Оплакваме се, че сме бедни, и мислим, че ако отидем навън, ще е прекрасно, но не е, няма по-хубаво място от родното, при нас има дори по-голяма духовна свобода от тази на Запад, казва пейзажистката, която продължава да върви по пътя на своето духовно усъвършенстване без притеснение от чуждото мнение
Запознах се с Евдокия на първата й самостотелна изложба в Благоевград. Нарекла я е „Завръщане към себе си”, защото след търсене на път в живота преди две години отново се завръща към рисуването, което обича от детските си години. Поканата за изложбата е от Емилия Канайкова, която подава ръка на много талантливи творци да се представят пред публика.
Евдокия Мутишева е родена в Благоевград през 1977 година в семейството на Идеал Мутишев, който работеше като тонрежисьор в Радио Благоевград, а майка й Анелия е била учителка по музика в Шесто основно училище. Дядо й Едип Мутишев, по бащина линия, е популярна личност, защото свиреше на тамбура в ансамбъл „Пирин”. Родителите й нямат дарбата да рисуват, но мисли, че я е наследила по някакъв начин пак от двата рода, в които има художници – вуйчо й Методи Ангелов, Алексей Ангелов – братовчед на майка й, който вече рисува в небесното си ателие, и на Илия Илиев – братовчед на баща й. За тях Ева разказва:
„За вуйчо ми рисуването беше хоби, Алексей беше професионален художник и музикант, а Илия е художник, има и частен бизнес. От майка мога да кажа, че съм взела трудолюбието, а от баща ми – някои таланти, защото той е разностранно надарена личност – беше добър математик, добър музикант, и с фотография се занимаваше, а може би съм наследила и наивността му, което не е толкова лошо качество. Наивниците са добри хора”.
Евдокия е завършила Езиковата гимназия в Благоевград, след което заминава със спечелена стипендия за Америка. При второто си заминаване там учи „Изобразително изкуство” в град Бангър – университета в щата Мейн.
„Познавах професори в Американския университет, които ме насочиха към този университет, и заминах с тяхна помощ. Впечатли ме необятната природата, горите, тишината. То е малко населено място, с малко застроена площ и преобладаваща природа. Толкова е спокойно, че в един момент ти става дори самотно. Там рисувах всичко – портрети, фигури, животни, всичко, което изискваха от нас, докато сега рисувам това, което аз искам. Природата винаги ме е вълнувала, но откакто съм в България, се запалих да рисувам пейзажи. Обичам много българската носия, дори си направих цяла фотосесия с носия. Харесва ми, чувствам се уютно в нея. И момичета в носии съм рисувала”.
Ева не успява да завърши университета в Мейн, защото надделява желанието й да се завърне в родината си и споделя: „Тяхното общество е много различно от нашето и не е моето място за живеене. Ще ти разкажа една случка, която никога няма да забравя. Карам си колата в Америка, пускам радиото и изведнъж чувам българска народна музика. Сама се попитах какво е това чудо и чух да съобщават, че на еди-коя си дата ще има концерт еди-коя си група. Веднага отидох да проверя и се оказа, че в Мейн има Балкански хор и пеят българска народна музика. Преподаваше им едно момиче от Варна, която имаше невероятен глас. Слушах, настръхвах, плаках и разбрах колко много ми липсваше всичко българско… Никога, когато съм била в страната си, тази музика не ми е оказвала такова въздействие, а там все едно ме придърпа и ми каза „прибирай се”, и аз го направих!”.
В България Евдокия записва Нов български университет, където завършва специалността „Бизнес администрация”. „Исках да избера нещо по-реалистично, по-популярно и практично за днешния свят. Бях добра ученичка по математика, вървеше ми и затова по-късно се насочих и към програмирането в работата си. Започнах да работя като мениджър на проекти във фирма, където правеха уебсайтове. Избирах как да изглежда проектът, какво да съдържа, каква да е неговата функционалност и предавах тази информация на програмистите и дизайнерите. Покрай тях научавах доста неща от работата им и за да ги улеснявам, започнах да правя и дизайн, което е свързано с творческите ми заложби. По-късно започнах работа като младши програмист и постепенно с учене от колеги и от интернет се преквалифицирах като програмист, нещо което работя днес”.
– Къде срещна съпруга си, в България или в Америка?
