Защо е важно да бъдат защитени по-малобройните и по-непопулярни мнения
„Свободата на словото е, когато някой, когото не харесваш, има правото да каже нещо, което не одобряваш“, сетих се за тези думи на ексцентричния милионер, бизнесмен, предприемач и мечтател Илон Мъск, когато чух новината, че кметът на София, Йорданка Фъндъкова е забранила провеждането на шествие в чест на победата на Съветската армия над Германия във Втората световна война.
Съвсем не е случайно, че много мъдри хора през вековете са коментирали и разсъждавали по проблема със свободата на словото. И за това те са имали пълно основание, тъй-като
ПРОБЛЕМЪТ ЗА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО Е КЛЮЧОВ ЗА ПЪЛНОЦЕННОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ НА ВСЯКА ДЕМОКРАЦИЯ.
Но да се върнем на нашия конкретен случай – парадът в София. Увлечени в страстите, разпалени от нахлуването на Русия в Украйна (тук искам дебело да подчертая, че тези страсти са разпалени напълно основателно), противниците на конкретната престъпна постъпка на Путин прехвърлят своята ярост срещу всичко и всеки, свързан с Русия. Сред тях има хора, които заради искрени и дълбоки убеждения изпитват чувства на неприязън към комунизма и Съветския съюз и които наистина се притесняват от нарастване на влиянието на Русия у нас и евентуален завой на България на Изток. Струва ми се обаче, че доста по-голяма е групата на „ветропоказателите“, които просто следват поведението на болшинството или на силните на деня. Хора, които действат не по убеждения, а по интерес. Хора, готови да се докарат на всеки господар, независимо откъде идва, стига това да е печелившата позиция за момента. Но дори тези силни страсти (и тези извиращи от искрени убеждения и другите, следващи интересите на момента) да са разбираеми и дори оправдани донякъде, когато бушуват сред народа, то е напълно недопустимо страсти да бушуват и при прилагането на законите.
„Законът е разум, лишен от чувства“, напомня ни мъдрият Аристотел. Столичната община обаче решава да жертва спазването на закона и защитата на по-малобройните в името на удобството и задоволяване на страстите на по-многобройните. Но именно в това се крие основната ценност и най-важна роля на закона, защитаващ свободата на словото в една демокрация.
ТОЙ ТРЯБВА ДА ЗАЩИТАВА НАЙ-ВЕЧЕ ПО-МАЛОБРОЙНАТА ГРУПА И ПО-НЕПОПУЛЯРНОТО МНЕНИЕ.
Многобройната маса и популярните мнения не се нуждаят от защита, защото те са силните – те налагат правилата. И в тези същите правила се казва, че „За свикване на събрание или на митинг на открито организаторите най-малко 48 часа преди началото му писмено уведомяват кмета на общината, на чиято територия ще се проведе, като посочват организатора, целта, мястото и времето на събранието или митинга“ (чл. 8 от ЗСММ).
Законът изрично е заявил, че режимът за провеждането на подобни мероприятия е уведомителен, а не разрешителен. И организаторите на подобни събития нямат нужда от изричното разрешение на властта за провеждането на своето шествие. Очевидно във времена, лишени от силни политически страсти, мъдри законотворци са си дали ясна сметка колко важно е за правилното функциониране на демокрацията да бъде гарантирано правото повече и различни мнения да бъдат изразени публично. Законът наистина дава възможност на кмета да забрани дадено мероприятие, но
1. Никоя от посочените в чл.12 от ЗСММ причини за забрана не се отнася до конкретния казус – там се има предвид опити за промяна на конституционно установения ред и заплаха за териториалната цялост на страната; застрашаване на обществения ред; застрашаване на здравето на хората при обявена епидемиологична обстановка; нарушаване на правата на други граждани;
2. Забраната трябва да се наложи „с мотивиран писмен акт в срок от 24 часа от уведомяването“. Уведомлението е подадено в края на март, а Фъндъкова забранява шествието час и половина преди да започне и мнооооого след като законовия 24-часов срок е изтекъл.
