Днес, 12 септември, 85 години навършва Димитър Милушев – най-заслужилият деятел на културата в община Хаджидимово. Талантлив поет, композитор, артист и режисьор; изпълнител на няколко музикални инструмента – кавал, гайда, тамбура, тарамбука, тъпан и акордеон. 60 години от живота си той посвещава на духовния напредък на своя роден край. Сцената е негов втори дом като ръководител на мъжката фолклорна група „Комитите“, на женската „Пиринска зора“, на театрален състав (като режисьор, сценарист, артист) и на сатиричен състав „Цепеница“ към читалището „Яне Сандански-1928“ – всички с награди от фестивали и конкурси. Неговите състави представят фолклора на Хаджидимово на всички издания на събора „Пирин пее” и на Националния събор на народното творчество в Копривщица. Обучава даровити деца на народно пеене. Негови възпитаници са Иван Дяков, Петър Воденов, Ангел Пиринлиев, Цвятко Стоилов, Ваня Папазова, Мария Христова и други. Издава 624 народни песни в сборник и още около 250 са записани на магнетофонна лента от общински фестивали. Автор е на 30 песни (текст и музика). Фолклорният ансамбъл и мъжката група „Комитите” гостуват с концерти в Румъния, Гърция, Македония и СССР. За успешна дългогодишна дейност е получавал много отличия и награди.
В средата на юли съгражданите на Димитър Милушев и негови почитатели от района обединяват в едно представянето на книгата за него „Поет и композитор. Един неспокоен дух“ (съставител и редактор е поетът Асен Стругов) и тържественото честване на 85-годишния му юбилей.
Димитър Милушев за себе си:
КАК ШУМАРЕВИ СТАНАХА МИЛУШЕВИ
Нося името на дядо Димитър – известен добряк, любимец на малките дечица от селото. Щом срещнел деца по улицата, той мило им говорел и раздавал щедро бонбони от ,,дълбокия” си джоб. По тази причина го нарекли дядо Милуш и от старата фамилия Шумареви наследниците на благородния старец станахме Милушеви, та и потеклото да се гордее с това хубаво и звучно име.
Нашият род наброява над 400 души. На родословния клон е и моят баща. Той беше трудолюбив и много отговорен родител. Имаше дарба да пее и с Орфеевия си глас огласяваше полето и седенките в селото. От напевния му глас се е получавало резонанс и стъклените газени лампи са се пропуквали и гаснели. Заради веселия му нрав беше уважаван от мало и голямо. Благодаря му, че наследих неговите качества. Майка ми Мария Милушева беше скромна, отзивчива, грижовна към тримата си синове. Костадин и Спас са покойници, имат свои деца и внуци. Аз съм продължител на рода и се радвам на голямото си семейство и род.
ДЕТСТВО. ПРЕДСКАЗАНИЕТО НА ОРЕШКИЯ ХОДЖА
Роден съм на 12 септември 1938 година. В онзи необикновен ден на раждането ми може би някоя благосклонна фея ме е орисала цял живот да бъда весел панаирски шегаджия, да пея, да свиря, да дарявам хората с радост. Растях в много добра, грижлива и обичлива среда, от която крепнех. Но съм бил много болнав и хилав. В предучилищна възраст съм бил на косъм от смъртта. Водели са ме по доктори, знахари и гледачки, но нищо не помагало. Накрая моите родители в отчаянието си и за някакво успокоение, че всичко е сторено, довели Орешкия ходжа. Той направил своето. Баял, отправил молитви и заклинания към Бога и накрая окачил „Амалия” на шията ми и предсказал, че ще оздравея и укрепна и цял живот ще бъда обграден с много приятели и обожатели. Предсказал в живота ми две премеждия. Едното, когато навърша 20 години, а другото – на 50 години. Точен бе ходжата. Случиха се и слава Богу ги преодолях.
