съм си го носил.
– Има ли певци сред твоите предци?
– Има. В моята фамилия имам един чичо Борис Додев – много голям акордеонист, тука го знаят, той почина млад. Баба ми е пяла в църковния хор в Благоевград. Дядо ми Стоян, чието име нося, е бил невероятен певец, искали са да го вземат като войник в Радио София. Аз го помня, слушал съм го.
– Това е по бащина линия?
– По бащина. Но и по майчина линия имам такъв ген, който ми се е паднал. Съчетание на гени и това става краста после… Знаеш ли какво му трябва на един човек – певец, музикант, художник? Да му изръкопляскат! Това за него е най-голямото удоволствие. И той вече е в небесата. Това е човекът, който е широко скроен. Аз мога да живея и с 2, и с 200.
– Всички могат, ама не искат. А ти си избрал!
– Аз съм го избрал. И сме гладували, не го крия. Не си мислете, че всичко е розово. Сега като гледам тия безхаберници от 1989 година, които загробиха всичко в тая държава, и отричат всичко, което е направено. А не требва да се отрича, а требва да се гради! Надграждайте малко!
– Чуваме известни хора да се оплакват, че до 1989 година ги е спирала цензурата.
– Аз не знам каква цензура е имало, но тогава имаше имена и тия имена са взимали доста добри пари. Много от тях, където сега реват като магарета из телевизионните студия, са били на пиедестал при другаря Тодор Живков… Случайни работи няма! Гледам творци, които са изпели едни прекрасни неща по онова време, след 1989-а не виждам да са изпели кой знае какво.
– Пеят, но не се запомнят. Да не говорим, че фолклорът търпи извращения, пишат се масово „песни на фолклорна основа“, ама не остават, не се запяват от хората…
– От народа по-голям композитор и текстописец няма!
– Ти се придържаш само към народните песни?
– Абе, гледай сега, аз като ходя на участия в заведения, в ресторанти, пея сръбско, пея естрада, пея всичко. Нема лабаво. Но докато съм на участия, аз няма да си позволя да се изплюя на физиономията си. Аз съм Стоян Джельов – певец на хубавата македонска народна песен. Няма по-голяма от песента, която народът е съчинил. Сега съм много доволен, че работя с маестро Валери Димчев, ти го знаеш. Той е епоха в обработката на народната песен…
– Изключително скромен човек. Мисля, че той прави…
– Шедьоври в македонската песен, новата. На основата на народната песен той прави шедьоври. Аз искам много да му благодаря и дано да го прочете. Благодаря ти много за това, което направи за мен! Новите песни, които изпях сега и са по телевизии и в Ютюб, всичко е негово: аранжимент, музика – Валери Димчев! За мене Валери Димчев е епоха! Такива хора като него, като Димитър Динев, като Димитър Янев, Кирил Стефанов, Александър Кокарешков – това са светилата!
– Познаваше ли се с Кокарешков? Ти си бил твърде млад, когато той умира…
– Не. С него нямам честта, но познавам неговите обработки – това са шедьоври! До ден-днешен ги пее ансамбъл „Пирин“.
– По Радио Благоевград, на което той е един от основателите през 1973 година, почти не пускат неговите песни, което е много тъжно…
– Не само тъжно, но и жалко! Аз не знам на каква основа работят културните институции. Добър ли е – мене не ме интересува ляв ли е, пембен ли е, син ли е… Дедо поп пее и на сини, и на червени. За хората с талант събирахме една подписка: да направим в градската градина – общинско место е, в центъра – да се направи по едно хубаво паметниче. Да пише примерно: „Димитър Янев, роден еди-кога си, живял… оставил еди-какво си творчество“. Така се правят нещата! Аз мисля, че тия хора заслужават да има Алея на безсмъртните творци от Благоевград.
– Чудесна идея!
– Казвам им го. Но сега сигурно ще кажат, че няма пари. А пари имаме да откраднем, нали? Да се краде има. Културните дейци ми дай! Култура има България, пак го повтарям…
– Така е, творци има, надарени хора има, таланти…
– Значи те нас ни оставят да се оправяме сами.