А т.нар. мотиви за забраната навяват тревожни спомени за едно време, което се надявахме, че никога повече няма да се върне в България. „Участниците в мероприятието заявяват, че ще използват руски и съветски знамена, които в настоящата обстановка могат да се тълкуват като символи на подкрепа за войната на Русия срещу Украйна“. Могат да се тълкуват като подкрепа за войната на Русия срещу Украйна, ама могат и да НЕ СЕ. Зависи кой е тълкувателят. Но дори да се изтълкуват като такава подкрепа, какво от това? Кой закон забранява изразяването на подкрепа за Русия в тази война? Както казахме в началото
„… НЯКОЙ, КОГОТО НЕ ХАРЕСВАШ, ИМА ПРАВОТО ДА КАЖЕ НЕЩО, КОЕТО НЕ ОДОБРЯВАШ“.
Именно случаите на крайни мнения, които предизвикват бурно несъгласие и дори гняв сред огромна част от обществото, са най-добрият лакмус, тест за това има ли свобода на словото в една страна или няма. Екстремните ситуации са тези, които най-ясно показват устойчивостта на една система. Тогава се вижда дали заявените ценности на общността се коренят в здрави и добре осмислени принципи, или са били просто кухи, красиви приказки. И за съжаление, със своите действия в конкретния случай кметът на София показва, че за нея „свободата на словото“ не е изконна ценност, заслужаваща защита при всякакви обстоятелства, а само нещо, което може да се използва избирателно, в зависимост от това дали дадено слово ни харесва, или не. Още по-абсурден е другият „аргумент“ за забраната: „В района на сборния пункт, както и на крайната точка на заявеното шествие – Паметника на Съветската армия в Княжеска градина, се събират групи от граждани с противостоящи искания“.
Ами
ГАРАНТИРАНЕТО НА СБЛЪСЪКА НА ПРОТИВОСТОЯЩИ МНЕНИЯ Е ОСНОВНАТА ЦЕЛ НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО.
Освен това, защо (в нарушение на закона) се спира шествието, което е заявено по законовия ред, а не се взимат законови мерки срещу събралите се с очевидна цел за конфронтация „групи от граждани“? Това означава ли, че утре, ако „група граждани с противостоящи искания“ се съберат на място, където трябва да се проведе митинг в защита на Украйна, то кметът ще забрани и този митинг? Не, разбира се. И правилно, но не защото това е „добрият“ митинг, а защото свободата на словото не може да става заложник на „група граждани“ несъгласни с това или онова мнение. Истинската свобода на словото е тази, която гарантира свобода, без да се опитва да преценява кое слово е „добро“ и кое „лошо“. Това е свободата, която е полезна за обществото. Свободата на “удобното“ и „правилното“ слово не само не е полезна, но дори е вредна, защото има склонноста да се превръща в диктатура на това „вярно“ слово. И този незаконен опит за спиране на надлежно обявено мероприятие, което обаче е в разрез с официалната линия по конкретен въпрос, е само поредното доказателство за опасността от такава „диктатура на правилното слово“. У нас напоследък доста хора използват лозунга „Ние сме европейци“, за да нападат и обиждат всеки, дръзнал да има мнение по-различно от официалната позиция. Като че ли е трудно за тези хора да разберат, че е напълно възможно да си „европеец“ и в същото време да не харесваш Урсула фон дер-не-знам-коя-си и да си критичен към политиките на чиновниците в Брюксел. Че може да съчувстваш на страданията на хората в Украйна и без да си турил жълто-синьото украинско знаме във Фейсбук профила си. Може да подкрепяш войниците на Украйна, но да си подозрителен към мотивите и действията на Зеленски. Може да не харесваш Путин и без да се чувстваш длъжен да използваш „путлерист“ поне 5 пъти на ден в социалните медии. Може да осъждаш нахлуването на Русия в Украйна, но без това да те кара да се гнусиш от всичко руско. Предполагам, че е доста забавно да бъде наблюдавано нашето българско поведение в последната година отстрани. Как ние, които имахме славата на най-верен сателит на Москва по време на комунизма,
СЕГА ПРОДЪЛЖАВАМЕ СЪС СЕРВИЛНОТО ПОВЕДЕНИЕ, НО САМО СМЕ СМЕНИЛИ ПОСОКАТА.
Нищо учудващо, би казал циникът. Веднъж подлизурко, цял живот подлизурко. А най-комичното е, когато обвиняваш някого, че си е свалил гащите и се е навел на руснаците, когато твоите собствени панталони са около глезените ти и ти самият си в наведена позиция, само че в друга посока. Може би е крайно време като народ да престанем да търсим вярната посока, към която да се наведем, а вместо това да си вдигнем панталона, да се изправим и да погледнем останалите смело в очите. Кой знае, може пък тогава най-сетне да започнат да ни уважават.