ПЪРВИ СТЪПКИ С МУЗИКАТА
От детските си години съм проявявал интерес към музиката и инструментите. Баща ми се славеше като голям изпълнител на народните песни и аз не съм пропуснал нито една негова песен. От него съм вписал в моите сборници над 200 песни.
Още в първи клас моят учител Ангел Лекин ме караше често да му пея, а той с китарата акомпанираше. В по-горните класове аз вече можех да свиря на кавал, пищялка, двоянка, окарина, тамбура.
ГИМНАЗИСТ В ГРАД ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
В гоцеделчевската гимназия станах солист на училищния хор, ръководен от Т. Ангушев. По същото време бях танцьор в ансамбъла за народни песни и танци в гр. Гоце Делчев, а впоследствие станах и солист в него.
Моят първи учител по акапелно пеене и музика беше Иван Кюлев. Участвах в четиригласния хор, на който Кюлев беше ръководител. Като солист изпълнявах неговите песни „Стойне ле” и „Дафино, вино червено”. Най-малкият в състава бях аз. Затова той ме толерираше и съветваше да продължавам да възпявам народното творчество.
На фестивала под надслов „Неврокоп пее” през 1956 година председател на журито беше Иван Кюлев. След моето представяне на фестивала – изпълнение на тамбура и песен, бях удостоен с грамота и златен медал. Той ме извика и ми заръча: „Митко, трябва да продължиш да развиваш твоя талант, за да постигнеш големи върхове. Вярвам в теб, дерзай!”.
През тези години баща ми купи акордеон и кларинет. За кратко време се научих да свиря на тях. Тогава сред селските младежи се роди спонтанната идея да организираме ансамбъл за народни песни и танци. Започнах всекидневните репетиции. За един месец постигнах желаното и мечтаното. Последваха концерти на официални празници, погранични застави и казарми. Тази моя дейност осмисляше летните ми ваканции. А през зимните, когато бях в 10 и 11 клас, открих и друг талант в себе си – актьорския. Организирах театрална трупа от младежи с артистични наклонности. С тях подготвихме две пиеси, а представленията ни бяха истински духовни празници в родното Хаджидимово.
ВМЕСТО ОФИЦЕР – В ЗАТВОРА
След гимназията бях приет във Висшето военно училище в Коларовград (дн. Шумен) и още през първите месеци бях привлечен от ансамбъла на училището. Отделно аз лично сформирах певческа група от курсанти.
Бях обвинен в антикомунистическа дейност и 19-годишен попаднах в затвора. Обвинението беше подготовка на въоръжена група за измяна на родината. Бях подведен по член 342, който предвиждаше смърт, а в най-добрите обстоятелства – 20 години затвор. По това време имаше едно брожение във военното училище, защото дойде заповед, че вече образованието ни няма да се признава и за гражданска професия, а само за строеви офицер. А пък аз никога не съм мислил да оставам военен. Навремето ме блазнеше да завърша музикална академия или археология. В действителност нямаше никакво провинение, но брожението трябваше да се тушира. Така бяхме подведени шестима. Мен като най-влиятелен ме хванаха за изкупителна жертва. Обвинението от 342 член го прехвърлиха по друг и ми дадоха присъда 6 години.
Унизително и скверно ми беше на душата, защото бях жертва на клевета. Но чист пред съвестта си, заживях с надежда и вяра в по-справедливо бъдеще. С езика на музиката и в затвора открих свои духовни съмишленици. И зад железните врати на зандана зазвучаха спасително българските песни. Но слава Богу, съдбата бе благосклонна към мен. След година и половина със специален указ ме освободиха.
НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ МИГ В ЖИВОТА
Тук бях приет като прокажен. Година по-късно ми дадоха реабилитация, но кел файда. Поради тая история, ако не бях от Бога дарен да мога да свиря, щях да съм един биволар, нищо друго. Още с пристигането в родното село аз разгърнах акордеона си и отворих душата си към хората, жадни за песен. Настъпиха нови празници по самодейните сцени.