– Общо взето ти се оправяш сам, защото никога не си разчитал на държавна институция.
– Слава на Бога! Бог с нами! Не разчитам на никой. Отивам – пея. Ако не пея, гладувам. Точка по въпроса. Има и нещо друго. Явно нашето възпитание е съвсем друго. Ние имаме някакво достойнство, ние не допускаме да ни унижават, да ми правят интрижки разни охлюви… Аз охлюв не съм видял да лети! Много пъти съм го казвал – аз не чувам българолюбци! Не чувам „отечество“, „родина“… Чакай бе, ей! Абе това е най-вехтата държава в Европа, на Запад са били людоеди, когато тук, в Божията земя, е имало държава. Какво ще ми налагат тука техните ценности! Моите ценности не са педофилия, наркомания и педерастия! Ние сме европейци, няма нужда някой да ни го казва! Ние сме най-старите европейци – вехтият народ български! Четете малко, безкнижници! Казвал съм го много пъти и пак ще го кажа: аз обичам България и Негово Величество Българския Народ повече от себе си! И ако трябва, ще се мре за тоя народ! Балканите били „барутен погреб“… Архаична метафора е това!
– Кажи ми, твоите родители, баби и дядовци ли те възпитаха да обичаш толкова силно своя народ?
– На баща ми родът идва от Щип след Илинденското въстание и се заселва в село Демирево, Бистричко. И дедо ми Лазар там то обесват. Той е бил войвода голем. Ние сме от такова потекло. Ние сме хора патриоти и обичаме родината си. Аз държавата не я обичам, аз обичам народа си. Тоя народ ме направи Стоян Джельов. И ще му се кланям винаги и ще пея само за него. Мене не ме интересуват тия парвенюта, еснафчета и разни охлюви, които един лев не са изкарали сами.
– За баща ти и майка ти разкажи!
– Аз съм от едно средно семейство – нито бедни, нито богати. Баща ми е бивш директор на полицията на окръга, един свестен, честен мъж, сериозен. За баща ми не се е казала една лоша дума. Обичат Драгомир Джельов. Мама е местна, като домакинка работи тука в Института (ВПИ), след това пък във ВИАС в София, защото татко го преместиха там. После пак се върна татко тука като директор. Татко е бил винаги демократ човек, винаги сме били демократи хора. Почина 2011 година, мир на праха му, голям мъж! За разлика от тия поплювковци народни милиционери… Пишман народни милиционери! Погледни ги! Отидоха и биха собствения си народ! И знаеш ли какво ми казват? „Седете мирни, защото виждате ли какво стана с тия момчета…“. Младите ще протестират, младите няма да търпят това.
– Не съм много убедена.
– Дано! Дано да се сетят! Ако не си го извоюват, те ще ги приклещят, та свет ще им се вие…
– Ти къде си учил и работил?
– Механотехникума в Благоевград съм завършил. Бояджия съм бил, и в Цигарената съм работил. И общ работник съм работил в „Булгарплод“ като дете, Балабанов беше шеф тогава. Разтоварвахме тирове с праскови… Но така стана, 1993 година ме чу един човек и ме откара при Динев.
– Кой човек те чу?
– Иван Соколов се казва, кларнетист беше в Радиото. Жив и здрав да е. Той ме заведе при Димитър Динев в Радиото и той ми направи песента „Жалост по младост“. Тогава имаше конкурси по градовете, за да се класираш за „Пирин фолк“. Сега няма конкурси. Сега е…
– Кой колкото даде?!
– Ти го казваш, аз колегите няма да коментирам. Аз съм от тях.
– Много хубаво, че няма да ги коментираш, в смисъл – няма да ги критикуваш. Но можеш да кажеш кои са ти приятели от вашата гилдия!
