Понеже е известен журналист и писател, още в началото на разговора го питам каква мъдрост би извадил от всичките 70 години като мото на живота си и той отговори с една известна приказка, която в нашия край знаем от дедите ни: „И кръв да плюваш, казвай дренки съм ял!”. От пределната възраст, достигнал сега, единственият съвет, който Кирил Пецев може да даде на свои приятели, е, че през житейския си път човек трябва да бъде малко егоист, т.е. да пести времето и годините, защото те са единственото нещо, което се губи безвъзвратно. „Човек трябва да живее така, че да вземе всичко, което живота му предлага. Защото работа, пари, кариера се градят дълги години. На 70 мога да кажа, че съм доволен и удовлетворен от всичко, което е било, и че ако се наложи да се върна назад, бих го преживял по същия начин,” казва юбилярят.
Отдавна исках да го върна назад към корените му, за да ми разкаже откъде идват дедите му и докъде е стигнал в изследването на родовия корен.
Родът на дядо му по бащина линия идва от Горни Порой, Егейска Македония, а баба му Гала е от Разлог
Те са бежанци от Балканската война през 1913 година. Дядо му Кирил Пецев, на когото е кръстен, е раждан в по-миналия век и е човек със здрави корени. Прадядо му се е казвал Иван, а прабаба му – Мария. До тези деди назад във времето е успял да стигне, защото по време на Балканската война всички архиви в Гърция са унищожени. Негови приятели, чиито деди също идват от Егейска Македония, помнят местата, където са живели роднините им. Кирчо също е ходил няколко пъти до Горни Порой, но памет за мястото и къщата, където са живели бабите и дядовците му, няма. Пеце – братът на неговия дядо, е бил учител и е убит в Гърция. Любовта към едно момиче го кара да остане в Гърция, той не тръгва със семейството си и роднина на избранницата му го предава. Намират го скрит в плевнята и го убиват.
Когато дядо му тръгва да бяга от Горни Порой, първо се заселва в София, след това в Дупница, премества се в Горна Джумая и накрая се установява в Петрич, за да е по-близо до родното място. Както много други бежанци, и те се надявали, че ако се нормализират нещата и се отвори границата, ще се върнат в родните си домове.
„Не са били запознати детайлно с Букурещкия договор, иначе нямаше да имат никаква надежда и илюзия за връщане”, добавя Кирчо. Дядо му правил опит по време на Втората световна война да се върне в родния край с цел възмездие – да намери предателя и да се разправя с него. Намерил го, но се отказал от отмъщение. „Да търсим отплата не е характерно за рода ни, казва Кирчо, но общо взето не забравяме!”.
В Петрич успяват да създадат добра база за живеене и родът се размножава. При пътешествието от София до Петрич – навсякъде оставал по някой от рода, защото били много деца. Сещам се за баба Санта, за която ми е говорил моят баща, която е роднина на неговата майка, баба Мария, също от Горни Порой. Тя е жена на брат на дядо Кирил Пецев. Кирчо каза, че са живели в един двор и тази изселническа къща в Петрич все още съществува. По-възрастните хора, запознати с историята, казват, че това е било старият конак. Живата връзка на рода му от миналия век – от 1922 г., до днес е била сестрата на баща му, носеща името на прабаба му Мария. Тя почина преди два месеца на 101 години. Живяла е в София и накрая я гледа Кирчо. Приживе си купува гробно място в Петрич, където искала да бъде погребана.
Питам го дали има известни, успели хора от рода му, и Кирчо си спомни за Борис Пецев – братовчед на баща му, който се занимавал с външна политика и бил консул в Мароко. Творчески изявена личност бил братовчед му, носещ същото име Кирил Пецев, един от гласовете на операта в Кърджали. Дядо му имал племенник Иван, който се занимавал с окултизъм. Много хора в Петрич и района го търсели, защото лекувал, пророкувал. „Ние го взимахме на подбив, но така или иначе беше известен, хората му вярваха, ходеха при него. Не мога да намеря точно определение на формулировката успял човек. За нашия род по-скоро е характерно да кажем „земни хора”, които се опитват да живеят живота, а не да го борят”. Учителите са най-много в рода му. И родителите му се запознават като учители в село Богородица. Кирчо се ражда на 20 май 1953 година в Петрич. Спомня си, че в детските години ходил с майка си и татко си по селата до границата в Огражден планина, където работили и откъдето пази хубави спомени. Още усеща вкуса на царевичния хляб от тези години, защото до квартирата им имало селска фурна и пред очите му още е онзи пухкав, мек, сладък хляб, който се опитва да намери днес в хранителните вериги, но напразно го търси. До четвъртата му година родителите му били учители по селата и след това се прибрали в Петрич. Баща му се казва Пецо, умалително от Петър.