На втория месец след завръщането ми от затвора дойде и най-щастливият миг от живота ми. Ожених се за най-желаното и прекрасно същество – Мария, дъщерята на Георги и Злата Стаматеви. На моето щастие не повлия даже кратката раздяла. Заминах да дослужа военната си повинност в Трудовите войски за година и половина. А когато се завърнах от казармата, ме посрещна като слънце вече роденият ми син Стефан, плод на нашата голяма любов.
ЧИТАЛИЩНАТА ДЕЙНОСТ
През 1964 година бях назначен за секретар на читалището на мястото на Гина Воденичарова, която се омъжи надалеч. Започна моето щастливо време. Аз имах вече малко власт и относително по-голяма свобода на действие. Ансамбълът се обогати, неговият състав се обнови и нарасна на 60 души. Оркестърът се състоеше от двама кавалджии, един гайдар, двама дайреджисти, шестима тамбуристи, кларинет, два акордеона и тъпан.
За наша радост след две години се пренесох в новата, по-модерна база. Длъжността ми бе секретар-библиотекар, но бях и домакин, и прислужник, и културномасовик, режисьор и сценарист. Обновявах и укрепвах не само ансамбъла, но и театралния сатиричен състав.
През 1968 година основах мъжката фолклорна група. Всекидневно работех по 12-13 часа. Всичко, което правех, бе с любов и пълно отдаване, затова не се уморявах. Нямат чет концертите. Те бяха необикновените увертюри на обществените мероприятия. Последваха и професионални признания на фестивалите, провеждани на общинско, окръжно и национално ниво, читалищните състави бяха отличавани с престижни награди. Златните медали от съборите „Пирин пее”, Копривщица, Стара Загора, Банско и др. грееха като слънца в духовната съкровищница на Културния дом. Сатиричният състав „Цепеница” за постановката „Под читалищния покрив”, на която бях режисьор, постановчик и сценарист, бе награден със сребърен медал на национален преглед в Перник. Театралният състав, който ръководех, подготвяше по една постановка. Интересът към тях се измерваше с 20-30 представления в град Хаджидимово и селата от Гоцеделчевски район.
ПРИЗНАНИЕТО
Моето всеотдайно усърдие бе забелязано от компетентни люде и оценено достойно. За високи художествени постижения два пъти съм удостояван със званието „Отличник за читалищна дейност” и „Заслужил деятел на културата” от Комитета за култура, София.
През 1979 година получих престижната награда от Центъра за художествена самодейност „Златен медал” с приложението към него – плакет от Центъра за художествена самодейност за високи художествени постижения и реален принос в развитието на художествената самодейност.
Знак на признание са и златният медал на Петия републикански фестивал на художествената самодейност през 1978 г., сребърният медал от Шестия републикански фестивал и лауреатското звание от фестивала през 1984 г. Целият ми съзнателен живот е свързан с художествена самодейност, с читалището и може да се каже, че съм връстник на най-новата му история.
ТВОРЧЕСКИЯТ ПРОЦЕС
За да напиша текст и музика на песен, вдъхновението ми идва от преживявания в живота и природата. Първо идва мелодията, а след това текстът. Обикновено творя в ранните часове на денонощието. Спонтанно възникват песните. Някои от тях ги сътворявам за часове, а други – за няколко дни.
Творя в семейна обстановка. Неотлъчно до мен е моята съпруга Мария, която е коректив на цялото ми творчество. Синът ми Стефан е оркестрант и съпричастен в това, което творя. Внукът ми Димитър е шоумен. Дъщерята Марияна е аниматор, солистка и има усет към музиката, взема отношение по творчеството ми. Внучката Добромира изпълнява като солистка песните, които съм сътворил за нея – „Изгреяла месечинка” и „Ке се женя, мамо”.