– Познавам се със Софи Маринова, с Васко Лазаров бяхме близки, допадахме си. Васко беше бохем човек, широко открит, винаги усмихнат, но му се случиха някои семейни истории… и стана човек, малко депресиран. Той пак тръгна. Васил е един прекрасен певец. Тия, които говорят за пороците му, са с по-големи пороци от нас. Мене само не са ме изкарали джендър досега! Сега е модерно. Всичко друго: алкохолик, пияница… Аз не пия! Ти знаеш. По жени… Ами ще гледам по жени, по мъжете ли да гледам?! Аз съм мъж! Те ме гледат и аз ги гледам. Върша прекрасна работа. Аз съм разведен човек – щастливо разведен!
– Имаш ли деца?
– Да, имам, живи и здрави, и внуци имам. Колко пъти съм се женил, това си е моя работа. А тия, които се имат за значими сега в момента? Те като вземат някоя синекурна длъжност и тогава разберат, че освен жена им има и други жени. И се разведат. Те не са значими, те са зависими! От проекти, от разни други нещица… Ти не виждаш ли, че без партийна листа не можеш да станеш депутат?! Има много книжни хора, със страшни идеи, но те нямат шанс. Откъде ще извади 10 000 гласа като независим депутат?!
– Какво мислиш за медиите? Телевизия гледаш ли?
– Да ти кажа право, аз проблеми с медиите нямам. По телевизията гледам само исторически канали. Искам да не ми е мозъкът 100% вода, а да има нещо вътре. Защото на някои е 100% вода.
– Ти си ми симпатичен и по друга причина, която малцина знаят. Обичаш животните и се грижиш и за бездомните.
– Сега вземах още един котарак от улицата, мяука – хайде, прибирам го. Обичам животните. Човек, който убива животно, ще убие човек! На комплексарите им пречат животните. И най са ми интересни хората от селата, нямам против никой. Точно тия хора явно правят асоциация с обора… Българинът не беше такъв! Българинът беше милосърден човек, добър човек, с християнско семейство. Църквите се пълнят, но са фарисеи това.
– Имаш ли рецепта как може да дръпне нещастна България?
– Като гледам политическите коментатори, понякога ми става гадно да ги слушам и ги гася. Като сте толкова велики, що не оправите държавата? Иначе плямпат. Едните са от тия, другите са от ония… Абе аз не чух „България“, бе! 67 процента не им гласуваха! Сега в момента в Благоевград вярвам на младото момче Байкушев, това е мое мнение – младо е, честно момче е, аз го познавам от дете. Много му вярвам, защото е интелект. Това момче не е за тука, то не е за Благоевград. Дано не се обвърже с едни кохорти блюдолизци, с ибрикчии… А те ще се докопат до него. Нали знаете, драги българи, какво е ибрикчия? Да поясня за тези, които не знаят. Ибрикчията е човек, който подмива задника на султана, на господаря. От все сърце се моля да успее, аз съм от тука, мене ме интересува Благоевград. Това е областен град, център на Пиринска Македония.
– Благоевград бавно умира, улиците са празни… Помниш ли в колко заведения имаше жива музика всяка вечер? А сега?
– Едно-две заведения, и само по празниците и в края на седмицата. Ама те всички музиканти работят и друга работа! Човекът няма избор, вкъщи като ти реват две гладни деца… Певци, музиканти – това е космос, това са други хора. Тези хора ги имат за луди, още Ботев го е казал: „Свестните у нас считат за луди…“. И това е жалката картинка.
– Колко време работи на ксерокса в Общината?
– Две години.
– И можа да видиш отвътре…
– Интериора ли? Общинската флора и фауна ли? Хахаха! Знаеш ли, там във всеки отдел има много кадърни хора. Но тия хора се сблъскват с едни смешни други хора, които са влезли в едни чужди проекти и са „на конци“. Един проект за една година може да им носи по 1000 лева на месец, това са разбойнически вечеринки, куче влачи – боинг… Не само там, навсякъде. И тези плъхове, защото са зависими, защото за тях парите са всичко в тоя живот, тикат в ъгъла кадърните, които искат да работят хората. Аз познавам, там се сблъсках с много интелигентни хора; хора можещи, които са чели… Но се сблъсках и с хора, които просто не знаят за какво са там. Коя щерка на еди-кой си прокурор или на съдия, кой на милиционер любовница и „мама, татко и аз“. По стар обичай.