„До Освобождението не е имало три имена”, казва Кирчо. „В новата българска държава, някъде около 1925 година, се оформя тристепенната система на именна идентификация: лично, бащино и фамилно име, като фамилните се формират по псевдонимите на родоначалника. При нас фамилията идва по името на убития в Гърция брат на дядо ми”.
Баща му е роден през 1928 година, а майка му – през 1931 в Петрич. Родът на майка му София идва от Негован в Егейска Македония. Нейните родители са Марко и Стойна. Родът по майчина линия е по-голям и по-пъстър. „Недовършена работа не оставят, където и да се захванат личи, че те са я вършили”, казва за роднините си. Повечето хора от майчиния му род са предимно майстори занаятчии в различни области. Баща му по-късно е бил диспечер в транспорта, а майка му – детска учителка. През 1968 година майка му умира, баща му идва на работа в Благоевград като представител на предприятието „Христо Калайджиев” в Текстилния комбинат. Тук създава ново семейство. Кирчо завършва гимназия „Пейо Яворов” в Петрич. След казармата трябвало да избира Петрич при баба му и дядо му в голямата свободна къща, или в Благоевград. Когато завършва гимназията, кандидатства във ВИТИЗ, а след казармата си подава документите за „Право” в Софийския университет, и в двата случая неуспешно. Накрая избира да запише Механотехникума в Благоевград, за да придобие някакъв занаят. Започва работа в ЗМК и през месец ноември 1973 година се обявява конкурс за работа в Радио Благоевград. Кирчо, току-що уволнен от казармата, все още се колебае каква посока да избере в живота си. На конкурса се явяват около 50 души. „Минахме през няколко цедки и накрая се оказа ,че съм подходящ за тая работа. Това е причината да остана в Благоевград!”. Започва като „сътрудник документация” в редакция „Информация”. Същата година кандидатства в Катедрата по славянски филологии, или днешния Факултет по журналистика, и завършва висше образование в Софийския университет.
Обръщайки поглед назад в годините, казва, че може да събере четири биографии през живота си досега. Едната е свързана с журналистиката, в която извървява пътя от репортер до кореспондент на Българското национално радио. „Журналистиката е ежедневие, което те притиска отвсякъде. Трябва да имаш позиция и да я отстояваш . Мога да се похваля, че при толкова материали, които съм направил, нямам нито едно опровержение за некоректност или неточност”.
Другата му биография е свързана с обществената му практика, която започва през 1983 година като председател на Общинския съвет за култура в Благоевград. Минава през длъжността председател на Общинския съвет и стига до зам. кмет в екипа на Лазар Причкапов.