ИСТОРИЯТА НА ПЕСЕНТА „ЦВЕТЕЛИНА”
На случайна среща пред лекарски кабинет се запознах с млада и красива жена. По всичко личеше, че тя е с психическо заболяване. От разговора разбрах, че има нужда от приятели, които да я изведат от това тягостно състояние. Аз и моят оркестър, мъжете певци я въведохме във веселата компания. Тя се казваше Цветелина и заради нейното излъчване се вдъхнових и написах текст и музика. Песента стана хит и се запя от много певци. Иван Дяков я популяризира по различни телевизии с голям успех.
АКТИВЕН И КАТО ПЕНСИОНЕР
Сега като пенсионер имам време и възможности не само да ръководя състави, но и да творя. Създал съм над 30 песни по мой текст и музика, много от тях звучат по медиите, изпълнявани от Иван Дяков и Стоян Джаджев, а повечето са в репертоара на ансамблите, които ръководя.
С мъжката фолклорна група имам издадени три албума. Най-голяма гордост и радост е сътвореният филм под надслов „Сън сънувах”. Радвам се, че това, което съм избирал, събрал и творил като песни, вицове, ритуали, поговорки, вицове, се радва на радушен прием сред младежта. Това е още една утеха, че духовността в родния край няма да бъде затрита.
Другите за Димитър Милушев
МАРИЯ МИЛУШЕВА, съпругата:
„Първите ми спомени за него са като спортист. В гимназията в Гоце Делчев и двамата бяхме гимнастици. Момичетата играехме земна гимнастика, а той на успоредка – един левент, красив, къдрокос. Тогава си казах: „Боже, това е за мен мъж, той ще е”.За беда, когато отиде да учи в Шумен, във Висшето военно училище, там бяха го подвели под съдебна отговорност по политически причини… И го осъдил военен съд за измяна на родината.
Като се върна от затвора, аз нямах промяна в отношението си. Та какво като е бил политически затворник! Това не ме е смущавало. Август си беше дошъл и ноември месец, на Димитровден… уважих го човека и така си останах при Милушев.
Съдбата ни събра. Сбъднаха се мечтите ми да бъда спътник в живота му. Той ме чакаше да порасна, подаряваше ми рози. Много лудо ме обичаше. Как няма да се съгласиш на любовта му? Приех я с радостното усещане, че този човек не е случаен. За мене той стана едно неоценимо богатство.
След казармата стана ръководител на художествени състави. Като съпруга постоянно бях до него – в живота и на сцената. Като майка на две деца, той ме подкрепяше щедро. Изключително внимателен и добър. И така повече от половин век заедно рамо до рамо“.
КРЪСТЬО ВОДЕНИЧАРОВ, секретар на НЧ „Яне Сандански-1928”, Хаджидимово:
„Познавам го от дете. По стечение на обстоятелствата сме много близки. Нашата фамилия Воденичарови поколения наред е кумувала, кръщавала потомците на големия Милушев род. Така е и до ден-днешен.
Още от малък той ме пленяваше с неговите прекрасни изпълнения, когато ни гостуваха на Великденските празници, на Прошки, на Коледа и на други семейни тържества. Дали ще прочете или разкаже някоя приказка на по-малките, или ще засвири на акордеона, ще задрънка на тамбурата, веднага брат му Костадин засвирваше с медения кавал, а запееше ли някоя песен – всички след него я подхващаха. Ставаше голямо веселие, той знаеше как да развесели. С децата ставаше дете, с младите – младеж, с възрастните – възрастен. Намираше подход към всеки, да каже сладка дума и да го привлече по някакъв начин в читалището, където беше секретар-библиотекар, ръководител на хора, на театралния и на сатиричния състав, а мъжката група с оркестъра от народни инструменти нямаше равна на себе си. С една дума – Човекът читалище.