– Той се казва Петър Чакъров и се запознахме чрез общи приятели в София, където той завърши Техническия университет. Пак чрез приятели попаднахме на работа в една и съща фирма, където той е софтуерен инженер. Оженихме се през 2013 година и имаме две момчета – Антон, на 12, и Николай – на 8 години. Антон е кръстен на бащата на Пепи, а името на Николай избрах аз, защото ми харесва, а така се казваше и братът на моята баба Евдокия, чието име нося”.
– Какво означава името Евдокия?
– В превод от гръцки означава да мислиш добро. Със сигурност името има знамение за пътя на човека. Знам, че баба Евдокия, която е от Кочериново, но не познавам, е била добър човек. Важно е да имаш добри и чисти мисли и да гледаш на живота от хубавата му страна.
Бях на 8 години, когато майка и татко се разделиха, но независимо от обстоятелствата, децата винаги обичат родителите си и търсят път и към двамата. Това е нещо естествено и нормално и затова се стремя да съм добър родител на моите деца. Има неща, които не зависят от нас, преминаваме през трудности, но сме длъжни да ги преодолеем и да се справяме. В един момент спираш да си задаваш въпроси. В крайна сметка няма значение защо се случва едно или друго нещо, просто си длъжен да преминеш през него и да продължиш”.
С Пепи си купили къща в Рилци с идеята да я довършат и един ден да живеят там, защото: „В София, където живеем сега, животът стана много динамичен и шумен, а ние търсим някакво спокойствие, повече зеленина и тишина около нас. Избрахме това място, защото е близо до моя роден град и е само на час до столицата по магистралата. Работата ми изисква часове пред компютъра и това засилва моя копнеж да съм навън сред природата, затова харесвам пейзажите”.
Сега Евдокия е програмист по професия и художник по душа. Миналата година завърши майсторски клас по „Класическа живопис” при нейния любим български художник Янко Янев. Вторият преподавател в класа е бил Йордан Йорданов, „който рисува реалистични предмети в абстрактна композиция”, както обясни Ева. В този клас тя се докосва до професионализма и красотата в изобразителното изкуство.
„Аз избрах стила на Янко Янев, който те пренася в красивата природа чрез картините си. Навсякъде, където съм пътувала из България, в магазините за сувенири винаги се натъквах на негови картини, които много са ми харесвали. Започнах да го следя в интернет. Той рисува предимно пейзажи от България. Напоследък има и по-абстрактни картини. Харесвам стила му, защото хем е реалистичен, хем приказен. И цветовете му са приказни. Умее да придава вълшебно чувство на картината си. Стремяла съм се да му подражавам и когато излезе обява, че ще прави майсторски клас в с. Раювци в Северна България – община Елена, въобще не се замислих, а се записах. Исках да се докосна до таланта му, до начина му на работа и на мислене”.
– Когато завърши курса, той какво каза за твоята работа?
– Каза, че може да стане нещо от мен, че е добре да се развивам в тази посока, че трябва да поработя по композицията и цветовете. Използвах много ярки цветове, а трябваше да се стремя да стоят по-комплексно в картината. При него получих много информация и ми отне доста време да я осмисля, и все още има какво да уча. Професионално се занимавам с програмиране, но моята любов е рисуването.
Ева рисува предимно пейзажи и казва: „Обичам класическите пейзажи. Много харесвам Шишкин, нашите български художници като Янко Янев. Обичам природа и реализъм – това ме вдъхновява и се стремя да се развивам в тази посока”.
– Как рисуваш – от натура, от снимка, по спомен?
– По малко от всичко това, но предимно от снимки, защото това ми позволява да рисувам в ателието си, на закрито, и когато имам време, дори и през нощта. Лятото ще рисувам и от натура.
– Имаш ли любимо място, което искаш винаги да рисуваш?
– Харесвам Мелник, защото като малка съм била там на лагер. Рисувахме пирамидите и старите възрожденски къщи. Мелник носи стар дух и по особен начин те кара да усещаш историята, сякаш те пренася в друга епоха, в древността. Освен това има неповторима природа. Меловете са уникални. Харесвам също Родопите. Като цяло природата на България е много красива, в нея има всичко – планини, реки, низини, море… и четири сезона… Много неща искам да нарисувам. Има много красиви поляни в жълто около Дупница, където сега цъфти рапицата, много живописни места има по поречието на Струма, тополите там са много красиви, пирамидите в Стоб също, Рилският манастир… Това са следващите ми места за рисуване, а в момента рисувам едно разорано полето в Кочериново с цъфнало дърво и Рила планина зад него. Великолепен пейзаж!”.