„Винаги съм мислил, че журналистиката е върхът в творческото участие на общественото движение, но има големи разлики между едното и другото, защото понякога журналистиката дава престиж, дава идентификация на човек, особено когато говори верни неща, които другите искат да чуят, докато в обществената работа, когато трябва да се вземат решения, е съвсем друго. Защото в журналистиката боравиш с готови решения, можеш да ги коментираш, докато в обществената практика няма нищо готово. Там в зависимост от позицията, която заемаш, ти носиш отговорност за определени решения. И ако това в журналистиката може да носи плюсове, в политиката и администрацията може да носи минуси. Ако имаш 10 решения на един проблем, едно от тях може да бъде справедливо и да удовлетворява един човек, но не и останалите. Другите девет те гледат с по-странен поглед като човек, който не е свършил работа. Изпълнявал съм различни функции, но единствено от обществените са ме изнасяли на носилка заради високо кръвно налягане след натрупано напрежение и стрес. Защото хората очакват от политиците добри решения за тях и държавата, но трябва да отчетем, че това не е работа, която дава комфорт на човека. Не говоря за онези, които преносачват ресурс към частни сметки, а за онези, които съвестно си гледат работата, онези, които влизат в обществената практика с намерението и желанието да променят нещата към по-хубаво за всички. Удовлетворен съм от това, което съм вършил, но да го наречем с определението успех, ще е неточно. Мога да говоря за личен успех за конкретни случаи – написана книга, коментар, стих, добри деца, прекрасни внуци, добри приятели и колеги, и някои други, но успехът все пак се мери с полезност за обществото и хората, и не на парче, а системно и необратимо. Когато политическата система не е успешна и обществената и държавна ерозия е видима, не е коректно да афишираме стъпалата, водещи надолу, като успех. Вярвам, че всеки българин знае и може да се справи с персоналното си дередже и да намери пътя, но по-важното е като общество да тръгнем нагоре. Хората в общината правят това, което зависи от тях, но в рамките, зададени от системата. Като цяло нямаме стратегия, политика, виждане как да се развиват нещата, за да може да тръгнем в правилната посока. А за духа и културата, като нямаш държавно-творческа стратегия, няма как останалото да работи. Ако говорим на парче, мога да кажа доста неща, например че фестивалът „Македония фолк” беше добра проява. Частичен успех беше и това, че успяхме да запазим културната инфраструктура. Бях председател на Общинския съвет за култура, когато Благоевград се промени фундаментално, под формалния претекст за среща на държавното ръководство и Тодор Живков с дипломатическия корпус. Културата успя да вкара някакъв нюанс най-вече с монументалната художествена украса на града.Тогава се поставиха и основните паметници, които и днес са ценни за града, като започнем от коня в началото на града, мостовете и други. И това беше колективен успех, при което ние бяхме изпълнителите, докато двигател на този процес беше Лазар Причкапов, заедно с екипа си от ОК на БКП и Общинския народен съвет, които работеха по национална програма. Културните институции, които и днес съществуват, са за 160-хиляден град. Идеята е да бъдат съпоставими с тези в столицата и с тези в Скопие. Такава беше политиката и тя беше изключително правилна. В тези институции се създадоха кадри, които до момента Благоевград нямаше и повечето от тях бяха жители на Благоевградски окръг. И в момента съществуват културните институции, но според мен се нуждаят от друг подход, обърнат към творците и техния продукт, а не към институционалния статут. Можехме да го направим и ние, но не можахме да проедолеем нормативната база и времето. Нужно е да се мобилизира творческият потенциал на подрастващите в Благоевград, за да запълнят вакуума от липса на кадри в тая област. Харесвам думата протекционизъм за това дело”.
Третата биография Кирил Пецев свързва с литературното писане.
„Винаги съм мислел,че един писател може да пише за живота такъв, какъвто е. Аз се опитвам да пиша за живота такъв, какъвто би могъл да бъде, или поне на мен какъвто ми се иска да бъде. Героите са различни, съвременни, исторически, които създават ситуациите и когато започвам да пиша, не знам какъв ще е краят. Понякога героите и мен ме изненадват с мислите и действията си”.
Първата му книга се казва „Тумулос” – роман в пет части. Тумулос е надгробна пирамида. В Петрич има много легенди, които Кирчо слуша от детските си години. Мислел си, че като вплете Кожух планина, Рупите, Ванга, минералните извори и Хераклея Синтика в художествената литература ще привлече повече хора в този район. „Защото приятели ми казваха – Петрич, Петрич, но ми кажи защо да дойда в този град. И чрез тази книга реших да дам отговор на този въпрос. На базата на приключението вплетох тези дадености в увлекателен сюжет, който се помни. Историческият роман започва от времето на Самуил, минава през сваления на Кожух самолет през 1955 година, за да свърши действието пак там. Всичките тези факти преплетох с една хипотеза, която се оказа много дълга. Някои приятели се смеят: Ти сега излетя и не можеш да кацнеш”.
По-късно Кирчо пак се връща на тази тема, за да изчисти някои неща, особено работата над азбуката – делото на светите братя Кирил и Методий. Нещата разработва в хипотетичен, не в реален исторически план, но се доближава до новите проучвания, които излизат на базата на глаголицата.