– Сам ли напусна?
– Не! Съкрати ме Томов. Поради това, че съм бил назначен от Камбитов. Камбитов ми е съученик. Последните две години влязох, бях на ксерокса и мога смело да заявя, че бях един добър работник. Много дисциплиниран, просто им показах как стават нещата с дисциплина. Бях пряко подчинен на главния секретар на Общината София Янчева. Аз не съм излизал в отпуск! Ние сме работари, ние държим на себе си. При мене нямаше такива: ела тука, въртележки, дай да го вкараме в схеми… То навсякъде има схеми. Обаче при мене не става. А аз държа на името си – аз се казвам Стоян Драгомиров Джельов и пея за моя велик народ! Велик, велик, велик народ! Защо си ходя аз по улиците с гордо вдигната глава? Защо някой не ме хване и да ми каже: ей тоя боклук тука е в еди-какви си схеми… Направиха ми едно проучване от „народните милиционери“, но да не си отварям устата, защото са дребни душички. Защото и те са вътре и малко вкъщи да си оправят наркоманчетата и педерастчетата и тогава да се занимават с обществени личности като Стоян Джельов. Много са малки за мене! Те са жалки, смешни хора. Що че ми вземеш? Що? Гласа не можеш да ми вземеш, аз от Бога съм погален! Абе ще ям хлеб и сол и пак ще ти го кажа бе, тъпанар! Ти си едно нищожество!
– Ако живееше през турско, сигурно щеше да бъдеш комита или войвода по горите.
– Абсолютно!
– Оптимист ли си за България?
– Да ти кажа: и да, и не. Правим едни огромни грешки. Сега сме се хванали на един коловоз – хубаво, добре – Европа. Но Европа е на отечествата, не го казвам аз, Шарл дьо Гол го е казал. И сега Даниел Кон-Бендит, който прави студентските стачки да свали Дьо Гол, това педерастче, наркоманче и педофилче, той ни определя ценностите на нас, на великия български народ. Ей, Българийо!!! Мислете я! Мислете я! Щото искат да ни погубят. Демографска криза. Толкова ли 300 милиона лева нема тая държава да даде при раждане: на първо дете – 10 000, на второ дете – 20 000, на трето дете – 30 000. А? Да се дадат безвъзмездно тези пари на младото семейство… Явно тия страдания са ни от Бога! Но сме Божи народ. Аспарух, прадедите са мислили, явно са били умни хора, когато са се заселили в тая Божа земя. И сега ще ме карат мене да вярвам в тяхната цивилизация?! Чакай бе, аз съм имал Аспарух, Тервел, Симеон… Ами Ренесанса, където ми го хвалят, започва от Боянската черква. След това идват Микеланджело, Ботичели и Леонардо да Винчи… Аз съм македонски българин. И ония оттатък, ние сме братя всичките.
– Пял ли си в съседна Македония?
– Да, там ме обичат много. Навсякъде съм бил. Аз съм много обичан певец и имам много добри връзки с тях. Познавах лично Пепи Бафтировски, дето почина – корифей там, Гоце Арнаудов и пр. Хората на изкуството не могат да ни разделят, политика няма в изкуството.
– Откри ли свои роднини в Щип, откъдето е дошъл родът Джельови?
– Имам братовчеди стари. Знаем се, разбира се. Та ние сме огромна рода. Джельови има в Бобов дол, в София… Моята фамилия никога не се е кланяла. Ние не сме от тия, където се кланят. При нас петел пее цел живот, в нашата фамилия кокошки не пеят. Какъв съм, що съм – такъв съм. Който те харесва, ще те харесва такъв, какъвто си.
– Кога да очакваме следващия ти концерт, юбилеен?
– Сега съм на 56, след четири години. През 2027 година. Да съм жив и здрав, и мама да е жива! Да ти кажа аз целувам ръка само на мама и на Българския патриарх!
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