С годините читалищната дейност се разрастваше. Построи се нова читалищна сграда в центъра на Хаджидимово, увеличи се щатният персонал на читалището, но той оставаше като стожер на своето място като секретар на читалището. Цялото му семейство се включваше и участваше в читалищната дейност като артисти, певци и солисти и с това даваше пример на останалите да се включат в културния живот на Хаджидимово.
За него самодеецът е нещо свято. И до днес, повече от 60 години, той намира начин да привлича и ръководи съставите. На театралния състав е режисьор-постановчик, сценарист, гримьор, суфльор и артист. Поставял е пиесите „Хан Татар”, „Калин Орелът”, „Присъдата”, „Блокада”, „Службогонци” и др. Изпълнители на ролите са голяма част от интелигенцията на Хаджидимово – учители, лекари, счетоводители, директори и председатели на различни предприятия. Сатиричният състав „Цепеница” печели общински, околийски, окръжни и национални награди с постановките му „Под читалищния покрив”, „Цепеница”, „Марина, Марина” и др.
Над 50 години той ръководи фолклорните състави – мъжката певческа група „Комитите” и женската певческа група „Пиринска зора”, които обединява в ансамбъл.
Автор е на много песни, сред които популярни са: „Ке се главя, мамо, ке се женя”, „Конче яхам на самар”, „Гергьовденска”, „Юбилярю”, „Цветелина” и много други.
Детската певческа група нямаше да бъде така известна, ако го нямаше дядо Митко. Той предразполага децата и те с желание и лекота изпълняват поставените от него песни. Когото и да попиташ може ли да има концертна изява в Хаджидимово и общината без участието на съставите на Димитър Милушев, ще ти отговорят: „Не! Защо?”
Защото той е емблемата на Хаджидимово. Читалищните съставите под негово ръководство участват в общината, в областта, на национално и международно ниво и винаги завоюват достойни места и отличия. Неслучайно винаги е избиран в ръководството на читалището. А след неговото пенсиониране на общо отчетно-изборно събрание на читалището е избран и за негов почетен председател.
От него човек може само да се учи, да черпи знания и опит. Макар и на преклонна възраст, той продължава да твори и да е пример за всички нас“.
АСЕН СТРУГОВ, писател, поет, културен деятел:
„Необикновен талант и ярък зевзек – шегаджия. Щедър по характер. Весел на руйно вино и бяла ракия. Има невероятна харизма и когато трябва, държи се с достойнство. За такива като него казват: „С големите – голям, с малките – равен, а с творците – богатир“. Човек пословичен и добродушен. Побелял и помъдрял, благороден и великодушен. Щастлив съм, че мога да го нарека свой приятел. Гордея се с него!
Той е емблематична личност, вплела името си в историята на родния край, с преклонение към фолклора. Не само издирва и популяризира песни от местния фолклор, но и сам пише текстове и мелодии на песни. Учи се от фолклорните образци, но в същото време пише и на съвременна основа. И едните, и другите творби са поместени в новоизлязлата книга.
Димитър Милушев възпя душевния свят на българката – любов и красота, мъка и рана. Погали любимата жена с най-хубавата песен. Разкри историческата памет чрез стих и музика. Намери час за молитва и поклон пред величието на народния поетичен гений. Това е голямата му заслуга като музикант, поет, етнограф и фолклорист. Самоук артист и какво ли още не! Той е всичко – цяла вселена“.
ТОДОР ЧИНГАРОВ, учител, писател:
„Димитър Милушев от детските си години проявява голям интерес към музиката и музикалните пособия. За мен ще остане паметна 1952 година, когато имахме среща учениците от Садово и Жостово (дн. Хаджидимово). В старото, схлупено читалище се състоя надпреварата по художествена самодейност. Учителката по музика представи със своите ученици едно чудно хорце. Играеха старателно и чевръсто Добринка, Гайтанинчето, Коцето Чергана, Пумпала, Галя и Стоянка Стефанова, а на един стол до завесата свиреше на пищялка Милушев – бъдещият музикант и композитор. Помня го в гимназията в Гоце Делчев – беше солист в сформирания хор от Георги Ангушев и същевременно участваше в Ансамбъла за народни пасни „Яне Сандански“ като танцьор и солист.