В изложбата Ева беше предложила картини с пейзажи от различни кътчета на света – имаше пейзаж от Великата китайска стена, където мечтае един ден да отиде и да види с очите си, а не от снимка, има пейзажи от Родопите, от Северна България, от Канада…
„Има много красиви места по нашето Черноморие – Созопол, Несебър, но искам да ги рисувам зимата или през ранна пролет, когато няма много туристи, защото през лятото са пренаселени. През лятото предпочитам да рисувам Бяло море, което е по-близо и ми се струва по-спокойно за почивка и за творчество, защото и там се чувствам като у дома си. Семейството на мъжа ми е от Казанлък и бих искала да нарисувам розовата долина. Всяка година там има Празник на розата и улиците и заведенията са обсипани с цветове от розата дамасцена. Там има много фирми, които произвеждат парфюми, розова вода, розови масла и всичко, което се сетиш, че може да се направи от тези красиви рози, предимно за козметика”, споделя Ева.
На въпроса къде иска да пътува по света и да рисува пейзажи Ева отговори, че би искала да опознае повече Балканите. „Много исках да пътувам и все избирах далечни дестинации, но много малко познавам Балканите. Прекрасни места има в Албания, в Северна Македония, в Сърбия, в Гърция… Искам да пътувам, да рисувам балканската природа, която е най-близо до нас. Обичам храмовете по тези места, които ми носят спокойствие, смирение. Не пропускам да вляза, да послушам тишината и да гледам майсторски фрески, стари стенописи и икони. Обичам да влизам в храмовете в Арбанаси, във Велико Търново, навсякъде, където ги има. Там времето е спряло, носи ти само усещане за безкрая. Направила съм снимки в храм, където е тъмно, но светлината прозира от прозорците. Колкото и да е тъмно, винаги има светлина, тя е надеждата. Трябва да търсим светлината и в храма, който е вътре в нас, чрез нея Бог се е вселил в душата ни”.
Поговорихме си и за Бога, в който някои вярват, други не, но всеки по свой начин се стреми към него.
„Вярвам, че въпреки всичко доброто побеждава чрез посланията, които Бог ни изпраща. Ние просто трябва да ги познаем и да продължим. Навсякъде по света хората търсят връзка с Бога, защото той е заложен в нас. Това е онази искра, която е символ на вечното, на чистото, на святото. Това е, което ни дава надежда и ни кара да преодоляваме трудностите. Ние, хората, няма как да знаем какво е Бог, защото нямаме сетивата да усетим и да разберем неговата същност. Както една мравка не може да седне и да програмира, така и ние, колкото и да мислим, че знаем всичко и сме най-велики, нямаме сетивата да го усетим и разберем. За мен Бог е копнеж и вяра. Когато човек има чисти намерения, има по-голям шанс за достъп до Бога. Няма значение каква религия изповядва, стига човек истински да търси Бог и доброто в себе си и в живота. Или както казва Исус: „По делата им ще ги познаете”. Ако имаш добри дела, няма значение каква религия изповядваш, ако имаш лоши дела – пак няма значение от коя религия си”.
– Ти нарече изложбата си „Завръщане към себе си”, но то не е само завръщане към рисуването, а по-скоро завръщане към корена.
– Да, по-скоро е завръщане към моята същност, към това, което животът ми е дал от самото начало, но през времето не съм забелязвала и оценявала както трябва. Това са простички неща, но не трябва да пренебрегваме мястото, където сме родени. Оплакваме се, че сме бедни, и си мислим, че ако отидем навън, ще е прекрасно, но не е. Повярвайте ми, няма по-хубаво място от родното. Дори тук имаме по-голяма духовна свобода от тази, която хората имат на Запад. Там, където живях, толкова много се стараят да са политически коректни, да не засегнат някого, че поведението им става лицемерно. Тук сме по-открити и свободно заявяваме мнението си. Харесвам искрените хора, защото е безсмислено да общуваме фалшиво. Хубаво е да сме себе си, да виждаме и лошите си черти, но да търсим преди всичко доброто. Така сме по-щастливи и живеем без излишни илюзии”.
Евдокия беше толкова естествена, непринудена и притеснена на тази първа самостоятелна изложба, че ме накара да я опозная по-задълбочено и да искам да виждам в бъдеще повече нейни творби, защото в тях откривам не само старанието й, но и една закопняла за чистота, простор и красота женска душа, която върви по пътя на своето духовно усъвършенстване свободно и без притеснение от чуждото мнение.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