Другата му книга „Църна месечина” беше номинирана в конкурс за исторически роман през 2017 година. В нея разказва историята на ВМРО през призмата на една хипотеза за златото на организацията, но общо взето златото се оказва пътят на българския народ през годините от основателя на богомилството Боян Мага до днес. Всичко това е преплетено със съдби на реални исторически личности и реликви, навързани с много факти, така че книгата се чете с интерес.
„Историческите герои се опират не само на художествената измислица и на малко автентичен материал. Истински например е дядо поп Божик от Рожен. Той дава колорит и дух на новия роман, който се надявам да излезе до края на годината. По повод постите той казва: „Не е мръсно това, което влиза в устата на човека, а това, което излиза!”. В основата са исторически събития, свързани с ВМРО и с годините около Балканската война. Различни герои с различна гледна точка към събитията. Фактите са такива, каквито са, но нашата гледна точка ги прави различни. Та и аз предлагам моята гледна точка и ако е интересна на читателя, ще прочете романа”.
Питам го дали вмъква родови истории в книгите си и той ми казва, че не робува на родов егоцентризъм. Има някои запомнени реплики, но са малко. Мъчи се да хване есенцията, типичното за времето, което описва. Връща се към езиковите форми, които помни от детството, които са малко странни, но познати. Пояснява под черта значението им.
Може да напише биография и в областта на частната практика, защото успя да направи частна радиостанция и издателство, рекламна агенция и да завърти бизнес по Петрич.
Със съпругата си Стефка се запознава на конкурса за работа в Радио Благоевград и вече са заедно 50 години. Тя си е благоевградчанка със средно икономическо образование, но при тези много дейности, които е трябвало да реализира Кирчо, нейното основно задължение е да бъде преди всичко домакиня и майка. Имат две деца – Емил и Биляна. Емил е кръстен на починал брат на Кирчо в Петрич. А Биляна са харесали като поетично име, и се оказало,че това име е най-търсеното в България. Емил е зам. директор в СОУИЧЕ, а Биляна работи в администрацията на Община Благоевград. Емил е семеен и съпругата му случайно или по някакъв мистичен начин е с името на бабата от Разлог – Галина. Имат и две деца – момче и момиче. Младежът продължава името на дядо си Кирил, а принцесата е Ема.
„Общо взето, вървиш по един път, не знаеш докъде ще стигнеш, понякога губиш смисъла на крачките по този път, но в един момент установяваш, че всички тези крачки, извървяни по професионалния и творческия друм, те водят към едно място, към твоето място и то е тук и сега. Мога да кажа, че тук и сега се чувствам добре”.
Питам кое поставя най-високо в днешната си ценностна система и той ми отговаря – детето, защото в него е бъдещето. „Всяка вредна идеология на либералното общество, чрез която искат да посегнат на децата, е смърт за цивилизацията. Говоря за детето като цяло, не само мойто дете и ако някой го пипне със зла умисъл, ми е враг. И няма как да не е враг и на българина, защото детето е светецът за българина, така си мисля!”.
Седемдесетия рожден ден Кирил Пецев отпразнува с близки хора и приятели от различни етапи на служебните му ангажименти, тези, които през целия път са близко до сърцето му. Най-изненадващият подарък, който получи за тази годишнина, е от композитора Димитър Динев, който написа мелодия за песен по неговия текст „Прощавай, прости” в изпълнение на Кирил Костов. Част от текста звучи така:
„Защо си ни, синко, там във чужбина,
защо ни е син във чужда страна ?
И кладите искам сега да запаля,
прошка да търся, самотен в скръбта,
простено-прости смирено да кажа
и да целуна добрата ръка.
А мама ще помня на прага със татко,
за сина да чакат с неволята вест:
Камбаните бият, задушница е, братко,
а ние пак сме с далечен адрес.
Кирчо Пецев си остава преди всичко добър човек и родолюбец. Това се вижда и от текстовете на други песни, които е писал, и от отношението му към всичко, което ни заобикаля. Продължава да пише, защото смята, че мисълта се материализира, а чрез неговата гледна точка нищо чудно и животът ни да стане по-добър.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