След завършването на средното си образование става курсант във Висшето военно училище, гр. Шумен, но песента е като вятъра, тя иска свобода и простор. Затова се завръща в родното си място и започва усиленото му участие в любимия самодеен ансамбъл към читалището. Неговото щастливо време започва тогава, когато всеотдайното му усърдие било забелязано и е назначен за секретар на читалището“.
Д-р СНЕЖАНА БАКЪРОВА, зъболекар, поетеса:
„Когато отидох в град Хаджидимово за представянето на сборника „Камбаните бият за празник”, останах приятно изненадана от пълната зала с хора, празнично облечени, с красиви и одухотворени лица. А като запяха самодейците под съпровод на акордеон и тарамбука, атмосферата стана още по-творческа. Не познавах тези хора, а ги почувствах много близки и сродни.
Димитър Милушев е ръководител на самодейния състав. Човек с голям творчески потенциал: музикант – акордеонист, певец, композитор, поет, разказвач“.
КАРАМФИЛА ТЕРЗИЕВА, детска учителка, поетеса:
„Димитър Милушев е доайенът на читалището в Хаджидимово, ръководител на трите фолклорни групи: детска група за изворен фолклор, женска група „Утринна зора” и мъжка група „Комитите”. За него може да се разказва с дни и да се изпишат стотици страници, но най-главното може да се обобщи: Димитър Милушев е човек „енциклопедия”, отдал 60 години от живота си на Хаджидимово и неговите граждани; човекът, който поддържа и възражда културата в нашия град – музикант, композитор, автор на текстове, режисьор, постановчик, хуморист, артист, дългогодишен секретар на читалището, а отскоро и почетен секретар“.
Семейство ВЕЛИЧКА и ДИМИТЪР МАНДАЖИЕВИ
ДИМИТЪР:„Димитър Милушев е мой братовчед, приятел, ръководител, но аз винаги съм го чувствал като мой по-голям брат. През 1969 г. в читалището имаше сатиричен театър и с голямо желание се включих и аз. Ръководител беше г-н Милушев. Същата година постъпих и в мъжката певческа група, на която пак той беше ръководител.
Той е една всестранно развита личност и наш ръководител и певец, сценарист, декоратор и пр. Аз се възхищавам не само от неговите умения да ръководи, а и като артист и акордеонист. Той умее да свири и на гайда, кларнет, тамбура, китара и на почти всички инструменти.
Спомням си първата ни изява на събора „Пирин пее” през 1974 г., когато спечелихме първо място. Представихме седянката „Ронене на мисир” по негов сценарий. Имаме много изяви, много участия по различни събори и фестивали, но където и да сме били, винаги печелехме първите места. Благодарение на неговите умения и организаторски качества винаги сме се връщали с много награди и медали. Той умее да ни сплотява, а с шеговитите си приказки ни разведрява“.
ВЕЛИЧКА:„Аз пък участвам в женската певческа група „Пиринска зора”. Мога да кажа, че той е не само наш ръководител, но и наш учител. Всички го наричаме бай Митко. На всяка репетиция той ни посреща с ведра усмивка и блага дума. Умее да ни развесели и в тъжните за нас дни, затова отиваме с желание да пеем. Колкото пеем, два пъти повече се смеем, защото той умее да разказва и вицове, и интересни случки. Ние също сме печелили много награди от различни участия в страната и в чужбина.
Бай Митко е невероятен човек и по душа, и по сърце, затова всички го обичаме.
Казват, че до всеки успял мъж стои и една невероятна жена, а това е неговата съпруга Мария. Тя е прекрасна жена, учителка и колежка. Семейство Милушеви са били винаги пример за нас. От сърце им желаем здраве, дълголетие и семейно щастие“.
ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
